Днес си спомних една история от живота ми. Записах я в дневника си, за да не забравя уроците, които ми даде.
На село ходиш ли? Е, живей си там! засмя се дъщеря ми, докато обсъждахме наема на апартамента.
Мамо, знаеш ли къде е синият ми пуловер? извика Росица от стаята си. Този с качулката.
Снежана Георгиева се откъсна от разглеждането на стари снимки и се заслуша. Дъщеря ѝ ровеше в гардероба, дрънкаше скарата с дрехи.
Сигурно е на терасата, изпрана. отвърна тя.
Намерих го! чу се след минута.
Снежана се върна към албумите. Ето Росичка още малка, на ръцете на покойния ѝ съпруг Борис, пред първата им кола стар Москвич. После ученичка с букет на първия учебен ден. А ето я и на абитуриентския бал…
Мамо, какво разглеждаш? Росица излезе, натягайки синения пуловер.
Стари снимки. Мисля кои да запазя, кои да изхвърля.
Дъщеря ѝ се приближи и надникна в кутията.
О, това е на вилата! взе снимката, на която тримата стоят пред новопостроената беседка. Татко беше още жив… Колко години минаха…
Осем. Снежана понижи гласа си. През август ще са осем.
Времето лети. Росица въздъхна и върна снимката. Мамо, исках да поговоря с теб.
Тонът на дъщеря ѝ я настръхна. За тридесет и четири години майчинство беше научила да разпознава всяка нотка в гласа ѝ. Този предпазлив шепот винаги значеше неприятен разговор.
За какво, мила?
Росица отиде в кухнята, седна.
Виж, имам възможност да печеля добре. започна тя. Клиент ми предложи работа. Онлайн магазин да развивам, уебсайт.
Това е чудесно! зарадва се Снежана. Ти си програмист, това е твоето поприще.
Да, но има уловка. дъщеря ѝ усукваше лъжицата. Плащат много, но искат да работя от вкъщи. А тук няма да мога да се съсредоточа.
Защо? Аз не те безпокоя.
Мамо, нали разбираш… Телевизорът, телефонните разговори, шумните съседи. Имам нужда от тишина.
Снежана кивна. В панелката им наистина звукоизолацията беше слаба, а младите съседи обичаха музика на пълна сила.
Какво предлагаш?
Мислех… Росица се заколеба. Да си наема квартира. Спокойна, в добър квартал. Заплатата ми позволява.
А тази квартира не е ли твоя?
Мамо, не ме разбирай погрешно. Разбира се, че е моя. Но имам нужда от отделно място. Поне за година.
Снежана се почувства смазана. Винаги живееха заедно, дори когато Росица беше омъжена мъжът ѝ се беше нанесъл при тях. Бракът обаче се разпадна бързо, Иван си тръгна, а дъщеря ѝ остана.
А аз какво, сама ли ще съм тук?
Мамо, ти постоянно си на вилата! Росица се оживи. От май до октомври си там. Защо да не живееш там напълно?
Как така напълно?
Еми, преместиш се на вилата, а аз ще давам квартирата под наем. Парите ще ги делим.
Снежана усети как гърлото ѝ се стисна.
Искаш да ме изгониш?
Как така?! Росица размаха ръце. Никой не те изгонва. Просто предлагам решение. На теб ти е хубаво на село, а апартаментът стои празен.
А през зимата? На вилата е студено.
Ще палиш печката. Или ще сложим нагревател.
Росице, Снежана понижи гласа си, сериозно ли предлагаш на шестдесетгодишна жена да зимува на вила?
Мамо, още си на 59! Иначе, много пенсионери живеят цяла година на село. Чист въздух, спокойствие.
И никой близо, ако нещо се случи.
Съседите са там! Чичо Мишо и леля Петя, семейство Димитрови. Те също зимуват.
Снежана мълчеше, преживявайки думите ѝ. Дъщеря ѝ продължи:
Помисли. Какъв е смисълът да държиш двустаен апартамент, когато можеш да имаш доход? Сега наемите са високи, особено в нашия квартал.
А ако свърши работата ти? Тогава какво?
Няма да свърши. Това е сериозен проект. А и ако нещо стане, ще намеря друга.
Снежана стана и се приближи до прозореца. Деца играеха във двора, някъде лаеше куче. Обичайният градски шум, към който беше свикнала.
А вилата… Вилата беше друга. Шест декара земя в селото, на петдесет километра от София. Малка къща, която са
