Под прозореца на болничната стая беше желязен покрив на входа. Дъждът есенен, пронизващ, като каменни куршуми удряше силно и противно.
Мария се събуди от шума, лежеше и се вслушаваше в себе си. Тук беше на операция премахнали киста, а заедмо с нея и яйчника. Възраст ли? Въпреки това, тук лежаха жени на различни възрасти.
Бледа светлина идваше от полуотворената врата на коридора. Мирис на валериан, хлорка…
И тогава, през заглушаващия метален звук на дъжда, Мария чу подвикване. Сепна се не, тихо. После пак.
Мариана седна на леглото, веднага разбра, че плаче момиче на около шестнайсет години отсреща. За нея вече знаеше усложнение след криминален аборт. Сама си беше пробила с игла. Стар метод…
Мариана стана, седна на празното легло срещу плачещото. Момичето се увиваше, само острите коленета и косата, разпиляна по възглавницата, се виждаха. Мария свали одеяло от другото легло, покри момичето студено бе.
То изпъна носа, изтри го с ръка по детски. Операцията й беше същия ден. Пет часа я режаха. Санитарката прошепна абсцес, матката й беше премахната.
Боли ли? попита Мария на глас. Нямаше нужда да шепне, дъждът пак бучеше.
Момичето поклати глава не.
Искаш ли нещо? Вода?
Може би…
Мария отиде до нощното си шкафче, нале малко топъл сладък чай от термоса.
Ето. Стани малко помогна й да се повдигне.
Благодаря отпи три глътки.
Спри да плачеш, вече е късно.
Искаше да я поучи: за какво си мислеше, глупачка? Целият живот си го пропиля! Деца няма да има! Почти и живота си загуби! Но не сега. Мария мълчеше момичето вече беше зле: наркозата сигурно преминава, осъзнаваше всичко.
Никой не ме иска въздъхна момичето.
Как така? Близките те искат. Майка ти? Какво говориш?
А той не ме иска. Даже не мисли за мен.
За него ли плачеш? Намерила си за какво да мъчиш сърцето си. Сега трябва да мислиш за здравето си, да създравееш.
А аз не искам. Може би искам да умра. Не мога без него. Обичам гооо лицето й се изкриви, усните посиняха, отмести се навън и пак заплака.
Дъждът й втори, бучеше през прозореца.
Мария сложи ръка на рамото й и мълчеше. Какво да каже на неразумното момиче? Какво?
Че юношеските глупости са само емоции? Че ако беше обичал, нямаше да стигне до това? Че е страхливец и подлец, знаейки за бременността й и не я подкрепи?
Но ще повярва ли?
Разкажи ми измисли начин да я успокои.
И момичето се обърна, изтри носа и започна да говори, объркано, прескачайки от едно на друго, оправдавайки се пред себе си и света.
Ходеха в един клуб лека атлетика. Той беше от друго училище, съседно село. Красавец, талантлив атлет, идваше с мотоциклет, момичетата се топеха за него. Тя дори не си представяше, че ще я избере. Но избра. Лятото отидоха на състезания заедно, настаниха ги в местното училище.
Говореше и говореше, изброявайки ненужни детайли.
Всичко се случи в празния клас, беше романтично дори запалиха свещ. Мечтата й се сбъдна той я избра. Как да откаже, когато беше толкова настойчив?
Каза, че се предпазва, спомням си. После ме целуна толкова нежно. Дори нямате представа.
Едва ли. И после?
После пак искаше, преди да си тръгнем. Но треньорката мина покрай нас, скрихме се под бюрото. Смеехме се… момичето се усмихна Беше страхотно. Тогава нямаше нищо…
И?
И? Не знам какво стана. Той се промени. Тренировките ни не съвпаднаха, отидох специално за него, но той ме игнорира. Дори изтръгна ръката си… После друга момичка ми каза, че е с Кристина Михайлова по сивото лице й се пусна солза.
Знаеше ли за бременността?
Кимна.
И какво?
Завъртя пръст около главата си и ме потупа по челото. Дескать, мисли какво говориш. После отидох при него вкъщи. Тогава се уплаши, крещяше. Но аз го обичам, разбирате ли? Нямам нужда от никой друг! Никой! скри лицето в одеялото, острите рамене трепереха Иглата я почистих със спирт, не знаех, че ще стане така…
И от тази детска наивност тежест се понесна в сърцето на Мария.
Още дете. Още не разбираше какво е сторила. Трябваше да плаче за себе си, а тя ридаеше за несбъдната любов. Каква любов юношеска влюбеност в безсърдечен глупак. Историята й не беше нова, банална.
Как се казваш?
Светла. Светла Росенова.
Росенова? От Савел ли си?
Кимна.
Баща ти не Слави ли е?
Да… трепереше от страх Но… раздяли се с майка ми отдавна. Няма да й кажете, нали? Тя не знае. Мисли, че съм при приятелка в Якимово. Моля ви!
Не знае? Боже! Как може…
Слави Росенов беше съученик на Мария. И жена му Анна я помнеше малка, с остър нос, учеше в същото училище.
Свети, трябва да кажем на майка ти. Как ще…
Не! Ще ме убие! Ще ме изгони. Недей!
Няма да кажа, спокойно. Да си легнем. Вече е късно. Трябва да се наспиш.
Да, само не й казвайте.
Светла се обърна настрани, сложи ръце под буТя гледаше как дъждовите капки се разплитат по стъклото, и в тяхната прозрачност видя цялата си живоИ тогава Светла прошепна: “Ще го направя по-силна от всичко, което ме срива”.
