Дневник, 21март 2025г.
Отдавна живея сама в малка къщичка на края на село Добричка. Хората, които ме познават, се усмихват и казват: Не си сама, Ивана! Имаш голямо семейство! А аз им отговарям със същата ирония: Да не, няма как! У дома ми живеят цялото ми семейство! Селяните клатят главите си и, като се подръпват, си шепнат: Тя си с лудо нито мъж, нито деца, само зверета. Точно тези зверета аз наричам семейство без значение какво мислят другите.
Имам пет котки и четири кучета, и всичките те спят в къщата, а не в двора, както би трябвало. Съседите си разменят гласове, но аз знам, че няма смисъл да ги убеждавам те само се усмихват и казват: Стига вече, улиците са на достатъчно, дома ни е уютен.
Преди пет години загубих съпруга си и сина си в една съвсем злополучна сутрин. Те се връщаха от риболов, когато на главната магистрала се удари товарен камион и се обърна в посока срещу тях. Оцелях, но осъзнах, че къщата, в която живеех, ме прегръща с болка. Не можех да продължа да ходя по същите улици, да влизам в същите магазини, където всеки поглед беше пълен със съчувствие, което натежаваше.
През половин година продадох апартамента и се преместих с котката Мица в село. Купих къща на покрайнината, прекарах лятото в градинарство, а зимата намерих работа в общинската столова. Оттам постепенно привляко всичките си животни някои ме следваха до гарата, други се появяваха в столовата, търсейки храна. Така се събра голямото ми семейство от родствени души, някога самотни и изпитали много страдания. Моето добро сърце им лекуваше раните, а те ми връщаха любов и топлина. Достатъчно храна имаше, макар и не винаги лесно знаех, че не мога вечно да нося нови спасявания, затова си обещавах: повече никой.
През март, след топлите слънчеви дни, се завърна студеният февруар, покривайки всичко с остра снежна светлина, викайки ни в домовете ни. Вечерта успях да хванa последния автобус, който тръгва към Добричка. Преди работа се спирам в магазина и купувам провизии за себе си и за моето хвостатo семейство, а няколко топли кутии нося от столовата. Двамата ми тежки чанти бяха почти непоносими, но обещанието, дадено на себе си, ме караше да не оглеждам се, а да мисля за очакващите ме приятели у дома.
Както казва една стара поговорка, сърцето вижда всичко. Когато стигнах почти до автобусната спирка, под скамейка лежеше куче, почти покрито със сняг. Погледът му беше празен, почти стъклен. Хората се втурваха, скитаха в шапки и шалове, но никой не спираше. Сърцето ми се сви от болка и съмнявам се, че съм забравила за автобуса хвърлих чанти на земята и приближих ръка към кучето.
Слава Богу, живо е! издиших. Хайде, мило, вдигай се, иди при мен.
Кучето не се мърдаше, но и не се противопоставяше, докато се опитвах да го вдигна. Беше почти безразлично, сякаш се готви да напусне този свет.
Не успях да си спомня как стигнах до автогарата с две тежки чанти и куче в ръце. В най-отдалечения кът на залата за чакащи се настаних и започнах да гушкам дребната, изтръпнала тварка, стопляйки ѝ замръзналите лапи.
Хайде, мило, събуди се, още имаме път до къщата. Ще станеш пета куче в семейството ни, за да е равен брой, шепнах ѝ.
Извадих от чантата кюфтенце и му предложих. Първо отказа, но след като се затопли малко, се оживи ноздрите му се разтегнаха, а очите се изпълниха с искра, и я приели.
След час на опашка, автобусът вече беше тръгнал. С помощта на колан, направих импровизирана каишка и повиках кучето, което нарекох Мила, да ме следва плътно до краката. Десет минути по-късно, без да вярвам в късмета си, се качихме в топлия салон на спрялия автомобил.
О, благодарност! Не се притеснявайте, ще сложа кучето на колене казах, опитвайки се да обясня, че няма да замърси.
Не се притеснявайте, нека се седне на седалката, няма нужда да е на колене отвърна шофьорът, усмихнат, но сървиращ. Мила се притисна до мен, все още дрейфувайки, но чудом се побираше на коленете ми.
Просто така ни е по-топло, усмихнах се.
Шофьорът кима, погледна каишката около шията на Мила, завъртя печката на максимум и минахме в мълчание. Гледах към безкрайния сняг, осветен от фаровете, размисляйки за това, колко бързо се карат снежните кристали към нас.
Той се погледна към моя профил, като че ли разбираше, че спасих това куче. Мъжкият изглеждаше уморен, но спокоен и щастлив, докато ми помогаше с тежките чанти пред къщата. Снегът беше натрупал толкова много, че той трябваше да избутва покътната порта. Ръждясалите панти се разкъсаха и портата упря встрани.
Не се тревожи, издъхнах, давно е време за ремонт.
От къщата се разнесе лай и мяукане. Отвори вратата и цялото ми хвостатo семейство се изсипа навън.
Какво, ме изпуснаха? казах с усмивка. Е, дойдох, къде да се скрия от вас! Поздравете новото попълнение
Мила се извади предпазливо от краката ми. Останалите кучета виляха с опашки, а котките бяха в притеснение за сандъците, които още държеше шофьорът.
Хайде да влезете, ако не ви плаши нашата голяма купчина, може би искате чай? предложих им.
Шофьорът занесе чантите, но не влезе:
Късно е, тръгвам. А вие се грижете за семейството, те ви чакат
Следобед, близо до обяд, в двора се чу неочаквано стукот. Сложих куртка и излязох там беше онзи шофьор, който поправяше порта с нови панти и инструменти, донесени с него.
Добър ден! Днес съм дошъл да поправя порта, който вчера разбих казал, усмихнат. Казвам се Владимир, а вие?
Ивана отговорих.
Хвостатото семейство с любопитство го обнюхваше, а той се присаждаше на коленете, гали ги нежно.
Иване, не се мразете, влезте в къщата. Скоро ще свърша и чаят е готов. О, и има торта в колата, плюс малко лакомства за вашето голямо семейство
Денят приключи с аромат на чай и топлина, а аз, седнала в къщата си сред всичките си зверета, почувствах, че съм най-щастливата жена в село Добричка.
