Днес си спомням онзи ден, когато моят син ме заведе в съда. Никога не си представях, че моето дете ще стигне дотам. След като съпругът ми почина миналата година, завещанието му беше ясно всичко, къщата в Пловдив, спестяванията в лева, инвестициите, остава за мен. Нашият син, Борис, ще наследи всичко след моята смърт. Съпругът ми искаше да съм сигурна в зрелите си години, това беше неговата грижа. Никога не си мислих, че същият този акт на любов ще раздели семейството ни.
Борис винаги беше добър син, но след смъртта на баща си нещо в него се промени. Напусна работата си, каза, че иска да започне начисто, и когато не му дадох пари веднага за новия му бизнес, започна да се озлобява.
Една вечер дойде и каза: Мамо, тези пари вече са мои. Татка искаше да ги имам. Опитах се да му обясня кротко не беше вярно, още не. Баща му искаше той да изгради собствен живот, да научи отговорност.
Но Борис не ме изслуша. Каза, че съм егоистка, че държа натрупано нещо, което трябва да е негово. Седмица по-късно получих съдебните документи собственият ми син ме съдеше за наследството. Седях на кухненската маса, държейки ги, тресех се толкова силно, че едва можех да ги прочета. Плаках цяла нощ, докато слезите не ми свършиха.
Съдебната зала беше по-студена, отколкото очаквах не само от температурата, а и от мълчанието между нас.
Когато Борис влезе, дори не ме погледна. Спомнях си как като малък хващаше ръката ми на тълпа, колко баща му беше горд с него.
А сега стояхме на противоположните страни на залата, сякаш бяхме непознати.
Той твърдеше, че аз нямам нужда от парите, че при него ще бъдат по-полезни. Когато дойде мой ред, едва можех да говоря. Просто казах на съдията, че обичам сина си, че не става дума за алчност а за уважение към последната воля на баща му.
Когато съдията най-накрая проговори, цялата зала замлъкна. Завещанието е ясно, каза той твърдо. Имотите принадлежат на г-жа Иванова до смъртта ѝ. Едва тогава ще преминат към сина ѝ.
После погледна и двамата и гласът му омекна. Но трябва да ви кажа нещо вие не просто загубихте дело. Губите един друг.
Това счупи нещо в мен. Обърнах се към Борис. Раменете му трепереха, а по бузите му се стичаха сълзи. Съжалявам, мамо, прошепна.
Станах и протегнах ръка към него, и в този момент съдебната зала изчезна. Бяхме само ни двамата майка и син държейки се един за друг, с надеждата, че не е късно да се върнем обратно.
