Значи, така. Или ми помагате да отнема родителските права на Вики, или си тръгвам, и вие се оправяйте сами.
Радке, Бога да се побоиш! Тя е твоята сестра! И моето дете! майка й замахна с ръце, после се хвана за сърцето.
А аз какво съм за вас? Не съм ли ваша дъщеря? в гласа на Радка се прокрадна обида. Понякога ми се струва, че дори не съм човек за вас Не виждате ли какво се случва? Вече се привързах към Славчо, обичам го, а вие Или ми помагате, или ще го направя сама. Но няма да го оставя така.
Майка й смутено отмести поглед, раздвоена между всички. Баща й продължаваше да бърка с лъжица в чинията, мрачен. Радка, вече разбрала всичко, стана и отиде в стаята си.
Очевидно родителите не бяха избрали нея. Дори и не Славчо.
Радка започна да събира вещите си, които не бяха много. В сърцето й беше неописуемо тежко, но в същото време знаеше това трябваше да стане.
Но как да останеш твърд, когато малко дете се приближи и те прегърне за краката, предизвиквайки се?
Мамо, не си отивай заплакал малкият Славчо, гледайки как Радка натъпква чанта.
Мамо Отново тази дума я удари като нож в сърцето. Радка въздъхна, клекна на колене и се опита да се усмихне.
Не си отивам от теб, Славчо, прошепна му, обгризвайки го. Отивам, за да може един ден всичко да е наред. Ще се върна. Завинаги.
Славчо ревеше, не разбирайки защо любимата му леля, която смяташе за майка, сега го изоставя. Сепаше се за дрехите й докато не заспа. Едва тогава, късно вечерта, Радка излезе на пръсти.
В този момент тя мразеше Вики. Тя беше причината за цялата тази кошмарна дилема.
Вики започна да води разгулен живот още на шестнайсет. Първо се прибираше късно, после все по-често преспиваше при приятелки. Макар всички да знаеха какви бяха тия приятелки.
Идваше пияна, с размазана грим, понякога плачейки. И родителите й се трепяха около нея като около писана торба: разпитваха, утешаваха.
Бременността при такъв живот беше въпрос на време. И така, на седемнайсет Вики забременя. Дори не знаеше фамилията на бащата някакъв познат от едно парти.
Роди се Славчо. Бързо Вики осъзна, че грижата за дете не е за нея. Първо го оставшеше на нощ и изчезваше, после изобщо се изпари.
Още съм млада. Не искам да си слагам кръст, каза тя на Радка по телефона, когато поискаха обяснения.
Така кръстът падна върху Радка. Дядото почти не се интересуваше от внука можеше да му купи играчка, но не повече. Бабата помагаше, но работеше и нямаше време.
Тогава Радка беше на осемнайсет. Премина на задочно обучение, за да се грижи за бебето. Оттогава тя стана негова втора майка. Освен това и кръстница му.
Беше тежко. Много. Радка ставаше нощем, за да храни Славчо, спаше по малко, влачеше тежката количка по стълбите и тичаше на изпити с червени очи. Учеше вечерта, когато детето спеше. Взе и домакинството на себе си родителите й работеха.
До шест месеца вече свикваше с ритъма, но Блудната майка се завърна, разплака се, падна на колене пред родителите си.
Простете, бях толкова глупава Сега всичко ще е различно мънкаше през сълзи.
Всички й повярваха. Дори Радка. Искаше се да вярва, че Вики е променила се. И тя наистина започна да прекарва време със Славчо. Но издържа само месец. Когато възхищението на приятелките й притъмня, Вики отново избяга. Този път отнесе и майчините бижута.
Тя просто не може да свикне, оправдаваше я майка й. Ще се върне. Трябва й време.
Но Радка вече не вярваше. Ако веднъж е случайност, два пъти е закономерност. Обаче нямаше избор. Родителите й живееха в свят, където Вики винаги имаше право на още един шанс. Но да избяга със Славчо в нищото?
Радка живееше както можеше. Учеше, отглеждаше Славчо, води го на детска градина и по лекари. Надяваше се Вики да не се върне. Но Четири години по-късно тя отново се появи на прага.
Мислех че той ме обича. Щях да взема Славчо. Но той ме използва Останаха без пари, без приятели, в чуждия град Дори за билет нямах. Трябваше да оцелявам разказваше Вики, гледайки родителите със сълзи в очите.
Да, много липсваше храна, нали? отвърна Радка с сарказъм.
Майка й я погледна строго, и тя млъкна. Всичко внимание отново отиде при бедната Вики.
Но най-лошото стана, когато Радка (отново тя!) донесе Славчо от градината. Баба го избута към Вики. Детето, не разбирайки кой е, заплака и се скри зад Радка.
Е, какво е това? загука баба. Това е твоята майка.
Това не е мама! Тя е мама! Славчо прегърна Радка по-здраво.
Радка е само леля ти. А Вики е твоята майка, обясни баба й.
Сърцето на Радка се скъса. От реакцията на Славчо, от думите на майка й, от мисълта, че всичко се повтаря.
И наистина се повтори.
Вики живееше два месеца за сметка на семейството, без да мисли за работа.
Имам дете. Кой ще ме наеме? Постоянни болнични. Все едно съм в отпуск, заяви тя, когато Радка попита за плановете й.
После Вики отново изчезна. Без обяснение. Стана ясно, когато качи снимки с новия си гадже. Изглеждаше с поне двадесет години по-възрастен.
Ясно. Още един пияница, помисли си Радка.
Вече нямаше надежда Вики да ги остави намира. Но какво да прави?
С този въпрос Радка отиде при приятелката си, Елица. Искаше просто да се изговори. Всички знаеха за ситуацията й, но тя никога не беше обсъждала подробности.
Удобно. Една майка обича, другата е родна Лиши я от права и край, сви рамене Елица. Сега не е толкова трудно. Ще дойдат, ще видят, че майка няма, и после ще се оправиш.
Радка първо се шокира.
Страшно е. Живея с родителите ми, те няма да са съгласни. И Славчо ще го вземат Не е сигурно, че ще остане при мен.
Тогава чакай Вики да се върне пак. И пак да разваля всичко. Трябва да решиш. Тя после ще може да изнудва алименти от Славчо. И между нас казано Елица понижи глас. Сестра, родители, дете А ти къде си в това? Живееш ли за себе си? Време е.
Къде да отида? вдигна вежди Радка. Имам Славчо
И? Ще живееш живота му? Няма да стане. В най-добрия случай ще порасне и ще си тръгне, а ти ще останеш сама. Ами Киро? Пита все за теб, а ти го отбягваш.
Кога да излизам? И после На него ще му трябвам ли? Имам дете, макар и не свое.
Ако пита, значи му трябваш.
Радка наистина беше забравяла за собствения си живот. Първо излизаше, но щом разбираха, че има дете, се отдръпваха. Дори не й даваха да обясни, че е племенник.
Киро, колега от университета, знаеше и все пак я търсеше. Радка остана будна цяла нощ, гледайки спящото лице на Славчо, докато вземаше решението. На сутринта отиде в съда. Подаде документите. Не чакаше благословия чакаше справедливост. Месеци по-късно, след проверки и разпити, съдът отне родителските права на Вики. Радка стана законна опекунка. Киро държеше ръката й в съдебната зала. Славчо спеше в скута й, обвит в одеяло. За пръв път след години тя почувства, че земята под краката й е сигурна. И че бъдещето, въпреки всичко, може да бъде нейно.
