Дневник на един баща: Как една среща на автогарата върна живота на дъщеря ми
Когато се роди дъщеря ни с Иван, целият персонал в родилния дом не спираше да се възхищава на нея. Беше като ангелче: малко личице с нежни черти, нос като грахово зърно, уши като издълбани, а очите… очите бяха нещо особено сини като небето, ясни, проникващи, сякаш разбираха всичко, което се случва на този свят.
В началото всичко вървеше добре. Момиченцето държеше глава на два месеца, а на четири се дърпаше на крака. Радвахме се на всяка нейна стъпка, правехме планове, без да подозираме какво страдание ни чака. Когато навърши шест месеца, на врата ѝ се появи една странна подутина. Голяма и твърда. Лекарите си свиваха рамене никой не знаеше какво да каже. Опитахме компреси, мехлеми, тичахме из кабинети безрезултатно. Момичето стана раздразнително, не ядеше, плачеше непрекъснато, през нощта не спеше. Люлех я в ръце до сутринта. А лекарите всичко беше наред. Анализите бяха перфектни.
Обратихме се към баячки без успех. Вече ме обземаше отчаяние.
Когато беше на година и половина, се случи онова, което наричам чудо. Отивахме този ден при майка ми. Стояхме дълго на гарата автобусът закъсняваше. Момиченцето седеше в количката, бледно и тъжно. Тогава една жена се приближи до нас. Силачка, с косата събрана в плитка, облечена в проста рокля, със сини очи и топъл поглед, който те пронизваше до душата.
Погледна момиченцето и каза с болка:
Горкичката ти. И ти, майко, колко си страдала… Не яде, не спи, мъчи се?
Кимнах. А тя, неочаквано:
Аз лекувам такива. Ако не направиш нещо, ще загине. Искаш ли да я спасиш? Ела до залез. Донеси ми пресни яйца.
След това се отдалечи, стоейки с гръб, сякаш усещаше, че се колебая. И наистина се колебах. Още една циганка, която иска пари? Но нещо ме прониза сякаш знаех, че ако не отида, никога няма да си простя.
Майка ми, когато чу, каза просто:
Иди. Ако поиска твърде много, си тръгваш.
Отидох. Купих яйца и стигнах до нея. Малка къща със зелени капаци, цветя под прозорците и теле, което си играеше в двора.
Дойде, каза жената. Мислех, че си се отказал. Не се намесвам, но сърцето не ми даде да мина покрай вас. Виж Магдалена дойде от Варна, почти мъртва, а сега тича като вятър.
Магдалена, чувайки похвалите, започна да пляска с ръце, опитвайки се да стане. Едно момиченце, изпълнено с живот.
Хайде в кухнята, покани ме тя. Попитах:
Колко струва?
Нищо, отвърна, махвайки с ръка. Получавам, който каквото може. Не правя пари от страдание. Децата са невинни.
Стояхме в кухнята. Тя взе яйцето и започна да го търкаля по момиченцето от краката нагоре, по ставите, по главата. Шушнеше: Излез, болко, от невинното тяло, от белите кости, от чистата кръв… Момиченцето гледаше учудено, опитвайки се да хване яйцето.
След това го счупи в чаша с вода. При светлината на слънцето, в жълтъка се появи ясен кръст, а в белтъка изникнаха мехурчета като извори.
Виждаш ли? попита тя. Има злина. Хората не се боят от Бога. Но не се притеснявай, ще я излекуваме.
Кой е направил това? попитах.
Не казвам. Всеки път, когато съм говорила, имах неприятности. Бог да ги съди. Моята работа е да спасявам.
Направихме три курса на лечение по десет дни, с почивки. Първо изчезнаха кръстовете, после и мехурчетата. И момиченцето се промени. Спеше, ядеше, се
