Сърце, наранено от надежда: пътят към нови радости
Зора, между нас всичко свърши! студено заяви Андрей. Искам истинско семейство, деца. Ти не можеш да ми ги дадеш. Подадох молба за развод! Имаш три дни да се събереш. Когато си готова обади ми. Ще живея при майка ми, докато подготвя апартамента за детето и неговата майка. Да, не се учудвай, новата ми жена очаква бебе! Три дни, Зора!
Зора мълчаше, усещайки как земята се изплъзва под краката й. Какво можеше да отговори? Пет години се опитваха да имат дете, но трите бременности завършиха с трагедия. Лекарите твърдяха, че е здрава, но всеки път нещо се объркваше. Зора водеше здравословен начин на живот, а когато забременяваше внимаваше още повече. Последният път се разболя на работа, спешната помощ не стигна навреме
Вратата се затвори зад Андрей, а Зора, без сили, падна на дивана. Нямаше я сила да събира вещите. Къде да отиде? Омъжена, тя живееше при леля си, но вече я нямаше, а апартаментът беше продаден от сина й. Да се върне в село Борово, при къщата на баба си? Да наеме жилище? А работата? Въпросите я замайваха, но време за мислене нямаше.
На сутринта вратата се отвори, и в апартамента влезе свекърва й, Дарина.
Не спиш? Така и трябва, сухо каза тя. Дойдох да видя да не вземеш нещо повече от нужното.
Нямам намерение да вземам старите чорапи на сина ти, отвърна Зора. Ще преброяваме ли моите вещи?
Колко си упорита! А беше така кротка, тиха. Още след първия път казах на Андрей, че не можеш да раждаш.
Затова ли дойдохте? Тогава млъкнете и наблюдавайте.
Къде носиш чиниите? изнерви се свекървата.
Те са мои, от леля ми, спомен за нея.
Без тях тук ще е пусто!
Това не е мой проблем. Но вие ще имате внуче.
Вземи си само твоите!
Лаптопът е мой, кафемашината и микровълновата подарък от колегите. Колата си я купих преди сватбата. Синът ти има своя.
Ти всичко ще ти стигне, а деца не раждаш!
Това не е ваша работа. Явно така е писано.
Не ти е жал, нали? Може би нарочно го правиш?
Глупости говорите. Боли ме дори да си помисля.
Зора огледа апартамента вече нямаше нейни вещи. Четката, козметиката, пантофите Забравила нещо важно. Свекървата й пречеше да се съсредоточи. Сети се статуетката на котка, спомен за баба си. Вътре имаше скрито колие и пръстен не скъпи, но ценни за сърцето. Андрей ги наричаше боклуци. Изхвърлил ли ги бе? Зора отвори балкона.
Какво си забравила там? прозвуча гласът на свекървата. Събирай се и върви!
Котката беше на мястото си, всичко наред. Сега можеше да си тръгне.
Ето ключовете, сбогуваме се. Дано повече да не се виждаме.
Зора отби се в офиса. Беше в отпуск по болест, но поиска редовна отпуска.
На всички ни е жал за теб, каза шефът. Но без теб е трудно. Три седмици ще ти стигнат ли? Подготви се, половината проекти без теб спират.
Добре, ще ми отклони мислите. Благодаря.
Нужна ли ти е помощ?
Не.
Ще се погрижим за отпускните и бонусите.
Благодаря, между другото.
Зора не търсеше апартамент тръгна към Борово. Къщата на баба й стоеше празна откакто тя почина преди три години. Майка си Зора не познаваше тя загина, раждайки я. Сега и самата Зора не можеше да стане майка
Един час път и тя пред къщата. Старият явор, обраслите ромашки. Последният път с Андрей бяха тук есента, пекоха шишчета. Зора влезе в двора, ключът за китницата беше в къщата. Отвори вратата и застана.
Стоеше в тишината, утешавайки се, че този стар дом отново ще бъде нейно убежище, а скръбта може би ще донесе нова щастия.
