Ето че се запознахме…
– Мишо, всичко наред ли е с теб? попита Весела след няколко минути тягостно мълчание. Излеждаш някак пребледнял… Добре ли си?
– Да, да, всичко е наред, отвърна Михаил, като успя да се овладее донякъде. Остави вилицата настрани и посегна към чашата с ябълков сок, като умишлено бавеше момента, в който ще трябва да отговори на Весела.
*****
Михаил се приближи до входа на блока, хвана дръжката на металната врата и се канеше да я издърпа, но в последния миг се спря.
Някак не му се влизаше вътре.
Знаеше, че го очакват. Помнеше обещанието, което бе дал на Весела да й гостува тази вечер, но тревогата се беше вкопчила в него и никак не можеше да я прогони.
Самият той се срамуваше: възрастен мъж е, а краката му треперят като на ученик пред дъската.
А уж трябваше само това още да отвори вратата, да влезе във входа, да се качи до третия етаж и да намери апартамент 36…
Но нещо го спираше.
Някакъв неясен страх го беше сковал не можеше да помръдне и да довърши започнатото.
Искаше му се само да се обърне и да си тръгне Дали в къщи, дали някъде из другия край на София все тая. Само по-далеч.
– Защо изобщо се съгласих? прошепна Михаил на себе си, докато правеше крачка назад. Ясно е, че няма да ме одобрят…
Направи още няколко колебливи крачки, вдигна глава и погледна към прозореца на третия етаж, където светеше силна жълта светлина.
Сякаш нарочно този прозорец беше по-ярък от другите, като фар да не би да сбърка входа.
Той не беше сбъркал. Беше точно там, където Весела го очакваше. Но сърцето му не искаше да се качи горе.
Може би единственото, което го спираше, беше реакцията на Весела. Как ще приеме, ако й кажеше, че няма да дойде? Искрено беше го помолила да дойде.
А той й беше обещал.
*****
“Мишо, слушай Само недей да се плашиш, каза Весела вечерта преди това. Моите родители искат да се запознаят с теб”
Весела беше неговата приятелка.
Седяха двамата в едно кафене по Витошка, вечеряха и си правеха планове за уикенда. И точно тогава тя спомена, че родителите й искат да го видят. Това беше пълна изненада за Михаил. За момент дори забрави да дъвче и само гледаше ошашавено Весела, чудейки се дали се шегува.
В крайна сметка нямаше нищо странно в това. Че как иначе нормално е, че семейството иска да опознае момчето на дъщеря си, да разберат кой може би ще я направи щастлива.
Само че
Михаил умираше от страх, че няма да ги впечатли. По-точно че няма да бъде на нивото им. Имаше си основания.
Майката на Весела, д-р Виктория Христова, цял живот бе работила във водещ университет започнала от обикновен преподавател, станала ректор, а впоследствие заемаше висок пост в Министерството на образованието.
Баща й, господин Димитър Христов започнал инженер в голяма строителна фирма, впоследствие се издигнал до управител, а сега… сега си беше цял бизнесмен със собствена компания и лични контакти с кмета на София.
И Весела, на тридесет и нещо, беше достигнала завидни успехи шефка на юридическия отдел във водеща финансова институция.
А Михаил, на своите 35, какво беше постигнал?
Нищо особено. Обикновен системен администратор, дори и без висше.
Платата не беше лоша някъде около две хиляди лева, но никакви шансове за кариерно израстване.
Как ще изглежда на масата с родителите й? Какво ще им каже? Как ще ги погледне в очите?
Може би ти е любопитно как се е запознал с Весела? Пак случайност.
Един следобед Михаил решил да се разходи из Борисовата градина. Случайно, и Весела била там с две приятелки. Приятелките отишли да купят сладолед, а Весела останала да пази пейката и да се обади на майка си.
Докато говорела, въобще не видяла, че към нея се носи с бясна скорост момче на електрическа тротинетка, та и пиян.
Михаил я дръпнал в последната секунда тротинетката профучала, а секунди по-късно врязала се в коша за боклук.
– Абе ти какво си позволяваш? уж се възмути Весела.
Но веднага разбра ако не беше Михаил, кой знае какво щеше да стане.
Завързаха разговор, размениха телефони и така вече имаха шест месеца заедно.
На всичко това Михаил си мислеше, докато смилал новината от Весела в кафенето.
Страхуваше се, че в крайна сметка родителите й ще забранят да се срещат. Ще го помислят за поредния авантюрист, който е с парите. Беше преживявал нещо подобно като студент и изгубил тогава първата си голяма любов.
А сега можеше да изгуби и Весела
– Мишо, какво ти е? тихо го попита Весела, като забеляза, че е пребледнял. Добре ли си, кажи?
– Да бе, добре съм преглътна Михаил, и избягваше погледа й. Отложи вилицата и отпи от сока.
– Значи ще дойдеш?
– Какво? Къде?
– У дома, мило. Мама ще сготви нещо любимо, баща ми ще донесе празнично вино от колекцията. Няма от какво да се тревожиш. Трябва ми само да кажеш да. Ще дойдеш ли?
– Ами Не знам разколеба се Михаил. Сигурно родителите ти се надяват на друг зет.
– Защо?
– Ами… аз съм просто момче без висше, разправям се с компютри по цял ден Те вероятно мечтаят за бизнесмен или за някой депутатски син, или дори млад чиновник с перспектива. Как ще им се харесам?
– Не се тревожи толкова, хвана го за ръка Весела и се усмихна. Те са съвсем обикновени хора, като всички нас. Утре в седем да си тук.
– Добре кимна Михаил, макар още да не беше сигурен дали ще се осмели.
*****
И ето, дойде утрешният ден.
Михаил стои пред блока на Весела. Без пет седем вечерта, зъзне. А не знае какво да прави.
Ясно му е, че рано или късно трябва да срещне семейството ѝ има сериозни намерения към нея, дори обмисля сватба.
Но не и днес Скоро го чакат да го прехвърлят в ИТ отдела на новия офис и тогава тогава може би ще бъде по-уверен, за да изглежда по-солиден пред родителите й.
Може би тогава има шанс Виктория Христова и мъжът ѝ да го приемат, а не да го изпратят веднага.
Тъкмо реши да си тръгне, когато телефонът му завибрира.
Весела.
– Здравей, Мишо! весело. С мама почти всичко сме приготвили, татко ще закъснее малко. Ти докъде си?
– Здравей, Вес… ами аз, значи…
– Лошо те чувам. Подхождаш ли?
– Почти стигам… само че…
– Любов, ако пак мислиш за снощи не искам да слушам. Ще бъде хубаво. Ако искаш, ще сляза да те посрещна?
– Не, не трябва избърбори Михаил. След малко ще дойда.
– Чакам те и двама те чакаме.
Михаил прибра телефона и изстиски слепоочието си с пръсти в опит да измисли извинение да не иде нагоре.
Но нищо не му идваше наум.
Само да не ме засече баща ѝ пред блока примря Михаил и тръгна до края на кооперацията. Срещна някакво момче и му поиска цигара. От години беше спрял, но сега Просто така можеше да събере мислите си.
Застана на ъгъла на блока, дръпна дълбоко и издиша сив пушек, който се разтопи в нощния въздух с цялата му несигурност.
Всъщност, нямаше нищо интересно из квартала отдясно контейнер, отляво празно място. Весела му беше казвала, че преди там са били гаражи, но вече ги бяха разрушили и щяха да строят кооперация.
Единствено нещо му направи впечатление куче, което стоеше на игрището. Не беше от бездомните глутници по-малко, кротко.
Лежеше на снега.
Странно, да… ама защо? Къде ли другаде може да отиде? В хода няма да го пуснат
*****
Рекс (така се казваше кучето, което Михаил видя на ливадата) не беше ял от няколко дни.
Преди живя в друг квартал, там го хранеха, макар и не особено редовно. Но…
…една възрастна съседка, Недялка, реши, че там му няма място.
Писа жалби, събираше подписки сред съседи. В един момент хората се разделиха едни за кучето, други против.
– Това бездомно куче се шляе край детската площадка, а ако ухапе някого? Вижте му очите гладни, опасни! настояваше жената.
Истината е, че очите на Рекс не бяха зли, а тъжни. Първият му стопанин беше момче Калоян.
Калоян и родителите му отивали за уикенда на вилата, а Рекс- още дребничко четиримесечно паленце, тичал покрай колата. Когато семейството спряло, Калоян изскочил:
“Мамо, тате! Гледайте го колко е сладък! Може ли да го вземем?”
Съгласили се нали детето да се зарадва.
После при връщането в София, кучето не влезе с тях. “Как ще го гледаме в апартамент, кой ще го разхожда? питаха родителите. Калоян въртеше глава “Не аз…”
Оставиха Рекс. Кучетата ги боли сърцето, макар сами да не го разбират.
Късмет имаше той след месец случайна жена го прибра и го закара в града. Всяка сутрин го водеше на Красно село на пазара пробваше да го даде, по-скоро напъваше да го продаде. Успя да убеди едно семейство да го вземе “Родословно е, просто загубих документите.”
Като порасна видяха, че е обикновен мелез, веднага откараха на ръка някъде към Дружба, и го оставиха сам.
Лятото поне пролетта дойде, не беше студено.
Оттогава Рекс скиташе из София. Хареса му тихичко, няма биещи бездомници-плъхове, няма малки деца да го дразнят. Реши да остане.
Гледаше често хлапетата на площадката, мечтаеше за Калоян… и един ден той ще се върне.
Но щастието не дойде, а последните дни започнаха да го гонят. Кучето само се изнесе хората го гледаха накриво, мятаха камъчета след него. А не им беше направило нищо.
Стои самичко и мечтае, поне някой да го прибере.
И сега лежи на студа, силите го напускат, а гладът е като другар. Беше го страх дори се помръдне.
Видя мъж с цигара на ъгъла, но не вярваше, че ще му обърне внимание. Едва ли… ще си иде, въздъхна кучето.
*****
Михаил доизпуши цигарата, огледа се и се запъти към входа да хвърли фаса възпитанието не му позволяваше да хвърли просто ей така.
Както казваше майка му: Свят се променя от малките неща.
Тъкмо стигна до кошчето, и чу спираща кола лъскава, черна и скъпа.
Помисли веднага, че това може да е бащата на Весела. Хвърли фаса, и избяга бързо към празното място край блока.
Почти да забрави за кучето, докато не го видя след няколко метра.
Само да не залае, притесни се Михаил. Но кучето не се обади. Просто лежеше.
– Хей, добре ли си? попита слабо Михаил.
Никаква реакция. Приближи по-смело и коленичи кучето не помръдна.
Извади телефона, светна с фенерчето, докосна го внимателно. Тялото на кучето беше лед.
Поне дишаше. Беше на ръба.
“Ако не му помогна, няма да изкара утрото”, мина му през ум. И без да се замисля, го вдигна на ръце и се затича.
Опита се да влезе във входа, но всички врати заключени. Реши, че трябва да го закара до някоя ветеринарна клиника, та нали в София все ще се намери денонощна.
Телефонът му звъня три пъти, но ръцете му бяха заети, сега не беше до обяснения.
Мина бързо край прозореца на Весела, вдигна поглед Весела сигурно би помогнала, но мисълта за родителите ѝ дали щяха да го гледат с добро око, ако завлачи болна бездомна куче в апартамента им?
Докато минаваше встрани, поредната скъпа кола блесна с фарове и го спря за части от секундата. След миг вратата се отвори и се показа възрастен господин.
– Момче, какво се е случило? Трябва ли помощ?
– Кучето каза Михаил объркано. Видях го замръзнало е. Знаете ли някъде наоколо денонощна ветеринарна?
– Наоколо не, но имам приятел доктор в Лозенец. Качвай се, ще ви закарам!
– Вие? изненада се Михаил. Не очакваше подобна кола да го качи, при това с куче.
– Качвай се, нямаме време!
Без повече увещаване, Михаил скочи и докато пътуваха, човекът позвъни по телефона:
– Дъще, възникна нещо ще закъснея. Как не го видя? А, пак няма връзка с него? Ако го засека, ще ти кажа.
– Сигурно ви създавам главоболия промълви Михаил.
– Не се притеснявай отвърна мъжът. Кажи ми, диша ли още?
– Диша, тежко но още живо.
– Тогава караме по-бързо!
Десетина минути по-късно бяха в клиниката. Приятелят на шофьора ги чакаше на вратата. Докараха кучето, взеха го веднага без ред.
Михаил остана в чакалнята. Погледна телефона няколко пропуснати обаждания от Весела. Прочете: Мишо, къде си? Добре ли си?
Трябваше да обясни но мислеше само за кучето.
Дори не успя да благодари на човека с колата излезе, но отдавна го нямаше.
“Щом нищо не излезе с Весела, поне ще имам едно приятелче,” мислеше си Михаил.
*****
Минаха към 40 минути, а Михаил не отделеше очи от вратата на кабинета.
Изведнъж край регистратурата се разнесе оживен глас. Един от гласовете позна Весела! След нея майка й, а след няколко секунди самият човек с колата.
Видя Михаил, усмихна се широко:
– Казах ти, дъще, че ще го намерим тук, чака за кучето.
Михаил мигом разбра това са родителите на Весела, и се смути.
– Мишо, защо не ми каза, че тук си? Изплаших се! разтревожено Весела.
– Извинявай, Вес… Реших, че няма да се зарадват, ако домъкна бездомно куче вкъщи.
– Глупак такъв! засмя се Весела. Нашите обичат животните. У нас има три котки, всички прибрани от улицата…
– Наистина ли? невярващо Михаил.
– Наистина.
Тогава дойдоха и родителите.
– Е, Мишо, ето че се запознахме каза с усмивка Димитър Христов, и протегна ръка.
– Позволете и аз да ви стисна ръката допълни Виктория Христова. Това, което направихте, е постъпка на човек с голямо сърце. Можехте да донесете кучето при нас щяхме да го стоплим. Дано се оправи.
– Ще живее! провикна се ветеринарят, който излезе от кабинета. Просто ще трябват грижи и обич.
Още същата вечер прибраха Рекс вкъщи. Три котарака го заобиколиха. Рекс не вярваше, че вече няма да гладува и мръзне.
Любовта върши чудеса, каза на сбогуване лекарят.
Михаил мислеше да си тръгва.
Но Весела и родителите го поканиха за вечеря триумф за спасеното куче и ново запознанство.
Докато Рекс лежеше на дивана сред котараците, а очите му за първи път сияеха, Михаил седеше на масата с Весела и нейните родители.
Всичките му страхове се оказаха излишни добри, сърдечни хора бяха.
След няколко дни, когато Рекс се оправи съвсем, Михаил се готвеше да го вземе.
– А мен ще ме вземеш ли случайно? закачливо попита Весела, излизайки с куфарче от стаята.
– Теб? изсмя се Михаил. Наистина ли?
Съвсем. Нашите казаха, че вече е време да се увеличи населението на България с първо внуче.
Михаил избухна в смях, Весела също. А Рекс стоеше до тях, весело размахвайки опашка.
Не разбираше всичко, но усещаше нещо хубаво започваше именно сега.
Ето такава е тази софийска историяВесела мушна ръката си в неговата, а Михаил усети как дланта й е топла и сигурна. За миг всички страхове, съмнения, тревоги, спомени за провали се стопиха като първия сняг по петата на Рекс.
Вратата към новия им живот се отвори така естествено, както Рекс се просна на дивана между котараците с доверие, с умора от миналото и с надежда за топло утре.
Докато вечерта се разливаше през прозорците на апартамент 36, тихите гласове, смеховете, щурите планове и приглушеното мъркане създадоха ново семейство особено и причудливо, но истинско, както малките чудеса, през които хората намират един друг.
Отвън светеше жълтият прозорец, по-ярък от другите. Миг по-късно изведнъж загасна, а отгоре се разнесе лай, през който се дочуха съвсем човешките думи:
Хайде, време е за разходка каза Михаил. Нали светът се променя от малките неща?
Весела се усмихна а светът тъкмо започваше да се променя, сега, заради тях.
И заради едно куче, което вече никога нямаше да бъде само.
