Късен бунт
Осъзнаваш ли какво правиш? Гласът на Лилия звучеше равно, почти без емоция, и тъкмо това спокойствие беше по-страшно от всеки вик. Осъзнаваш ли какво означава това за всички ни?
Елена стоеше до прозореца и гледаше към улицата. Навън ситен есенен дъжд напояваше паветата, а минувачите вървяха забързано под чадърите си, без да се спират или да се оглеждат един друг.
Знам какво означава за мен, отвърна тя накрая.
За теб. Лилия повтори думата така, сякаш я претегляше. Все около теб се върти всичко. А ние?
Вие сте големи хора.
Мамо, на шейсет и една си.
Знам си годините.
Лилия седна на дивана. Още беше старият, тъмнозелен, купен отдавна в Пловдив, още от времето, когато живееха на Вазов. Елена го погледна колко пъти беше намисляла да го изхвърли, а все го запазваше. По навик, по жал, сякаш да изхвърлиш дивана значи да изхвърлиш нещо живо.
Помисли ли какво ще кажат хората? попита дъщеря ѝ.
Не, отвърна Елена. Не съм.
И беше истина.
***
Всичко започна през март, когато Елена Христова Герджикова, преди учителка по български език и литература, а сега пенсионерка, която даваше уроци на деца в читалището на квартал Капана, замина на гости при приятелка в Копривщица.
Приятелката ѝ, Вера Стоянова, живееше там вече осма година. Пресели се след като овдовя, купи малка къща на края на града, насади си градина и, по нейни думи, най-сетне започна да диша. Елена ходеше при нея всяка година лете. Но този път нещо се пречупи нещо вътре ѝ каза: Тръгвай сега. Не чакай юни.
Март в Копривщица беше влажен, студен и тих. Сняг в ниското, тъмна чернозем по хълмовете. Куполите на църквите надигаха звънтящи сенки под бледото небе. И докато вървеше по старата калдъръмена улица, Елена усещаше, че отдавна не е изпитвала такава тишина. Не празнота тишина. Различно нещо.
Вера я посрещна на прага с гугла и износено карирано палто.
Най-сетне, засмя се тя. Пържолките са готови, да знаеш.
Седяха в кухнята, пиеха чай, Вера разказваше за новите съседи, за пиперливия чесън от градината, за това, че мисли да си вземе коза.
Коза?! повдигна вежда Елена.
И какво? Искам да си правя сама сирене. Прочетох, че не било трудно чак толкова.
Вера, ти на коза от близо не си гледала през живота си…
Затова ще опитам. Вера доля още чай и наклони глава. А ти как си? Озамрялата си, да ми простиш.
Елена погледна ръцете си. Обикновени ръце побелели, ветровити, с изпъкнали жили.
Добре съм.
Добре не е отговор. Случи ли се нещо?
Не, всичко е както винаги.
Това е най-лошото, рече Вера. Когато всичко е по старому, точно тогава трябва да се мисли.
Елена мълча. Сините сенки на вечерта се плъзгаха по первазите, а по кьошетата светеше първата улична лампа.
На следващия ден Вера я поведе на пазара. Не супермаркета, а онзи, истинския, където бабите продаваха кисело зеле и плетени чорапи. Там, до щанда със сушени манатарки, Елена срещна Николай.
Първо не го позна. Беше минало, какво, трийсет и пет години? Но нещо му беше същото походката, държащите ръце в джобовете. Тя застина.
Той също.
Ели? попита неуверено.
Кольо.
Това беше всичко в първата минута. После Вера се оттегли да види чорапите, оставяйки ги насред пазара.
Тук живееш ли? попита Елена.
Втори сезон вече. А ти?
На гости съм. При Вера.
Ясно.
Мълчание, но от онова, в което няма неудобство. А напротив сякаш имаш време.
Не си се променила, усмихна се той.
Не е вярно.
Е, малко само.
Елена се засмя. Не беше очаквала, че може още така да се смее.
***
Николай Димитров беше неин съкурсник в Пловдивския университет. Не приятел, не любовник просто един от групата, с когото пет години учиха. После съдбите се разделиха. Той пое към Видин, тя остана в Пловдив, омъжи се, роди две деца. Чу някога, че и той се оженил, имал дъщеря. И толкова.
И сега стои пред нея на пазара, във вихъра на гъби и кал.
Уговориха се да се видят вечерта в кафене на централната улица. Вера прие новината спокойно.
Иди, разбира се. Аз ще гледам сериала. И не ме гледай така нямам планове.
Не твърдя, че имаш.
Мислиш си, засмя се Вера. Ходи.
В кафенето имаше няколко маси, жълта лампа-пачи крак, снимки на стара Копривщица по стените. Поръчаха чай, ябълков щрудел, заговаряха се дълго, въртяха спомени, смяха се на нещата, които някога изглеждаха толкова драматични.
После Кольо рече:
Жена ми почина преди три години.
Съжалявам, каза Елена.
Свикваш някак… по-скоро просто живееш различен живот.
Познато ми е.
А при теб?
Елена измълча. Мъжът ѝ, Георги, преди девет години си тръгна заради нова жена. Без особени обяснения. Просто днес така се е сложило. Много време тя мислеше къде е сбъркала, търсеше вина като броеница. После се умори и просто живееше деца, внуци, читалище, Вера в Копривщица веднъж годишно.
По-разно е, отклони отговора си тя.
Той кимна. Повече не настоя.
***
Елена се върна в Пловдив и реши, че е било просто случайна приятна среща. Срещат се стари състуденти, приказват, отминават.
Но седмица след това той ѝ писа във Viber. Намерил я чрез Вера. Здравей, как пътува? беше краткото съобщение.
Тя отговори. И така започнаха да си пишат. Първо рядко, после всеки ден. Странно бе, защото тя никога не отговаряше на съобщенията бързо дъщеря ѝ Лилия често ѝ го завираше в очите (чети, но не пишеш), но сега Елена чакаше неговия отговор.
Кольо пишеше просто разказваше за работата си като реставратор в читалището, за това как възстановява икони, питаше за клубчето ѝ, за децата. Пращаше снимки бяла църква в сняг, котарак на перваза, чаша чай.
Лилия усети промяната след месец.
Мамо, залепна за телефона.
Чета.
Ти все казваше, че телефонът разваля очите.
Може би съм грешала.
Лилия я погледна чудно, но не разпитва.
През април Кольо предложи да дойде в Пловдив.
Имам работа във вашата реставрационна работилница. Ако не възразяваш, ще се видим.
Ако не възразяваш. Елена се усмихна на тази фраза. Човек сериозен, внимателен.
Заповядай, написа тя.
Срещнаха се на Джумая джамията, отстрани реката Марица плискаше, априлският вятър рошеше косите ѝ, но светлината беше пролетна. Елена избра хубавото си палто, почти ново.
Кольо стоеше пред перилата, загледан във водата. Тя се приближи и той се обърна с онзи израз, който се запамети от пазара.
Здравей, поздрави той.
Здравей.
Поеха по Главната, говореха за работа, за иконите, за децата от клубчето. Разказа му, че едно момче, осемгодишно, написал книгите са прозорци, ама на обратно, защото в тях гледаш не навън, а вътре. Кольо се спря.
Точно казано, усмихна се. Осемгодишен казваш?
Да. Много светъл ум.
Добре работиш с деца, личи си.
Откъде знаеш? Не ме познаваш в тази среда.
Защото разказваш за тях както се разказва за нещо важно.
Елена го погледна. Той пак гледаше към реката.
После пиха кафе на Копчето, дълго разговаряха, без бързане и без натиск. Беше хубаво чувство почти забравено.
На тръгване той каза:
Бих дошъл пак. Ако може.
Може, усмихна се Елена.
***
Лилия разбра през май. Не, че Елена ѝ бе казала просто един ден се обади извънредно, а майка ѝ дълго не отговаряше. Когато я намери, Елена беше разсеяна.
Къде беше?
На разходка.
Сама?
Кратка пауза. Лилия умееше да чува паузите.
Не.
Тогава започна разпитът първо меко, после остро.
Кой е той?
Състудент. Срещнахме се в Копривщица, ти ти казах.
Каза, че някой познат си срещнала.
Именно.
Мамо, ти…
Знам си годините, Лилия.
Мълчание.
Какво е това, просто се разхождате?
Засега да.
Засега, повтаря Лилия.
Обяснения нямаше. Има неща, които не се обясняват думите тежат или са празни.
Синът, Петър той живееше в София със семейството си, звънеше рядко, и когато Елена само между другото му спомена, че е запознала с човек, той след пауза попита:
Нормален ли е?
Нормален.
Добре, каза Петър.
Край. Елена дълго разсъждава коя реакция е по-добра? Решение така и не взе.
***
Лятото беше ново и различно. Кольо идваше в Пловдив, тя в Копривщица. Ходеха на пазар, в музей, в кафене. Показа й работилницата високи прозорци, смесен дъх на старо дърво и ленено масло. Иконите подредени по стените, някои блестяха, други потънали в сенки.
Не те ли е страх да държиш такова нещо? попита тя.
Не. Дори ми е спокойно да знам, че е минало преди мен, ще бъде и след мен.
Вярваш ли?
Той се замисли.
Не знам как да го нарека. Но усещам, че това е важно. Не защото някой го казва.
Елена погледна реставрирания образ лицето изпъкваше, светло, спокойно.
Георги казваше, че си губя времето в клубчето. Че за толкова пари не си струва.
А ти?
Аз… свикнах да му вярвам. Почти до пенсия.
Кольо нищо не каза. Погледът му стигаше.
Вечер седяха у него, пиеха чай. Елена усещаше, че нещо тежко отстъпва може не да изчезва, но намалява.
Мислила ли си да се преместиш? попита Кольо.
Къде?
Тук. Или някъде другаде.
Предлагаш ли ми…
Не, просто питам дали си мислила.
Тя помълча.
Не. Мислила съм някога. Но било невъзможно.
Защо?
Децата. Внуците. Квартирката. Работата макар и нищожна. Всичко е тук.
Ами децата са пораснали.
Това нищо не отменя.
Той кимна.
Права си. Просто попитах.
Думите долепнаха в нея. И не я напуснаха оттогава.
***
През август Лилия дойде на гости просто така с влака от София, с раница и решителен поглед.
Пиеха чай, тя гледаше през прозореца.
Сериозно ли е?
Кое?
Всичко това.
Не знам, честно отвърна Елена.
Мамо, знаеш ли, че… малко е чудно. В нашата възраст?
В твоя или моя?
В нашата, на семейството ни. Татко още е жив, все пак…
Татко живее с друга жена девет години.
Но пак бяхте женени трийсет.
Точно това променя нещата.
Лилия вдигна чашата.
Мислиш ли как ще се почувства Мария? Разбира ли нещо?
Мария е на осем.
Именно. Разбира повече от теб.
Ще разбере това, което ѝ кажем.
Какво ще ѝ кажем?
Елена се вгледа в дъщеря си. Лилия беше досущ баща си права уста, тъмни вежди. В детството тази прилика я умиляваше. Сега я натъжаваше.
Ще кажем, че баба си има добър приятел. Толкова стига.
А после?
После ще видим.
Ще видим винаги казваш, когато не искаш разговор.
Не, отвърна Елена. Казвам ще видим, когато не знам какво ще бъде. Това е честен отговор.
Дълго мълчание. После Лилия, тихо, почти тъжно:
Страх ме е, че ще съжаляваш.
Мога да съжалявам и за това, което не направя.
Това е философия, май не помага.
На мен също не винаги помага, каза Елена. Но живея с нея.
Лилия си тръгна с вечерния влак. Прегърнаха се силно, но притеснено сякаш всеки държи неговия край на връзката, уплашен, да не го изпусне.
***
Септември дойде хладен и остър. Елена официално беше пенсионерка вече шест години, но клубчето ѝ държеше някакъв ритъм. Децата идваха във вторник и петък, четяха, рисуваха, играеха сценки. Малка зала, ниски шкафове, кресла с изпокъсани възглавници.
Библиотекарката, Татяна Иванова, шейсет и пет годишна, знаеше за Кольо. Усети го, не защото Елена й каза, а защото жената се промени стана по-затворена в себе си, не в лош смисъл, просто започна да мисли за своето понякога.
Нещо ти се случва, отбеляза веднъж Татяна. Просто така, не като въпрос.
Случва се, съгласи се Елена.
Добро ли е?
Още не знам.
Все е нещо, каза Татяна. Иначе ставаме като реките текат, но не знаят къде.
Елена се разсмя.
През септември Кольо я покани заедно да отидат в Велико Търново за няколко дни изложба имало на стари книги, искал да види. Елена прие. Взеха две отделни стаи в семпъл хотел, обикаляха музеите, вечеряха край Янтра. Във висок класическо ресторантче над реката, Николай изведнъж каза:
Искам да знаеш едно нещо.
Какво?
Не те притискам. Ако усещаш натиск не е от мен.
Знам.
Не е просто любезност, а истина е. Аз съм на шейсет и три вече, не съм момче, не чакам нищо и няма да се разочаровам, ако не стане според очакването. Просто… радвам се, че те има.
Елена мълча. През прозореца тъмна Янтра, светлини по отсрещния хълм.
Трудно е за възприемане, отрони тя.
Защо?
Навикнах там, където има думи, да има и условие.
Сега няма условия.
Знам. Просто друг навик.
Кимна. Допиха виното и тръгнаха по набережната. Беше хладно, тя метна палтото на рамена, той вървеше до нея, не я държеше, но беше там и това беше достатъчно.
***
Октомври донесе онзи разговор, който Елена едновременно чакаше и се страхуваше от него.
Тя сама набра Лилия.
Искам ти кажа нещо. Кольо ми предложи да отида да живея в Копривщица. Обмислям го.
Дълго мълчание.
Сериозна ли си?
Да.
Знаете се седем месеца.
Осем.
Осем! Мамо! Осъзнаваш ли?
Осъзнавам. Това са осем месеца.
Нищо! Не го познаваш!
Достатъчно го познавам.
Какво знаеш? Само, че ти харесва? Хората се променят!
Лилия.
Какво?
Баща ти също се промени. Бяхме трийсет години заедно.
Пак тишина.
Не е честно, промълви Лилия накрая.
Искам да съм честна с теб и със себе си.
После и с Петър проведе такъв разговор.
Мамо, сериозно ли обмисляш да се преместиш?
Да.
Условията добри ли са? Той що за човек е?
Нормален, работлив. Къщата малка, но добра.
Квартирата ще продаваш ли?
Не, ще я давам под наем.
Ако решиш да се върнеш?
Ще се върна, ако е нужно. Но искам да опитам без ако.
Пауза.
Може, мамо. Само звъни по-често.
Ще звъня.
След тези разговори, дълго Елена седя до прозореца. Навън есенният дъжд барабанеше по перваза, уличната лампа покрито трептеше. Мислеше си на шейсет и една, за пръв път в живота си тя прави избор, който е изцяло неин. Не защото някой е заминал. Не защото съдбата го налага. Просто… защото го иска.
Странно чувство и почти непознато.
Отвори чата си с Кольо: Мисля. Дай ми още малко време.
Той отговори бързо: Колкото ти трябва имаш.
***
Вера звънеше всяка седмица, не се намесваше не настояваше, не спираше. Просто питаше как е, разправяше за козата, която все пак купила.
Как се казва? усмихна се Елена.
Драгана.
Сериозно?
Ами тя е страшно горда и важна, реших, че заслужава.
Добра си, Вера, изненадваш ме понякога.
Това добре ли е?
Определено.
След пауза Вера вещо попита:
Ако беше на трийсет щеше ли толкова да мислиш?
Какво общо има възрастта?
Има, няма… С възрастта по-дълго премисляме. Понякога е мъдрост, друг път прикрит страх.
Говориш като Татяна.
Приемам го като комплимент.
Елена затвори телефона и помисли Вера сигурно е права. Страх, прикрит като мъдрост. Когато исках да бъда достатъчно внимателна, загубих храброст.
Страхът не беше свързан с Кольо. Беше със себе си.
С това, че винаги беше нечия съпруга, нечия майка, нечия учителка. Когато това стана второ, не знаеше коя е тя.
Клубчето в читалището. То беше първото, което избра сама.
А сега новото.
***
В края на октомври Елена неочаквано получи обаждане от бившата свекърва майката на Георги. Тази жена баба Стойна беше на осемдесет и две, живееше в Пловдив, Елена я навестяваше от време на време, по човешки.
Лилия ми каза, заяви Стойна без увод.
Какво?
За твоя човек. За това, че ще ходиш другаде.
Елена замълча.
Какво мислите?
Мисля, че си го заслужила, рече тихо бабата. Георги не те оцени, още тогава го виждах. Сега казвам.
Мамо Стойна…
Не ме прекъсвай. На моите години мога да говоря право. Отивай, ако ти е насърце. Внуците няма да се загубят. Лилия се сърди, защото се страхува да не те изгуби, но това не е твоя отговорност да бъдеш там, където не те виждат.
Виждат ме.
Като баба, като майка, като тази, която винаги е там. Но като човек?
Елена не намери отговор.
Ето, заключи Стойна. Отивай. И звъни, ще ми липсваш.
След разговора дълго гледа през прозореца клоните на дърветата голи, земята покрита с окапали листа. Беше зимно празно и тихо.
Мислеше за това как хората я виждат Лилия като майка, Петър като човек, който трябва сигурност, Татяна като добра колежка, баба Стойна най-накрая като човек.
А Кольо? Той какво вижда?
Не бе сигурна напълно. Но усещаше вижда я като нея. Не като функция. Просто като нея. Може би, защото между тях няма история, няма очакване. На пазара в Копривщица просто поглед на миналото.
***
Ноември донесе първия сняг и неочакван разговор с Мария.
Внучката ѝ сама се обади необичайно, обикновено Лилия й даваше телефона за минута, а този път неделно сутринта непознат номер.
Бабо, аз съм.
Марийке, откъде ми звъниш?
От маминия таблет. Бабо, ще заминеш ли?
Елена притихна.
Чула си нещо, а?
Малко. Мама говореше с чичо Петър. Ще заминеш ли?
Още не знам, миличка.
Ще идваш ли после да ни виждаш?
Разбира се.
Обещаваш?
Да.
Там красиво ли е?
Много. Има бели църкви, сняг, река.
Като при нас ли е?
Мъничко по-различно.
Бабо, мама се тревожи да не се разболееш и да няма кой да дойде бързо.
Сърцето на Елена се сви по-остро, отколкото очакваше.
Кажи на мама, че съм здрава и смятам да си остана така.
Знае, само се бои.
И аз се боя.
От какво?
От много неща, но е нормално всички се боят понякога.
Ти казваше, че и смелите се боят, ама действат.
Така е.
Запомних го, осмели се Мария.
Добре, тръгвам, че мама ще ме хване.
Марийке.
Да?
Обичам те.
И аз теб! Чао!
***
В средата на ноември Елена отиде при Кольо за цяла седмица. Взе багажа си, остави бележка на Татяна, каза на Вера да наглежда пощата.
Кольо я посрещна на влака. Докато пътуваха към неговия дом, той разказваше за реставрирания купол, Елена гледаше през прозореца заснежените поля. Сякаш кръгът затваряше.
Една седмица живяха заедно тя приготвяше, той подреждаше. Сутрин пиеха кафе в малка кухня с прозорец към градината. Снегът тихо валеше косо както се случва при слаб вятър.
Една вечер попита:
Не ти ли е тясно в двама?
Как така?
Да живееш с още един човек, след като толкова време си бил сам.
Беше ми тясно, когато живеех не както искам. Сега е друго.
Какво искаш да кажеш?
Дълго бачках строителство пари трябват, семейство. После скочих към реставрацията късно уж, на четиридесет и нещо. Всички казваха глупаво.
А ти?
Аз си следвах сърцето. Усмихна се. Жена ми ме подкрепи. Беше от ония хора подкрепящи.
Разкажи ми за нея.
Той замълча.
Анна, кротка. Когато влезеше в стаята, всичко утихваше.
Липсва ти.
Да. Но това не значи, че не мога да тръгна нататък, нали?
Разбира се.
При теб същото ли е?
Елена си спомни Георги. По-скоро тревога чувстваше, отколкото покой. Липсваше ѝ не самият човек, а някакъв негов образ.
По друг начин. Но да.
Седяха в тишина, хубавото ѝ.
***
На петия ден Лилия се обади. Елена излезе на прага снегът бе спрял, изпод синьото проблясваха звезди.
В Копривщица ли си?
Да.
До кога?
До неделя.
Мълчание.
Мамо, мога ли да те попитам нещо честно?
Питай.
Защо го правиш? Искаш да докажеш нещо? На себе си, на нас?
Елена впери поглед в звездите.
Не. Не за доказване.
А тогава?
Просто… да живея. Иначе.
И преди не живееше ли хубаво?
Не лошо. Но не съвсем както искам.
И какво ти липсваше?
Труден въпрос за Елена. Има всичко дом, деца, работа, приятели. Не е била нещастна.
Но сякаш животът ѝ е бил малко настрана от нея. Сякаш върви по точен план, всичко е наред, а тя до него, но не вътре.
Себе си търсех, каза накрая.
Себе си?
Да.
Дълго мълчание.
Ще бъдеш ли щастлива? попита Лилия. Без ирония.
Не знам. Но искам да опитам.
Добре, каза Лилия. Щом така.
Не беше съгласие, но и не беше бунт.
***
Неделята дойде. На тръгване Кольо попита:
Реши ли?
Почти.
Това хубаво ли е?
Значи ми трябва още малко време.
Боя се, че ще сгрешиш.
Да.
Мога ли да ти кажа нещо?
Кажи.
Грешките са два вида. Едни ги правиш и разбираш с времето. Другите намисляш и не правиш и никога няма да разбереш. Вторите са по-лоши.
Елена се усмихна.
Ти нарочно ли така казваш като в мислите ми?
Кольо се засмя.
Не нарочно. Просто ти се получава.
Елена се върна в Пловдив вечерта. Апартаментът я посрещна с позната тишина, мирис на стена, светлините в съседния блок. Разопакова, сложи чай, седна.
На масата детска книжка, оставена от клубчето. Стърчеше листче. Отвори човек носи самотата си, това не е присъда, а факт и с него може да се живее.
Затвори. Писа на Кольо: В януари ще дойда. За по-дълго. Ще видим.
Той отговори само: Чакам.
***
Декември бе особен месец. Елена продължаваше да работи в читалището, да наглежда баба Стойна. Не беше нито тревога, нито покой нещо между двете.
Лилия се обади:
Сигурна ли си?
Да.
Квартирата ще даваш под наем?
Да, вече говоря с брокер.
Добре… Мога ли да те попитам нещо ами ако всичко изглежда ново и по-хубаво, пък после…
Лилия?
Да?
На шейсет и една съм. Имам опит.
Илюзиите никога не свършват.
Да, но вече ги разпознавам.
Ами ако той не е това, което изглежда?
Има го това ако. Винаги го има, Лилия. Ти като се омъжваше, знаеше ли всичко?
Бях на двайсет и седем.
И?
Мълчание.
Добре, мама. Ще помогна да събереш багажа.
Дълга пауза.
Ще помогна. Разбира се.
***
Нова година Елена празнува в София у Лилия с Мария, зетя Атанас, а после дойде и Петър със семейството си от Варна. Маса, деца, шум.
Мария седна до баба си и шепнешком ѝ разказваше за всяко ядене.
Този салат мама сама прави. А този уж, но е от магазина…
За всичко трябва да ме известяваш ли?
Не! Просто да си знаеш.
Минути преди полунощ, когато децата дремаха, Лилия каза:
Мама ще пътува януари.
За пръв път прозвуча спокойно.
Атанас кимна. Петър попита:
За дълго ли?
Ще видим, отвърна Елена.
Мария отвори очи.
Бабо, заминаваш ли?
Да, мило.
Обеща, да идваш.
Обещах.
Добре. И заспа.
Гледайки я, Елена си каза ето живота. Спящо дете, пораснали деца, старият диван, който още не изхвърли. И в друг град човек, който и написа чакам.
***
На петнадесети януари Елена позвъни на Татяна.
Татяна, напускам клуба.
Мълчание.
Кога?
През февруари. Ще търсите друг човек.
Тръгваш ли?
Да.
Къде?
В Копривщица.
При него ли?
При него. И при себе си.
Добър отговор. Ще се оправим. Ще липсваш.
Благодаря.
Успех ти желая, Елено, истински.
Децата й нарисуваха поздравителна картичка. Момчето, което писа за прозореца, беше написал: Да гледаме вътре.
Елена я прибра.
***
На двадесет и трети януари пристигна в Копривщица. Кольо ѝ помогна да занесе багажа в скромна стая, с гърне мушкато на прозореца.
От къде го имаш?
Купих реших, че ти трябва цвете.
Добре си решил.
Излезе да види градината в сняг и тишина, отсреща огради и стари покриви.
Как е? попита той.
Ще кажа след месец.
Ще питам пак.
Тя се обърна.
Кольо?
Да?
Благодаря ти, че не бърза.
Той се замисли.
Благодаря, че все пак дойде.
***
Минаха три месеца. Елена се нагаждаше бавно. Копривщица е малка, всеки познава всеки, поглеждаха я любопитно.
Вера я заведе в местния литературен клуб десетина човека, четяха и говореха за книги.
Ще се справя ли?
Ако не ти хареса, не се мъчи.
Елена опита. Хареса ѝ.
С Лилия поддържаха връзка всяка седмица. Постепенно въпросите станаха как сте двамата, как е клубът, какво четеш. Свикваше полека, като промяна в светлина.
Мария й изпрати истинско писмо с марка и рисунка на две църкви и река. Бабо, ще дойда пролетта. Мама каза. Драгана козата вярно ли е? Елена също отговори на хартия.
***
През април Лилия все пак пристигна сама, без Мария, за един ден.
Огледа се вкъщи дървен под, мушкато, малка кухня. Кольо сложи чай, после тактично се прибра в работилницата.
Седяха мълчаливо.
Добре е тук, каза Лилия. Почти учудено.
Да.
Малко.
Но спокойно.
Липсва ли ти Пловдив?
Липсва ми всичко у дома. Но пак идвам тук.
Той добър човек ли е? този път без подтекст.
Да.
Щастлива ли си?
Елена помисли.
Не знам дали това е щастие като дума. Но ми е добре. Истински добре.
Лилия кимна.
Добре.
Добре какво значи?
Че все още се страхувам за теб. Ще продължавам.
Знам.
Но се опитвам да разбера.
Достатъчно е.
Пиеха чай. Лилия разказа за Мария, работата, че Атанас мисли за нова кола.
После трябваше да тръгва. Елена я изпрати до двора.
Априлският въздух беше влажен, миришеше на кори и пръст, по клоните първа зеленина.
Мамо, каза Лилия на портата.
Да?
Не го разбирам до край. Може би няма да го разбера.
Знам.
Но искам да знаеш нещо.
Какво?
Кратка пауза. После Лилия вдигна глава, познатите, тъмни очи на баща ѝ.
Била си винаги тук. Усещах, че мога по всяко време да ти звънна.
Винаги ще вдигна.
Вече е друго разстояние. Трябва да свикна.
Ще свикнеш.
Сигурна ли си?
Елена погледна дъщеря си, познато лице, от първия миг на раждане.
Убедена съм ти си силна.
Не колкото теб.
Колкото мен.
Лилия се усмихна леко, прегърна я силно.
Ще се обадя като стигна.
Чакам.
Тръгна по улицата. Елена гледа след нея гърба прав, крачката твърда.
Лилия се обърна:
Мамо! Мушкатото ти цъфти!
Да.
Това е хубаво, извика Лилия.
И поде нататък.
***
Елена се върна във вкъщи. Кольо беше в кухнята, разливаше супа. Тя застана на прозореца, улицата празна, мушкатото в розови цветчета.
Добре ли си? попита Кольо без да се обръща.
Добре съм, рече тя.
Пауза.
Тя е добра, просто се страхува.
Разбираемо е. Трудно й е.
Да.
Отдръпна се от прозореца. Взе чиниите, започна да ги нарежда. Всичко ѝ беше вече познато.
Кольо…
Кажи.
Мислиш ли, че беше правилно?
Той се обърна.
Ти как мислиш?
Елена помълча.
За първи път е напълно мое. Само мое.
Ето, каза той. Отговори си.
Седнаха да ядат. Навън тихия априлски сняг се топеше, покрай къщата се показа пролетната зеленина.
Елена гледаше и си мислеше ето го, не думата щастие, не решението просто суп. Просто прозорец. Просто човек срещу нея, с когото ѝ е добро.
Достатъчно ли е това? Не знаеше.
Но супата беше топла. Мушкатото с цвят. А в чантата картичка от осемгодишния Марко за да виждаме вътре.
***
Вечерта Мария се обади.
Бабо, Лилия ми каза, че е била у теб.
Да, миличка.
Как сте?
Добре.
Плака ли?
Не, защо?
Понякога плаче, когато мисли, че не я виждам. Заради теб.
Елена затвори очи.
Марийке.
Да?
Кажи на мама, че ще й отида на гости скоро, обещавам.
Добре. Бабо, при вас ли е пролет?
Почти. Сняг още има, но малко.
При нас е топло. Странно, една държава, а времето различно!
Не е странно. Така е.
Бабо, липсваш ми.
Елена погледна тъмното прозорче.
И вие ми липсвате. Много.
Това е добре. Ако ти липсваме, значи ни обичаш.
Елена онемя.
Чао, бабо.
Чао, миличка.
Прибра телефона. Кольо миеше чинии, тихо си тананикаше, мушкатото тъмнееше на прозореца. От двора се чуваше куче толкова обичайно вече.
Елена седя и мисли: Мария е права. Ако ти липсват хората, значи ги обичаш. И, може би, обратно.
Може би това значи да живееш не съвършено, не по книга, просто така, с разстояния и близост, с правилни и грешни решения, които с времето стават просто твои.
Стана и тръгна да помага за чиниите.
