– Александре, разбираш ли какво направи? – завучката, г-жа Мария Николова, поправяше разрошената си прическа. Именно в главата ѝ беше попаднала раница, която Сашко с радост риташе по коридора. – Това вече преминава всички граници! Да не си мислиш, че ако веднъж те простят, това ще се случва постоянно? Биене, прекъсване на часове… и моята прическа!
– Аз… започна Сашко, но веднага замлъкна. Какво можеше да каже? Че Николай, с когото се беше сбил, си го заслужаваше? Че урокът беше непоносимо скучен? Че да хвърля раницата е било далеч по-забавно от това да решава задачи по алгебра?
Досега му прощаваха всичко, защото беше отличен ученик. До шести клас. Прощаваха заради миналите му постижения. Но търпението вече беше изчерпано.
– Ритна съученика си. Това само по себе си е шокиращо! продължи г-жа Николова, потупвайки с дългите си нокти върху купчина документи.
– Той пръв се опита да се бие измърмори Сашко.
– А съучениците ти казват друго че ти си хвърлил нещата му от чина.
И Сашко си спомни, че наистина така беше. Но вече дори не можеше да си спомни защо го беше направил.
– Риташ съученици, организираш бой… после, за да завършиш картинката, решаваш да прекъснеш часа по биология, хвърляш учебници, обиждаш госпожа Василева. Не забравяй да ѝ се извиниш! А след това, сякаш това не е достатъчно, организираш истинско шоу, ритайки раницата из целия коридор, и плашиш малките ученици! И между другото, това дори не беше твоята раница, тя дълбоко въздъхна. А защо вече навсякъде имаш само двойки? Ти беше добър ученик, Александре. Как можа така да ме разочароваш?
Сашко кимна.
Той разбираше. Но дали му беше неудобно? Не. По-скоро беше доволен, че е успял да привлече вниманието.
– И това не е всичко, Александре продължи завучката, потупвайки с пръсти по бюрото. Майка ти е тук. Госпожа Витанова ще трябва да изслуша всичко. Няма друг начин вече налага се да викаме родителите.
Албена Витанова вече беше чула всичко, дори преди да влезе в кабинета. Какво ли щеше да каже? И на нея поведението на сина ѝ беше шок.
– Добър ден поздрави Албена, докато сядаше до сина си. Неприятно усещане. Щеше да я карат да се чувства като ученичка.
Г-жа Николова се надяваше поне майката да успее да повлияе по някакъв начин на Сашко.
– Добър ден, г-жо Витанова. Но не мога да кажа, че денят е добър… Имаме… Мария Николова започна с нескрито раздразнение да изрежда провиненията на Сашко.
Албена само кимаше и обещаваше, че вкъщи ще разговаря сериозно с него.
– Извинявам се от името на сина си, г-жо Николова произнесе тя леко треперещо. Ще говоря с него. Можете да сте сигурна, че това повече няма да се повтори
– Надявам се, г-жо Витанова. Наистина се надявам. Но честно казано, вече не знам какво да мисля каза Николова.
У дома, в атмосфера на пълна тишина, Албена се обърна към сина си. Но този път ѝ липсваше строгостта говореше почти умолително.
– Сашко, какво се случва с теб? Какво те кара да се държиш така? попита тя, сядайки до него. Той, както по-рано, се взираше някъде встрани, игнорирайки въпроса.
– Какво точно имаш предвид? Сашко отговори тихо, но в гласа му имаше нещо, което я накара да се тревожи още повече.
Наистина, какво? Носеше само двойки, по някои предмети дори не беше оценен, а поведението му беше тотално излязло от контрол.
– Имам предвид всичко, Сашко каза тя явно разстроена. Поведението ти в училище, двойките, действията ти Това изобщо не прилича на теб.
– Може би просто така ще обърнете внимание на мен и на това, което искам, каза той, обръщайки се към майка си, погледът му беше пълен със страдание.
– Какво значи да обърнем внимание? Албена беше шокирана. Ти да не получаваш внимание? Постоянно питам как върви училището, как са приятелите ти…
– Не такова внимание, мама… прекъсна я той и за първи път проговори откровено. Искам да сте заедно с татко. Искам всичко да си бъде както предиАлбена ахна. Тя не знаеше, че едно просто, но болезнено желание в сърцето на детето ѝ можеше да е причината за всичко това. Очите ѝ се напълниха със сълзи, а погледът му отразяваше толкова дълбока тъга, че тя нямаше как да остане равнодушна.
– Саше… Защо досега не ми каза? – гласът ѝ беше едва шепот.
– Опитах, мама, много пъти… Но всеки беше зает със своите неща, със своите проблеми. Аз ли съм по-маловажен? – в очите му искряха сълзи, но той се опитваше да изглежда силен.
Албена го прегърна толкова силно, че той почти не можеше да диша, но за първи път от месеци насам Сашко не протестира. Просто облегна глава на рамото ѝ и остави задържаните емоции да го напуснат.
– Обещавам ти… Обещавам, че ще поговоря с баща ти. Ще намерим начин да бъдем по-добри родители за теб. Това, което ти чувстваш, е важно. Повече от всичко. Само моля те, не се затваряй и не обръщай гнева си навън, сине. Кажи ми винаги, когато нещо те тревожи. Става ли?
Сашко кимна бавно, безсилен да изрече повече думи. За първи път от много време усещаше, че тежестта на самотата бавно започва да се разпада.
Тази вечер в дома им настъпи промяна. Светлината в очите на Сашко беше първият лъч надежда, който той отдавна не бе изпитвал. А майка му вече знаешепътят не беше лесен, но заради него си заслужаваше всяко усилие.
