Катя, кротка и смирена, грижеше самотна пенсионерка. Но цялото село остана с уста отворени, когато обявиха завещанието
Всичко започна с официален плик от здрава хартия, който пощальонът предаде на Катя с необичайна тържественост.
Вътре, на хартия с държавен герб, нотариусът Иван Георгиев сухо я уведоми, че трябва да се яви за откриването на завещанието на покойната Белова Златка Стефанова.
Катя препрочета писмото няколко пъти. Завещание? Златка никога не беше споменавала за такова. Официалната повиквателна я плашеше и ѝ се струваше неуместна, нарушавайки тишината на скръбта, която още живееше в сърцето ѝ.
И ето я сега, седнала в тесния, задушен кабинет, който миришеше на прашни папки и чужди, рязки парфюми. Настани се на самия ръб на столчето, свита като че ли се опитваше да стане невидима. Единствената чужда сред всички.
Е, кога ще започне? прошепна високо пълната жена в ярък костюм, блесвайки със златни пръстени.
Това беше Румяна Викторовна, далечна племенница, която Катя беше виждала през последните десет години само три пъти и всеки път на прага на Златка Стефанова с някаква нахална молба.
Погледна Катя с презрение, леко изкривявайки устните си.
А ти какво си тук, миличка? На Златка Стефановна вече не можеш да ѝ помогнеш.
Катя се сви и не отговори, само по-силно стисна дръжките на старата си чанта. Нотариусът, солиден човек с очила, изкашля се, призовавайки за внимание.
И така, уважаеми, да започваме.
Румяна Викторовна демонстративно оправи косата си.
Какво толкова да обявявате, Иване Георгиев? Старата къщичка и килимите Ние сме си тук семейно
Нотариусът я погледна строго над очилата и започна да чете със сух, монотонен глас. Катя слушаше със затаяно внимание, пребирайки в паметта си последните дни на Златка Стефанова.
Тихите вечери, разговорите за книги, сухата ѝ, топла ръка в дланите ѝ Златка често споменаваше покойния си съпруг: Мойто Любен беше гений, Катюш, само непризнат. Всичко виждаше в цифри, в графики. Казваше, че парите не са хартия, а енергия. Трябва само да знаеш къде да я насочиш Катя тогава само кимна съчувствено, без да се замисля над смисъла.
общата сума на активите по брокерската сметка на име на покойната възлиза на седемдесет хиляди лева, беземоционално заяви нотариусът.
Настъпи мъртва тишина. Дори шумоленето на хартията в ръцете на Иван Георгиев звучеше оглушително.
Румяна Викторовна бавно обърна глава към него, лицето ѝ изгуби всичкото напускно превъзходство.
Колко?
Седемдесет хиляди, повтори той, без да поглежда от документите. Завещанието е съставено и заверено преди година. При пълно здраво съзнание и ясен ум.
Роднините започнаха да бръмчат като развълнуван кошер. Разменяха погледи, лицата им се изкривяваха, в очите им бликаха алчност и подозрение. И всички тези погледи, сякаш по команда, се впиха в Катя.
Тя седеше бяла като платно, не разбирайки. Седемдесет хиляди? Това ли означаваха думите за енергията?
Нотариусът се изкашля и премина към главното.
Всичките ми движими и недвижими имоти, включително всички парични средства по сметките, завещавам на Петрова Катерина Димитрова
Какво?! изкрещя Румяна.
Иван Георгиев вдигна очи от хартията, погледът му беше студен като стомана.
в знак на благодарност за десет години безкористна грижа, човешка топлина и подкрепа, които ми даде, докато моята кръвна роднина ме забрави с години.
Приключи с четенето.
Катя вдигна глава, срещайки вълчия поглед на Румяна.
Ето защо си се въртяла около нея, змийо, прошипя тя, а в гласа ѝ клокотеше неприкрита ярост. Завила си старата! Измамница!
Катя замръзна. Не ставаше въпрос за парите, които се стовариха върху нея като сняг.
Ставаше въпрос за нейния тих, малък свят, в който тя просто помагаше на самотен човек и той току-що експлодира. И отломките летяха право към нея.
Катя се измъкна от кантората като сянка. Искаше само въздух. Но роднините изсипаха след нея, обградиха я на тясния тротоар.
Чакай малко, Петрова, Румяна Викторовна я хвана за лакътя. Хватката беше железна. Мислиш ли, че ще си тръгнеш така лесно?
Аз аз не знаех нищо, прошепна Катя, опитвайки се да се измъкне.
Не знаела! изгърмя някакъв далечен племенник. Десет години изнасяше тенджери и не знаеше! Света простота!
Чуйте, не ми трябват тези пари, тихо каза тя. Не ги искам
О, не й трябват! прекоси се Румяна. Разбери, момиченце, по хубав начин. Навлязла си в чуждо семейство. Това са нашите пари, по кръв. А ти си никой. Ще те съдим. Ще докажем, че си я излъгала, вмъкнала си се в доверието ѝ. Че тя не е била на себе си. Ще имаш проблеми, Катю. Големи проблеми.
Катя мълчаливо си освободи ръката и тръгна. Виковете и заплахите им летяха след нея.
