Излизайки от сградата на перинаталния център, Радка безсилно падна на пейката и извади телефона от чантата си.
След няколко дълги звънтения Димитър вдигна телефона.
Димо, защо не ме посрещна? попита Радка с тъга в гласа.
Ида, скъпа! Задръстване! избъбра Димитър. Отзад се чуваха раздразнени гласове и продължителни клаксони.
Вече си тръгнах, каза Радка. Не мога повече да стоя там.
От другата страна последва въздишка. Той разбираше всичко.
Чакам те, кратко каза Радка и затвори телефона.
След като го прибра, дъхна дълбоко и започна да разглежда хората около нея.
Лек есенен вятър откъсва златни листа от клоните, слънцето грее приятно, сякаш се опитва да даде последните си топли лъчи преди дългата зима. Последното цыганско лято беше в разгара си. Майки извеждаха децата си на разходка, за да се насладят на топлото време. Малките се смееха и търкаляха в шумолящите листа, докато майките им си разменяха спомени и мечти за бъдещето. Игралната площадка пред перинаталния център беше препълнена. Сякаш нарочно.
Радка почуства как гърлото й отново се стисна. Тя никога няма да изведе детето си на тази площадка. Защото няма да има дете. Това беше четвъртият спонтанен аборт. Този път я прегледаха не в обикновена гинекология, а в специализиран център. Димитър, съпругът й, не пожали парите. Но и тук лекарите разписаха ръце. Радка и Димитър бяха напълно здрави, провериха дори генетичната им съвместимост. Всичко беше наред. Диагнозата привично неотнасяне с неясен произход все още украсяваше картата й, а лекарят й, със съчувствие, я посъветва да вярва и да се моли.
Мислите й се прекъснаха, когато усети, че някой седна до нея. Обръща се. Отляво бе една стара ромка дълга шарена пола, забулена с кърпа, тежки златни обеци със скъпоценни камъни. Най-типичният образ на загадъчния народ.
Тъжно ли ти е, миличка? попита ромката без обиколки.
Радка кимна.
Виждам, че детенцето отново не се роди, продължи ромката.
Откъде знаете? попита изненадана Радка, мислейки си, че ромката има познати сред служителите на центъра. Сега ще започне урок, магьосничество, дай ми пари
И сънищата ти В тях е отговорът. Всеки път преди да загубиш детето, сънуваш едно и също нещо. Търси отговора там. Има проклятие над теб, момиче. Детето ще ти подскаже. А когато го премахнеш, ще имаш друг сън и ще разбереш, че всичко е минало.
Е-е-е прошепна Радка, безмълвна от изненада. За сънищата не беше споделяла с никого, дори с Димитър.
Докато тя се съвземаше, ромката внезапно стана и си тръгна, без да поиска нито стотинка за предсказанието си.
***
Преди седмица.
Отново същата гара, с перон, разделен на две части едната светла, слънчева, уютна, а другата тъмна и мрачна.
Радка стои на перона, чакайки влака. Около нея се тълпят жени, сякаш също очакват нещо. Тя е на границата между светлия и тъмния перон, както и още няколко жени.
В далечината се чува свирка на влак. Той пристига бързо Радка почуства порив на вятър, когато локомотивът и няколко вагона преминават покрай нея.
Сърцето й бие бешено в очакване на нещо важно. Тя замръзва. Вратите на вагоните се отварят и от тях започват да излизат деца момчета и момичета, с различни лица, в шарени рокли и тениски. На вид не по-големи от три години. Те се втурват в прегръдките на жените и си тръгват с тях.
Но от тъмната страна на перона стояха деца на различна възраст. Когато вратите се отвориха, те неохотно се качиха във вагона. Лицата им бяха тъжни, а от очите им бликаха сълзи.
Радка, вглеждайки се в прозраците на влака, се тревожеше. Вътре оставаха деца. Първоначално бяха на светлия перон, но когато осъзнаваха, че няма да излязат, се преместваха в тъмния вагон.
И тогава в един от прозорците Радка видя красиво момиченце със светли коси и зелени очи. Лицето й изглеждаше толкова познато, че сърцето й заби силно. Момиченцето махаше с ръка и се усмихва тъжно. Другата ръка беше скрита зад гърба й.
Любов и нежност тези чувства я заляха с такава сила, че Радка се втурна към влака, но се спря пред проводничката с невероятно красиво лице. Проводничката, облечена в бял костюм, я спря с жест:
Не може. Детето трябва да излезе само.
Но момиченцето не излезе. Очевидно беше, че то много искаше, но нещо го спираше. Момичето отвори уста и по устните му Радка разбра:
Мамо, аз ще изляза, само по-късно!
Кога, скъпа, кога??? извика Радка.
Когато освободиш птичката! отвърна момичето. Извади ръката отзад и я протегна към стъклото. На дланта му седеше синиче, прободено с игла. От малката ръчица капеха кръвни капки. Момиченцето въздъхна, погледна птичката и се отдалечи от прозореца, следвайки другите деца към тъмния вагон
Проводничката се усмихна и влезе във влака. Той потегли, оставяйки на перона безутешни жени, ко
