28 октомври, събота
Ти казваш, че ти е достатъчно, а все пак си решил да отпразнуваш рождения си ден в ресторант? Не е ли прекалено? се намръщи Димитър, докато си подреждаше раницата за работа.
Дим, това е юбилей! Трябва да е нещо специално. Ти не си на 30, а на 28, а аз искам да го отпразнувам, отговорих, опитвайки се да не се разколи гласът.
А преди месец? Тогава ти беше готова да организираш празненство у дома, без да се натоварваш с нищо. продължи той, като се опре в кухненския стол.
Гледах го в очите, ръцете си вцепкани в бедрата. Ядох сълзи, защото чувствах, че се превръщам в безправна помощница, в бедна роднина, докато той се радва на скъпото си пожелание.
Той просто потвърди моите подозрения.
Ти пак казваш, че ти не е нужно много! измърмях.
Лицето ми се замръзна. Думите бяха изговорени от умора, а не от истинско желание.
Да, казвах, че ще се справя без нова рокля, че ще изпеча торта сама, че ще си направя маникюр без салон. Искам най-накрая собствена квартира, Дим! Не защото обичам скромността. продължих, усещайки се като жена в тежка кутия.
Той се намръщи, като тийнейджър, който иска всичко веднага и не се интересува от детайли.
Ти си едва на 28, имаш цял живот пред себе си. Аз имам красиво време, искам истинско парти, а не просто седене на дивана.
Отпуснах погледа си. Седене на дивана точно това беше нашият план.
През цялата седмица събрах менюто за своя рожден ден: избрах зеленчуци от намаления в “Кауфланд”, малко по-стари, но все още годни за салата. Търсих купони, сравнявах цени, печех торта по рецепта от интернет, със сметана и сгъстено мляко. Не защото обичам готвенето, а защото така спестявам.
Въпреки това денят се получи: гостите се усмихваха, похвалиха салатите, наслаждаваха се на домашната пица. Аз също се усмихвах в старото си рокляче, с лак за нокти, купен на разпродажба. Подарените пари почти покриха разходите. Претендвах, че всичко е наред, но по-късно, самичка в банята, започнах да плача от жалост към себе си, от умора, от постоянния натиск да се справям с всичко сама.
Трите години, прекарани с Дим, направиха спестяването моето второ име. Умях да изненада банкоматите за кешбек, да купувам евтино плавено сирене вместо твърдо, да разпознавам истинските промоции от фалшивите.
Дрехите? Каквито са чисти, без дупки. Марките и имиджите са за хора, които търсят скъпа паста за зъби, а не за тези, които мечтаят за собствено гнездо.
Да, собствената квартира е важна, подкрепи Дим, оттам няма да ме изгонват за всяка идея. И ще спестим половината от заплатата за наем.
Но неговото участие в бюджетирането се състои само от превеждане на заплатата. Дим живее като тинейджър, готов да пръсне всичко върху чипс и безалкохол.
Аз бях тази, която смяташе колко ще излезе сметката за ток, автобус, храна. Намалях разходите, за да отложа част от заплатата. Записвах се за подстригване при ученици, за да стана в рамките на лимита. Понякога не успявах, но винаги беше на бюджет.
Така бавно, почти поотделно, стигнахме целта си. Никога не казвах на Дим колко ми се струва трудно, не се оплаквах, не крещях. Мълчеше, когато той поръчваше пица за обяд защото е лъжем да отидам в столовата и искам да се поглезя.
Знаеш ли, Дим Наистина ми е достатъчно, отвлякох погледа, просто имам нужда от човешко уважение. Не обичам да спестявам, но правя го, защото мисля за нашето бъдещо съвместно живеене. Понякога обаче имам усещането, че бъдещето ни е само в сън.
Аз работя, фыркна Дим, внасям пари вкъщи. Какво още искаш? Нямам ли право на празник?
Той видя, че нямам намерение да се предавам, и се оттегли към спалнята. Останах сама, в евтин халат, със светеща крушка в полилант, мечтайки за ипотека, до която нямаше да стигнем с нашия темп.
Сърцето ми се къса от болка и съмнения. А може би просто се притеснявам прекалено? Може би Дим е прав?
На следващия ден се срещнах с приятелката си Рита бивша колежка от София. Исках да говоря с някой.
Чух, че не си тук само за да разглеждаш тапетите, каза Рита, забелязвайки мрачния ми вид. Какво се случи?
Разказах й сцената от вчера, обясних, че мечтата за двама се превръща в мой личен проект, а юбилеят му застава над моя рожден ден.
Ти си умна, разбира се, усмихна се Рита, след като приключих. И така спестяваш за себе си, а очакваш той да те носи на ръце?
Ние пестим започнах аз.
Да, пестиш, а той харчи. Дали си някога казвал благодаря?
Рита продължи: Ти знаеш колко струва жената? Маникюри, педикюри, коса, епилация, козметика, нормално бельо, а не бабини чорапи… Това е само минимум. Ти ли си за него жена или просто удобна майка в износен халат, която организира всичко?
Опитах се да се противопоставя, но без увереност.
Не ще спра започнах.
Не спирай. Искате ли да знаеш защо той настоява за ресторант? Защото знае, че ще се прегърнеш, ще се превърнеш в бедна къща, но ще се чувства крал.
Какво да правя? попитах, объркана.
Престани да бъдеш нюня. Намери мъж със собствено жилище, това ще реши всичко.
Рита!
Добре, добре предложи тя, резервен план. Спри да спестяваш за себе си. Той иска ресторант? Нека! Но ти трябва рокля, обувки, чанта, прическа и златисти обеци. Ако ще излезеш, не в спортен костюм с разтегнати колене.
С роклята е ясно, остава ми диплома
Лен, ме чуваш? Досега спестяваш, а сега плати.
Тежко вдиших. Преходът беше труден, но знаех, че приятелката има част от правдата.
Добре, ще опитам
Сутринта съобщих на Дим, че искам записване в салона маникюр, подстригване, прическа. Той се учуди, но просто вдигна рамене.
След това му показа избраните обувки.
Виж, черни, универсални, под всяка рокля.
Осемстотин лева?! Лен, с тази сума мога компютъра си да поправя!
Какво да правя? Това е моят празник, трябва да изглеждам добре. Ресторантът е, а плата за подаръка може да излезе без. Пилнят бутик вече е в листата ще отидеш с мен, ще изберем заедно.
Той се намръщи, но не се противопостави. Може би чакаше да се откажа. Не.
Към вечерта вече гледах обеци.
Какви мислиш? Страхотни, а и евтини двадесет лева, докато други струват тридесет. Също така клатч за тях.
Дим, видимо изненадан, прбуждаше се, се изпотяваше и промърмори:
Може би… нека този ресторант остане. Дома също е хубаво.
Аз се усмихнах. Съгласихме се да отпразнуваме семейно, тихо. Помирихме ли се? Не напълно. Дали разбра? Може би. Но най-важното осъзнах, че докато не се уважавам сама, никой друг няма да ме уважава.
