Мъжът твърдеше, че нощните му излизания са за работа. Аз не му вярвах и един ден го проследих до стар къща, откъдето се носеше женски плач.
“Пак ли?” попитах, гледайки не него, а как бързо си връзваше обувките в коридора.
Той замръзна за миг, буквално за частица секунда, но и това беше достатъчно.
“Лина, говорихме си. Спешен поръчка, трябва да го проверя лично.”
Гласът му звучеше равномерно, почти безразлично. Избягваше да ме погледне, и този празен поглед към стената ме раняваше повече от всяка кавга.
Лъжата не беше в думите, а във въздуха между нас. Гъста, лепкава, тя се отлагаше върху мебелите, върху нещата ни, върху мен.
Не отвърнах. Просто стоях, облегната на рамката на вратата, и го наблюдавах. Преди седмици усетих на якето му лек, непознат аромат.
Не рязък като парфюм, а едва уловим, сладникав като мирис на козметика.
Когато го попитах, той се поизсмя, като каза, че в офиса им работят жени. Но той работеше в ИТ компания, където единствената жена беше счетоводителка на прага на пенсия.
“Ще се забавя, не ме чакай,” хвърли той вече отвъд вратата.
Металният щракващ звук на ключалката прозвуча като точка в изречение, което се страхувах да довърша.
Нещо в мен се скъса. Не за първи път, но днес окончателно. Стига.
Стига с тази мъка от неизвестност, стига да се преструвам, че вярвам на глупавите му извинения за работа.
Наметнах палтото върху домашната тениска, забутах краката в маратонките. Взех ключовете от колата си без да мисля. Ръцете ми действаха сами, водени от ледена решимост.
Излязох на улицата минути след него. Колата му точно завиваше в края на алеята.
Държах дистанция, изгасяйки фаровете, когато спираше на светофари. Сърцето ми чукаше в гърлото, пречеше ми да дишам.
Той не се насочваше към центъра, където беше офисът му.
Пое старата пътека, водеща към изоставените вилни зони в покрайнините на града. Място, на което никой с малко акъл няма да тръгне през нощта.
Асфалтът се смени с чакъл. Колата ми тресеше, клоните драсха по боките. Накрая неговата кола спря до наведен плот, зад който се извисяваше силуетът на двуетажна къща.
Тъмна, изоставена, с празните “очи” на избити прозорци.
Той излезе от колата, без да се оглежда, и изчезна в сенките на къщата.
Паркирах малко по-далеч, заглуших двигателя. Наоколо беше звеняща тишина, нарушавана само от шумоленето на листата.
Стоях минути, опитвайки се да укротя трептене
