Кирил седеше в инвалидната коляска и гледаше през запрашените стъкла към улицата. Нямаше късмет прозорецът на болничната стая гледаше във вътрешния двор на болницата, където имаше уютна градинка с пейки и цветя, но почти никакви хора. Освен това беше зима и пациентите рядко излизаха на разходка сега. Кирил беше сам в стаята. Преди седмица съквартирантът му, Явор Димитров, беше изписан и оттогава момчету стана още по-тежко. Явор беше общителен и весел човек, знаеше милион истории и ги разказваше с цялото си лице, като истински актьор. Всъщност той беше актьор учеше в трети курс в театралната академия. С една дума, с Явор не можеше да ти е скучно. Освен това, всеки ден идваше майка му, носеше вкусни сладкиши, плодове, бонбони, с които споделяше щедро с Кирил. Заедно с Явор от стаята изчезна някакъв домашен уют и сега Кирил се чувстваше по-самотен от всякога.
Тъжните му мисли прекъсна медицинската сестра, която влезе. Погледнал я, Кирил още повече се разтъжи не беше дошла симпатичната млада Дарина, а вечно намръщената и недоволна Людмила Георгиева. През двата месеца в болницата той не беше я виждал да се усмихне или да се засмее. И гласът й беше също толкова рязък и неприятен, колкото изражението й.
Е, какво стоиш, Иванов? Марш на леглото! изрева Людмила Георгиева, държейки готов шприц с лекарство.
Кирил въздъхна разочарован, послушно обърна коляската и се придвижи към леглото. Людмила Георгиева с умел жест му помогна да легне и го обърна по корем.
Свали си панталоните, заповяда тя. Кирил се покори и не усети нищо. Инжекциите на Людмила Георгиева бяха безболезнени и всеки път той мълчаливо й беше благодарен.
«Интересно колко години е? мислеше Кирил, наблюдавайки медицинската сестра, която сега проучваше жилите на тънката му ръка. Сигурно вече е пенсионерка. Пенсията й е малка, затова работи и е толкова зла.»
Междувременно Людмила Георгиева вече беше вкарала тънката игла в бледата синя вена на Кирил, като го накара само леко да се намръщи.
Е, това е, Иванов, свършихме. Докторът идваше днес? попита тя неочаквано, вече готова да си тръгне.
Не, още не, поклати глава Кирил. Може би по-късно ще дойде
Е, чакай. И не седи край прозореца ще те надуха, и без това си блед като смъртник, каза Людмила Георгиева и излезе от стаята.
Кирил искаше да се обиди, но не можа в думите й, освен грубостта и някаква неженска прямолинейност, усещаше загриженост. Може би и такъв вид загриженост е нещо, защото той не беше свикнал с никаква
Кирил беше сирак. Родителите му загинаха, когато беше на четири. В селската им къща избухна ужасен пожар и Кирил остана единственият оцелял. За това събитие го напомняше изгорелото му рамо и зле срасналата китка майка му, спасявайки живота му, го хвърли през разбития прозорец в снега. Успя да го направи минута преди горящият покрив да се срине върху цялото семейство. Така Кирил се озова в детски дом. Имаше роднини, но никой не го прие.
От майка си той наследи мекия, състрадателен характер, мечтателност и яркозелените очи, а от баща си високия ръст, широката походка и таланта към математиката. Той ги помнеше слабо, само къси моменти, като откъснати кадри: някъде на селски празник с майка си, смеещ се и махащ с флагче; или яздейки на раменете на баща си, чувствайки топлия летен вятър по бузите си. Помнеше и една голяма рижа котка, която се казвала или Мурджо, или Писо Освен спомени, не му остана нищо дори семейният албум изгоря в онзи злополучен пожар
В болницата никой не го посещаваше нямаше кой. Когато навърши осемнадесет, държавата му даде голяма, светла стая в общежитието на четвъртия етаж. Да живее сам му харесваше, но понякога го обземаше толкова голяма тъга, че готов бе да заплаче. С времето свикна със самотата и дори откри някои предимства в нея. Но сиропиталищното дете в него понякога се пробуждаше гледайки деца с техните родители по площадките или в магазините, Кирил биваше обзет от горчиви мисли
След училище искаше да влезе в университет, но не му стигнаха точките. Записа се в техникум. Там му хареса, специалността му допадна. Само че с групата не се сприятели тихият и затворен Кирил не ги интересуваше. А и той нямаше какво да говори с тях предпочиташе книгите и научните списания пред студентските купони и компютърните игри. Понякога обаче разговаряха, но само за учене. Същото беше и с момичетата неговата скромност и необщителност не бяха от мъжките качества, които търсеха, особено когато имаше по-решителни и приказливи кандидати. Освен това, на осемнадесет и половина изглеждаше като шестнадесетгодишен. Бързо се превърна в бяла врана, но това явно не го притесняваше.
Преди два месеца, бързайки на лекции, Кирил се спъна на заледения тротоар и падна в подлеза, като си счупи и двата крака. Фрактурите бяха тежки, зарастваха бавно и болезнено, но през последните седмици се подобри. Надяваше се, че скоро ще го изпишат, но с надеждата дойде и безпокойството в сгра
