Майко, бързо съм. Двадесет минути, не повече Ивайло Петров стоеше в прага на палатата, опитвайки се да усмихне, но устните му трептят.
Само не се мъчи Ралица Иванова лежеше настрани, залепена за завивката, лекарят каза, че до вечерта ще има капанка.
Той кима, хвърля якето върху рамо и излиза. Навън вали и вее. Октомври в Пловдив никога не щадеше минувачите дъжд, вятър, лозя, отразяващи цялата същност на българската есен: ниско небо, мълчаливи хора, всичко изглежда като чака края.
Ивайло се насочва към автобусната спирка и усеща, че не стига. Не до автобуса до живота. До всичко, което се плъзга покрай него.
Три седмици преди това лекарите му казаха, че майка му е в крайна фаза. Тогава не разплака. Седна на пейката пред морга защо точно там го доведоха краката му и остана до здрача.
Е, пък ли ще тръгнеш? попита събеседникът от палатата, старец със слаба шия и очи, в които се криеше вечна изчакване.
Чакам сина ми усмихна се Ралица, той обеща да дойде вечер.
Често ли идва?
Всеки ден. Само се чудя дали да не задържам безсмислено? Живот има.
Старецът кашляна и тихо прошепна:
Не ти задържаш, а той не пуска. Докато не пусне, ти няма да тръгнеш.
Ралица се обърна към прозореца. Дъждът барачеше отвън. Странно, защото някога обичаше дъжда. В младостта изглеждаше романтичен да седи в кухнята с горещ чай и да слуша капчици, кацващи по прозоречната рамка. Сега само заслепяваше погледа.
Ивайло влезе в стария парк, където като деца се возеше с майка си на шейни. При третото брезово дърво от входа тя му шепнесе:
Знаеш ли, сине, няма значение какво ще правиш. Най-важното е след теб някой да се усмихне. Поне едно лице.
Тогава не разбра. Сега разбираше твърде добре.
Телефонът вибрира: Майко: Не бързай, всичко е наред. Той автоматично се усмихна последно време майка му често пишеше не бързай, за да не се тревожиш.
В палатата се спусна мрак. Старецът заспа, медицинската сестра излезе.
Ралица лежеше, гледайки тавана, и изведнъж чу музика. Отдалече, като от коридора, звучеше стара песен Есенен дъжд. Тя се усмихна. Боже, и тук… помисли си и затвори очи.
Изведнъж до нея се спусна някой. Тих, като вятър.
Не се страхувай прошепна гласът всичко вече е.
Тя не отвори очи, просто въздъхна и прошепна:
Само да не плаче.
Ивайло се втурна след четиридесет минути.
Лекарите вече бяха напуснали палатата, медицинската сестра стоеше в отворената врата, очите й зачервени. Той разбра без думи.
Мога ли? попита тихо.
Да кима сестрата, но не дълго.
Той седна до леглото. Майка му лежеше спокойно, почти усмихната. На нощното шкафче стоеше телефон, екранът мига неизпратено съобщение:
Ивайло, не вярвай в чудеса. Стани сам чудо.
Той гледаше екрана, докато болката не го преглътна. След това забеляза: на прозореца, където капките текат като тънки линии, се образува малко сърце сякаш някой го нарисува с пръста от вътре.
Той се усмихна за първи път от много дни.
Измина година.
Ивайло стоеше пред входа на детската онкология с термос кафе и кошница плодове.
Волонтер ли сте? попита охранителката.
Да усмихна се той. Само искам някой да се усмихне.
И докато в коридора му прибягна малко момче с гола глава и вика:
Дядо, виж, оздравявам се!
Ивайло разбра чудесата съществуват, поне понякога, през нас.
