Животът тече спокойно: отглеждаме сина, строим къща, живеем с любимия мъж. Тодорка сама избира Иван от всичките млади той наймного я пленява. След като Иван се завръща от армията, се женят. Скоро в семейното гнездо се ражда син Арсен. С растежа му Тодорка започва да мечтае за дъщеря.
Иванче, да завършим строежа и да имаме още едно дете дъщеря. Ще имаме истинска семейна идилия, често казва тя.
Иван само се усмихва и кима. Той също е готов да стане баща отново дори утре. Често, вдигайки Арсен на раменете, минава през селото и поздравява всеки минаващ.
Но една студена зима се спуска. Снегът задушава пътищата и вятърът вее. Тодорка гледа през прозореца, чакайки да се върне съпругът. Иван не се появява. На работа се случва трагедия и той загива.
Времето лекува, казват съсъседи и познати. Не си сама. Плачеш, а след години ще намериш ново щастие.
Тодорка слуша, но сълзите спират и това я боли още повече. Минава година. Непокойните деветдесет години разтърсват дори найсилните семейства. В село заплатите се задържат месеци наред. Само онези с двор и готови за труд успяват да издържат.
Тодорка усеща тежестта на времето. Синът ходи на училище трябва да го облечеш, обут, нахраниш. Това означава да посееш цялото градинарско поле, за да имаш какво да продадеш на пазара в Пловдив.
Тя работи в градината до късно. Ръцете й стават груби, усмивката изчезва, душата изглежда закабкана.
Вземи кофа, Шипчо! вика тя към Симе, когато той се опитва да избяга към приятелите си. Ще избягаш ли? Уроките направи?
Симе тихо вдига кофата, но в ума си си спомня как преди всичко беше наред, таткото доброто, майка радостната.
През нощта Тодорка често плаче, критикувайки себе си, че е прекалено строга към сина. На сутринта отново се събужда с мрака и твърдостта.
В събота й се явяват приятелки Елена и Марина. Преди тя почти не имаше приятелки, защото Иван запълваше всичките й нужди от общуване. Сега разведрени разведени приятелки често се спотайват под предлог на чай, но всъщност не е за чая.
Тодка става, без да се поглежда в огледалото знае, че лицето ѝ е смазано. Храни прасето, сипа зърно на кокошките, пуска мръсената посуда в кофа, а Симе нарежда да се облече и да отиде в училище.
Вечерта Тодорка не очаква гости, но знае, че един от постоянните може да се появи. Към такава покана отнася безразлично: ако дойде добре, ако не няма да се повтори. Мъжете обикновено разбират: виждат сина, казват няколко думи и отиват, казвайки жена с ремарка.
Виж, Тодко, така ще разгориш всички мъже, се смее Елена. Трудно ти е да се справиш. Може би леглото ти е виновно? Купи нов диван?
Ох, сега ще тичам да купя диван, изсъхва Тодорка. За какви пари? Ако няма, дай ми си.
Добре, не се ядосвай. Поскоро покрий масата, посрещи госта.
Елена понякога дразни Тодорка, но тая все пак безмълвно поставя кисели краставички на масата. Поглеждайки старата сватбена снимка, затаива дъх:
Прости ми, Иване. Без теб е трудно.
Всички те са еднакви, почти четейки мислите й, казва Елена. Хайде, Тодко, за нас! Ние сме найдобри!
На следващата сутрин Тодорка, въздъхвайки, прибира остатъците от трапезата и отива на работа.
Към нея идва Надя Иглешки, лелята на покойния си съпруг.
Какво правиш, Тодко, след Иван? И тези ти приятелки само те те пречат.
Какво, Надя Иглешки, решихте да ме моралите? Смятате, че съм неуспешна? Имам къща, имам двор, синът учи, проверявам уроците Тодорка заминава в мълчание, спомняйки си, че от седмица не е разглеждала Симеовите тетрадки. Наскоро срещна класната, която я покани в училище за разговор.
Тя не знае какво да каже, затова просто започва да подрежда мръсената посуда в кофа.
Беше си различна, продължава Надя. Красива, работлива, добра Спри тези безсмислени празненства.
Не празнувам, възразява Тодорка. Просто понякога се виждам с приятели, за да се откъсна от всичко. Не имам ли право на малко почивка след работа?
Разбира се, имаш, кима Надя, въздъхвайки.
Тогава не ми четете морал. И не се намесвайте, скъпа лельо, в моите работи. Вратата е отворена, казва Тодорка и се обръща към кухненския стол.
Надя, зашита хала, тихо излиза от стаята.
Тодорка въздъхва и се намръщва, като от болка. Не й е приятно, тежко е, и нещо я тегли назад. Тя изтича навън и настигва лелята на верандата.
Надя Иглешки, изчакайте, ще ви дам моркови, имам ги в изобилие тази година.
Не е нужно, дете, размахва ръка Надя, вече слизайки от верандата.
Моля, аз съм искрена, настоява Тодорка.
Надя вече добре познава живота. Инстинктът й усеща чуждото страдание. Разбира, че това е тихото извинение на Тодорка. Въпреки че думите не излизат, очите й молят за прошка. Надя спира.
Ето чантата, казва Тодорка, сипвайки моркови. Ще донесеш ли или ще помогнеш?
Донесам, Тодко, отговаря Надя и се връща у дома. Сърцето й се стиска от съчувствие.
Късно вечерта, в петък, Тодорка събира лук и моркови, за да ги продаде на пазара.
Дори една стотинка ще ми свърши, защото парите, както ушите, не ги виждам, мисли тя, като натъпква вещите.
Къде отиваш с толкова торби? пита любопитната съседка Зоя, поглеждайки в чанти.
На пазара, вдигам зеленчуци, отговаря Тодорка.
Тя с мъка носи тежките торби до автобусната спирка. Там вече са на място дядо Димитър и баба Галя, също се готвят за града, но автобусът не идва.
Каква е това катастрофа? Найвероятно отново се е повредил, въздъхва бабата.
Дядото сърдишки ропти към автобусния паркинг. Накрая, разбирайки, че автобус няма, решават да се върнат и да пробват с друго превозно средство.
Тодорка остава да чака. Не иска да носи тежките торби обратно, затова решава да хване превоз.
Първо минава Москвич, после УАЗ, но местата са заети. Найнакрая се появява ВАЗ. Тодорка прецъфтява, опитвайки се да види дали има свободни места, но шофьорът спира преди да вдигне ръка.
Мъж, малко повъзрастен, не я познава. Тя разбира, че е от градския център, защото никога не го е виждала. Шофьорът я поглежда, после се обръща към торбите.
Днес няма автобус, повредил се е. Отивам в града, мога да те заведа.
Ако е така, моля, заведи ме, въздъхва Тодорка.
Съгласен съм, се усмихва мъжът, излиза от колата, и макар да е слаб и нисък, вдига тежката торба като че е безтеглова.
Мога ли да ме заведа до самия пазар? пита тя.
Ще се опитам.
Ще платя, казва Тодорка.
По пътя Тодорка се оглежда в огледалце и полира устните. От задната седалка наблюдава шофьора.
Казвам се Тодорка, нарушава тишината.
А аз съм Георги Петров.
О, млад е и вече с родителско име? Началник ли е?
Не, просто управя фирма за строителство, шегува се Георги. В действителност съм бригадир.
Георги я кара до пазара и дори ѝ помага да донесе торбите. За пътя взима само половината от парите.
Останалото ще дадеш вечерта. Ще се връщам по същия път, казва той.
Какъв благодетел, усмихва се Тодорка. Наистина имам късмет.
Вечерта Георги я връща у дома.
Ела, пий чай, Георге Петрове, казва тя.
Без родително име, моля. Само Георги, се усмихва той.
Тодорка бързо слага масата. Влезе в кухнята синът Симе.
Не се прелъствай тук! Отиди в стаята. Уроките направи?
О, почти, мърмори той.
Довърши ги! заповядва Тодорка.
Георги, седейки на стол до камината, прекрачва крака и се усмихва на момчето:
Да се запознаем. Аз съм Георги Петров, а ти?
Симе, отговаря.
Арсен, истинското ти име?
Точно така, кима Симе.
Как са ти уроците? Трудни ли са?
Математиката ме боли, не мога да я схвана, признава той.
Добре, нека да погледнем, Георги кимва и подканва Симе да покаже тетрадката.
След половин час, доволен, че му е помогнал, Симе отива да спи.
Прибери всичко, спокойно моли Георги, посочвайки към масата. Аз ще пия чай.
Ако си шофьор, тогава само чай, се съгласява Тодорка.
Дори и да не шофираш, ще е чай. А и компот, киселец, морс всичко.
Тодорка гледа госта подозрително, но безмълвно налива гореща вода в чашата, добавя чай и поставя до нея порция картофи.
Време е за мен, казва Георги, ставайки. За миг се колебае, после добавя: Ти ми харесваш, Тодорко Сергеевна. Мога ли да се върна в петък?
Тодорка се усмихва леко, защото такава ситуация я очакваше.
Ела, ще се видим.
Не съм женен, казва той, въпреки че Тодорка не пита.
Ще забравиш след седмица, мисли Тодорка, без големи надежди.
Но след работа, когато Елена и Марина я посещават, Тодорка ги изпраща порано. В ума ѝ се върти: Ами ако наистина дойде?
Не, Тодко, това е несправедливо, възразява Елена. Хайде с нас в клуба!
Какво, да тичам в клуба? пита Тодорка.
Няма как! Отиваме на кино!
Отидете сами. Аз имам работа.
Тодорка не успява да приключи с почистването. Георги пристига порано от очакваното, навлиза в двора и Тодорка го води в къщата. На масата все още има следи от вечерната трапеза, но гостът се преструва, че не ги забелязва.
Сега ще затоплям, иначе боршът е изстинал, обяснява Тодорка.
ГТодорка се усмихна, усещайки, че дните найнакрая се оправят.
