Родата, все пак
Какви апартаменти! роднината махна с ръка. Мария вече е подготвила документите, ще продаде единия апартамент и ще купи къща извън София.
А майка им в по-малкия апартамент.
Само че майката сега е на нож: Това са моите стени, никъде няма да ходя!
Скандали всеки ден. Мария казва ако майката не се изнесе, тя ще вземе детето и ще си отиде. А аз… аз съм свикнал със сина си.
Яна го слушаше това и не знаеше дали да се смее или да се ядоса.
Значи, Мария е решила да разпродава наследството, преди още да го е получила, а леля Цветанка да я изгони в гарсониера?
Какъв чар. И вие искате ние да дойдем и да я обедим да не ви пречи да живеете по-луксозно?
Ами… нещо такова измърмори Пламен. Вие я обичате. Родата сме, в крайна сметка.
Яна свали гумените ръкавици, които изпукаха влажно и неприятно.
Палците й бяха сбръчкани от безкрайната вода и белината.
Погледна ръцете си, после идеално измития прозорец, а залязващото слънце блестеше в стъклото. Усети как я залива дълбоко раздразнение.
Това беше последният прозорец в четиристайния апартамент на леля Цветанка.
Яна, свърши ли? провикна се заповеднически глас. Ела в кухнята, направила съм списък какво да купиш от аптеката.
А пердетата? Пердетата пак не си окачила! Висят на балкона, събират прахоляк.
Яна излезе в коридора и надникна в хола.
Цветанка Петрова седеше в любимото си кресло, цялата в възглавници, и царствено сочеше с брадичка към кухненската маса.
Лельо Цеце събра сили Яна да не трепне в гласа й. От девет сутринта съм тук. Първо чистих пода, после прозорците, после полилеите.
Вече не мога. Гърбът не ме държи.
Олеле Цветанка Петрова махна с ръка пренебрежително. На твоите двайсет и пет години от гърба ли се оплакваш? Срамота!
На твоите години работех две смени в текстилния комбинат и после пак ръководех дома.
Майка ти миналия път беше по-бърза.
Новите нищо не струват, разнежени
Яна взе списъка мълчаливо.
Първо бабата, по-малката сестра на Цветанка, ходеше да помага, после тази чест се падна на майка ми. Сега на мен.
Цветанка Петрова винаги се считаше за главата на рода и неповторима.
Има два апартамента в една сграда в единия живее тя, в другия, в съседния вход синът й Пламен.
Пламен наскоро чукна петдесет. Почти цял живот се е трудил ту халтураджия в паркинги, ту общ работник, колкото да връзва двата края.
Пари никога нямаше. Всеки ден идваше у майка си, но само да вземе кутиите с кюфтета.
Прозорци да измие или да изпере пердетата не се и очакваше от Пламен мъж бил, това не било за него, обичаше да повтаря леля Цветанка.
Утре Пламен ще мине добави Цветанка Петрова, нагласяйки шала си. Събери му пакетче с продуктите, съсипаха ме тия торби.
Яна остави списъка обратно.
Лельо Цветанке, утре няма да дойда. И вдругиден също.
Цветанка Петрова онемя.
Това пък защо? От кога стана толкова заета? Майка ти винаги намираше време, не се държеше така!
Защото Пламен вече си има съпруга. Мария, нали така й беше името? Яна се подпря на касата на вратата. Тя е по-млада от мама, има повече сили. И живее в съседния вход. Две минути ходене.
М-ария… Цветанка Петрова стисна устни, лицето й стана като изсушена ябълка. Мария е сериозна жена. Очаква дете. И си има още едно момче, във втори клас. Нямало й време за моите прозорци. Гнездо трябвало да си подрежда.
Чака дете? Яна се подсмихна. На Пламен е на петдесет. Мария, доколкото знам, е на около четирийсет.
И дойде в апартамента вече бременна. Сигурен ли е Пламен, че детето е негово?
Как не те е срам! извика лелята. Роднина, все пак! Синът каза негово, значи негово. Най-накрая наследник ще има!
Беше ясно, че този разговор все някога ще се случи.
Преди Цветанка Петрова винаги намекваше: Пламен е сам, няма деца, когато умра, двата апартамента ще останат за Оля и за теб, Яна.
Затова години наред търкаха нейните подове и слушаха оплакванията й.
Тъй значи, сега наследниците са Мария и нейните деца? взе си чантата Яна. Честито. Така е честно.
Не се цупи! Цветанка Петрова вече се разяри. Родата си е рода.
Обещах на Пламена: и двата апартамента ще ги препиша на него, да не се киснат на тясно.
А вие… вие не сте ми чужди, не сте за жилището помагали, нали? Чест трябва да имате!
Имам, лельо Цветанке. Затова си тръгвам. И повече няма да мия прозорците ви.
Пращайте списъците на Мария по вайбър. Тя ще обира наследството, та тя да си чисти и оправя.
Яна излезе, без да изчака. След нея хвърчаха клетви.
***
Седмица по-късно в нашия дом се събрахме на семеен съвет. Мама, Олга, беше в кухнята и подсмърчаше.
Яна, обади се. Крещя ми три часа! Ние я изоставили, Пламен бил на смяна в гаражите, Мария имала гаденето и от прахта й ставало зле.
Мамо, чакай сложих й чай. Слушаш ли се? Гаденето й пречи да купи хляб и да го занесе на леля?
Мария живее там от половин година, изобщо е ли измила една чиния след свекърва си?
Не… Цветанка казва, че е гостенка засега.
Каква гостенка? Вече се е записала на адреса. Пламен се хвалеше пред мен.
Планове крои как ще ремонтира четиристайния, като лелята… се сетиш.
Мама въздъхна и избърса челото си.
Все пак не е човешко, Яна. Винаги сме й помагали.
Баба ти заръча: Не изоставяйте Цветанка, тука има труден характер, ама ни е близка.
Близките не го правят това, мамо. Тя ни държа като безплатни слугини. Щом се появи нова жена с корем, веднага ни изритаха.
Хайде, нека Мария измие прозорците, да видим.
Олгиният телефон завибрира на масата. Изписа: Леля Цветанка.
Недей да вдигаш казах твърдо. Само веднъж, мамо, недей!
Ще звъни, докато батерията не падне…
Да остави.
След два часа батерията се предаде. Но веднага получих съобщение от Пламен.
Абе, къде се губите бе, мама звъни, никой не вдига, не е яла, а кръвното й е високо.
Стягайте се, или аз ще дойда и ще си поговорим по друг начин.
Отговорих бързо:
Пламене, вече си мъж и баща. До теб здрава жена стои. Иди в магазина, или прати Мария разходките са полезни за бременни.
Няма да ви прислужваме повече. Довиждане.
***
Минаха три месеца. С мама държахме на думата: не стъпихме при Цветанка Петрова. Олга два пъти се готвеше, но аз не й позволих:
Искаш пак слугиня на Мария да станеш, върви сама!
Пламен сам се появи. Изглеждаше окаян: набола брада, захабено яке.
Най-накрая дойде изръмжах аз, като препречих пътя му. Какво искаш, Пламене?
Яне, не се дърпай пробва той да влезе, но не го пуснах. Мама е зле. Прищевки й хрумват. Мария не я търпи, вика, че е превъртяла.
Какво се случи? излезе Олга. Влизай, Пламене.
Мамо, не! предупредих я, но тя ме бутна нежно.
Пламен се намести на столчето, въздъхна:
Друго е положението. Мария каза или тя, или мама. Родило ни се бебе, плаче постоянно.
Майка влиза всеки час, дава акъл за повиването, храненето. Вика, че Мария е ленива, не чисти прозорците, прах навсякъде.
Мария се разрева: Не съм прислужница, съм жена!
Ами помогни на жена си вдигнах рамене. Вземи парцала, измии тези прозорци.
Аз ли? Пламен ме гледаше като луд. Работя! Сторож! Уморен съм! И после това не е мъжка работа да катеря первази.
Олга, ти разбираш. Помогни, почисти малко. Ще ти даде и пари. Малко.
Пари? Олга се изсмя горчиво. Три десетилетия почиствам, благодаря не чух.
Сега сте записани. Справяйте се сами.
Айде де, няма да ви заболи! Три часа работа прозорци, кухня, прах, подове…
Хайде прибирай се, Пламене потупах го по рамото. Иди при Мария. Повече няма да идваме да чистим.
Можем да дойдем за чай. Само на чай. За приказка, за времето. А за чистене забрави!
***
Още месец по-късно реших все пак да видя леля Цветанка настоя много майка ми.
Вратата ми отвори Мария. Удари ме отвратителна воня на киснали чорапи, вкиснала супа и още нещо зловонно.
Кого търсиш? равнодушно подхвърли Мария.
За леля Цветанка съм. Яна.
А, племенницата-дезертьорка… Чух, чух. Заповядай. Тя е в стаята си, сърдита.
Яна влезе в голямата стая. Цветанка Петрова се бе смалила в креслото. Вече не приличаше на кралица, а на свита старица.
Блестящите някога прозорци, които Яна миеше, са сиви, петна от дъжд. Пердето увиснало, откъснато на една кука.
Лельо Цветанке, здрасти оставих шоколадови бонбони на масата.
Старата жена повдигна глава.
Дойде… да видиш как гния жива?
Защо гниеш? Имаш семейство. Син, снаха, дете.
Семейство… кимна към вратата. Вчера ми сложиха катинар на стаята. Да не излизам, когато канят гости.
Пламен… Пламен мълчи. Само кюфтета яде, които тя му носи от магазина.
Тц, пълен провал. Дави ни мърсотия, а Мария бързала, деца гледала. Ако ми е мръсно, сама да си чистя. А ръцете не ме държат, Яна… Не стават.
Погледна изкривените си пръсти, и изведнъж се разрида, като дете.
Всичко за тях дадох… А Мария вчера каза: Дано по-скоро, бабо, освободиш място, че ще правим детска стая.
Пламен нищо не каза! Само зяпаше телевизора…
Почувствах лека жал, но я удържах.
Лельо Цветанке, да пием чай?
Ако даде чайникът… Тя казва, газта я хабя.
Мария надникна.
Какво шушу-мушкате? опря се вратата. Яна, ей там, ако ти е мерак, кранът в банята тече. А Пламен не може да го оправи. Ако можеш и тоалетната да чистиш…
Обърнах се бавно:
Мария, аз съм гостенин тук. Не съм ви прислужник.
Я не се преструвай! изсъска тя. Нали били сте безразлични към апартаментите? Докажете си любовта към баба! Само да приказвате можете. А ние сме заети, имаме бебе!
Не са ни нужни апартаментите спокойно рекох. Леля Цветанка вече ги е записала на Пламен.
Ваши са си и кранът, и спуканата тоалетна, и прозорците. Честито!
Мария се задави с ябълка.
А кой тогава ще й помага? Бабичката чиния за себе си не може да измие!
Вие, Мария. Само Вие. И Вашият съпруг.
За чай не пихме снаха, почувствала се господарка, ме изгони.
***
Цветанка Петрова доживява дните си в старчески дом.
Пламен, здраво под чехъла на жена си, сам я заведе натам.
Единия апартамент продадоха, купиха вила. Радват си живота живеят на вилата, а четиристайния апартамент отдават под наем.
Яна все пак понякога я посещава. Старата жена й е жал, че така безсмислено си съсипа живота и разпиля собствеността…
Най-важното: Научих се, че не трябва да очакваш признателност, когато дълго време вършиш нещата само заради надеждата за наследство. Семейството не е имущество, а отношението между хората.
