Лятото наближава, но Калина не радва се на топлите дни. Не защото гори, а защото през горещите месеци Живко почти никога не се връща у дома.
Калина и Живко са женени вече седем години. Животът им е спокоен, споровете са рядки. Калина е благодарна на Живко за смелостта му той я прие с малкия им син Огнян, който тогава беше едва на година. Бащата на Огнян, Атанас, след като научи за бременността на приятелката му, изчезна от всякакъв контакт не отговаряше на обаждания, не отваряше вратата. Калина го посети на работа, искайки само да му погледне в очите. Когато я видя, Атанас се разклащаше така, че Калина не можеше да се сдържи от смях:
Не се тревожи, Атанасо, не искам нищо от теб, това не е твоето дете…
Знаех! извика Атанас облекчено, като се озърна на колегите, които наблюдаваха сцената, не можеш да ми наложиш чуждо бебе!
Това е моето дете, отвърна Калина спокойно, при хора като теб роднините не съществуват, за тях всички са чужди.
Атанас задъхваше, без да знае какво да каже, а присъстващите с презрение се обърнаха и се разпръснаха. Калина също се оттегли, решавайки, че никога повече няма да вижда онзи, който някога беше й обичан.
Когато Огнян беше навършил шест месеца, Калина помоли майка си, пенсионерка с инвалидност, да поеме дете, докато тя се върне на работа. Преди майчинството Калина работеше в мебелна къща в Пазарджик и веднага я прие обратно такива отговорни и приятелски служители рядко се срещат. Точно там срещна Живко Волков, доставчик на мебели от фабрика в София.
Калина съобщи на Живко за синчето, той не се притесни и, със сериозен тон, каза:
Ще се оженим, ще имаш още едно момче после и момиче. Обичам децата.
Калина се изненада от бързото предложение. Тя не беше готова за нов брак, но Живко беше симпатичен, сериозен и печелеше добре, работейки с собственото си камиони. Майка й често болеше, а колко дълго ще може да се грижи за Огнян неизвестно. Три месеца по-късно Калина стана Волкова.
Неочаквано, брачният живот й се хареса. Живко беше трудолюбив, без скандали и без ревност Калина не даде повод на съпруга си. Той се усмихна, когато тя го попита дали й е верен:
Щом вървиш в стария, разкъсан халат у дома, тогава ще се замисля за това.
Така минаха седем години. Живко си купи нов камион, обикаляше цяла България, превозваше товари, печели доста, но рядко се връщаше у дома. Калина отвори своя собствен мебелен магазин и работеше много, за да не скучае. Огнян порасна до осем добър, спортен момче с няколко медали. Той обичаше Живко, макар да знаеше, че той не е неговият биологичен баща, и се стремеше да го направи горд.
Но Калина не успя да роди второ дете. Преди пет години и двамата се подложиха на изследвания; лекарите каза, че вероятно имат медицинска несъвместимост. Калина прие новината спокойно имаше Огнян, но усетна огромна вина пред Живко. Обеща му, че ще му даде дете. Живко се надяваше, но когато разбра, че общо дете няма да има, се уплаши, но след две години се оживи, стана по-загрижен и започна да се интересува от магазина и от успехите на Огнян. Калина се радваше, че съпругът се примири.
Родителите на Живко живееха в селото Брезник, на около сто километра от Пазарджик. Живко често ги посещаваше и прекарваше нощи при тях. Калина понякога се ядоса, че той е по-често при родителите, отколкото вкъщи, но се успокояваше, че Нина Степановна и Георги Сергеев са вече на повече от шейсет. Живко живееше в старо къщарче, където често се налагаше помощ от сина. Калина не се караше с него, защото помнише две години, в които Живко беше мрачен. След толкова години заедно тя го обичаше цялото сърце и не можеше да си представи раздяла.
В един майски следобед Калина усети тревожност. Лятото прекара Живко почти навън и тя усещаше тежко отсъствието му. Набра телефона:
Живчо, къде си? При родителите? Защо гласът ти е такъв? Ако те съм обидила, прости. Чао.
Тя гледаше затъмнения екран и почти плачеше. Живко никога не говореше с такъв студен тон. Тъй като не знаеше какво да прави, откара Огнян при баба, а сама се запъхна към Брезник.
Когато пристигна късно вечерта, камионът на Живко вече не беше пред къщата. Тя се разочаря, но почукава вратата. Нина Степановна, изненада и леко се смути, отворила широко и приветливо я покани вътре. Седнаха на чаевата маса, Георги вече спеше, затова разговорът беше тих. Калина започна да говори за тревожността си, но от стаята излезе малко сънливо момиченце едва три години, с къдрави руси коси, приличаше на Живко.
Ох, къде се вие? попита Калина, докато малкото дете стискаше очи.
Нина Степановна я грабна в прегръдка и започна да я люлее, пеейки стара народна песен. Калина се упъна в недоумение:
Какво прави тук тази дете? попита тя.
Това е дъщерята на нашата сестра Люда, брзък отговор даде Нина, тя загина преди няколко дни, няма никой друг, затова взехме Катя.
Ще я оставите при вас? попита Калина съчувствено, Не е ли ви трудно? Къде е бащата й?
Точно тогава из спалнята излезе Георги, явно буден от крика на детето. Той се замръ съмняващ в прага, а Калина, приближила се, му целуна бузата:
Съжаляваме, че ви събудихме, Катишка се събуди. Тя е толкова мила, жалко е майка й. Благодарим, че не я оставихте сама, но вие сте вече старши, ще е трудно.
Георги погледна съпругата си странно, а Нина се спря да обясни:
Разказах на Калина, че Люда е умряла, затова взехме Катя.
Той кима безмълвно, махна ръка и се върна в спалнята. Калина помисли, че Георги е притеснен от смъртта на Люда, затова не обръща внимание.
Майко, може ли да остана нощувка при вас? помоли се тя, да спя в същата стая с Катя, да я пазя.
Със съмнение Нина се съгласи.
Цялата нощ Калина не спеше, гали леглото, докосваше къдравите коси на малкото момиче и вече знаеше какво ще каже на Живко и неговите родители на сутринта.
Сутринта, преди да заспи, усети, че я гледа някой. Очите й се отвориха и пред нея стоеше Живко, гледаше към спящата дете с напрежение и страх.
Живчо, прошепна тя, да я вземем? Мога да я отгледам, обещавам.
Живко се обърна и излезе от стаята. Калина се облече и го преследва. Някоя скрита пътека я доведе до двора, където Живко седеше на клон на стара бреза, със сълзи в очите.
Прости ме, изрече той, докато тя се приседи до него, простете.
За какво? изненада Калина, Не искаш да я вземеш? Разбрах, че нашият план се провали, но съдбата ни се усмихва. Тя прилича на теб, ще е нашата най-скъпа.
Живко затвори очи и стиска зъби:
Тя е като мен, защото е моя дъщеря, извика той, простете. Обичам те, но беше еднократно, глупаво и случайно. Люда живееше със своята баба в съседното село. Отидох там на юбилей, не разбрах как се случи. Тя казваше, че е бременна и искаше да се оженя с нея. Аз й казах, че ще помогна, но никога няма да се разделя с теб. Не я обичах, разтърси, родителите ми знаеха за Катя и ме осъждаха, защото те те обичат. Случи се, че Люда вчера донесе Катя вкъщи с нотариално отказване. Сега тя се жени за чужденец и не иска детето. Аз не знаех какво да правя. Ти трябва да приемеш осиновяването, за да я оставят при мен.
Калина беше шокирана. Не каза нищо, взе се в ръце, отиде в стаята, където спеше Катя, седи до нея и се опита да намери в лицето й някаква чужда черта, но видя само прилика с Живко. Тихо плачеше, скриваше лицето си в дланите, но сълзите продължаваха да текат. Изведнъж почувства топло докосване на ръката. Малкото момиче я погледна с огромни сини очи и се усмихна:
Не плачи, мамо, аз няма да плача. Ще ти врътна плитка.
Калина се успокои, усети как сълзите спират и прошепна:
Ще ти завържа плитките, макар да не знам как, ще се науча.
Съда постанови осиновяване Калина и Живко станаха родители на Катя. Огнян се радваше, че има сестричка, обеща да я защитава, защото сега е големият брат. Живко спря дългите пътувания, той и Калина заедно развиха магазина и отвориха още един клон.
Калина никога не забрави предателството, но прости Живко, защото видя искрената му вина. В края на декември, след новогодишния утренник, Калина и Катя се завърнаха у дома. Катя бе щастлива Дядо Коледа й подари огромна кутия с бонбони. Тя се приби към бащата, го гушка и шепне:
Дядо, знаеш ли какво поисках от Дядо Коледа? Още един братче или сестричка.
Живко, уплашен, погледна Калина и отвърна:
Малко, то не може да изпълни желанието ти, помоли се за нещо друго.
Защо не? усмихна се Калина, Как можеш да откажеш такава мила момиче?
Живко замръ, погледна съпругата си, а тя се засмя и кимна. Когато Огнян се прибра от тренировка, видя Живко, радостен, да върти майка си на ръце, а Катя, покрита с шоколад, седеше на диван и се подсмейваше. Огнян седна до нея, взе бонбон и каза:
Какви сме щастливи родители, а?
Така животът им продължи с нова дъщеря, ново съчувствие и ново обещание, което в този малък български град стана истинска приказка.
