Избиране на дете, а полове чисти не умееш заяви Мѝлана, майка ми, погледнато в мен. Мира, трийка подобре, онова петно! Какво ти е? Папа в твоите години…
Какво правите, мѝлка Михайлова? попитах със тон, който не обещаваше нищо добро.
Грижа се за вашето дете, защото майката не се справя, отвърна майка ми. Отглеждайте се, като че ли никога не сме били така.
***
Преди седем дни взех Мира от дома на Майка Мѝлана и реших, че повече няма да се връща там. Без обяснения, без разговори, без безкрайни извинения просто повече няма.
Когато в събота пристигнах, за да взема Мира, деветгодишната ми дъщеря стоеше в кухнята с влажна кърпа. Учебниците лежаха непокътнати в коридора, а Мѝлана се втурна:
Под хладилника лошо избрахте! Какво е това безобразие, къде ти израстват ръцете?!
Мира плачеше, избърсвайки сълзите с ръка и разпилваше мръсотията по бузата.
Какво става? влетях в апартамента, без да се облека.
Айде, Ивана, обърна се майка ми, без извинение в гласа, уча малката Маринка на простите неща Когато беше на седем години, баща й чистеше цялото апартаментно! А вашата избалена принцеса не може дори кърпа да се хване!
Облякох плачещата Мира, закрепих ѝ якето и хвана раницата с учебниците.
Иване, а защо се държиш като малка! извика Мѝлана, следвайки ни в коридора. Детето трябва да знае…
Обърнах се на прага.
Мира повече не идва при вас.
И тръгнахме.
У дома Мѝра се прегърна в корема ми и плачеше около двадесет минути Пипах я по косата и се чудех как досега издържах. Всяка събота я носех при майка ми, слушайки забележките не се обличаш правилно, не я храниш както трябва, изобщо не я отглеждаш.
Търпях, защото Мѝра обичаше баба, а аз имам малко време за себе си да отида в салона, да седна в кафенето с книга, просто да бъда сама.
Но когато видях свойата деветгодишна дъщеря, която и баба се опитваше да отгледа
Мам, вдигна Мѝра сълзливи очи към мен, наистина повече няма да ходим при баба?
Още не ходим, слънчице.
Защо?
Как да обясня на детето?
Защото така трябва, аз вдигнах глас. Бабата също трябва да се научи на урока си.
Андре, съпругът ми, дойде късно вечерта, когато Мѝра вече спеше. Седна срещу мен и веднага разбра майката вече е звъннала.
Иване, какво се случи? той се дръпна. Майка ти звъня с плач. Казва, че забранила Мѝра да ходи при нея
Точно така.
Защо?!
Бих могла да обясня за подовете, за сълзите на Мѝра, за десетте години, през които баба ми учи как да живея Но бях изтощена. Обясненията са само извинения. Аз не съм виновна.
Просто реших така, казах.
Той ме погледна неразбрано.
***
Три дни Андре се опитваше да ме убеди. Мѝлана звънеше, но аз не вдигах слушалката. Мѝра питаше за баба всяка вечер. Сложността ми се натрупваше Ами не съм ли прекалявала? Наистина ли майка Мѝлана искаше да научи внучката на нещо полезно, а аз направих от мравка слон?
На шестия ден Андре тайно се опита да отвори Мѝра при майка си.
Върнах се от работа порано, те се готвеха да излязат. Мѝра вече беше в якето, Андре с ключовете в ръка.
Къде отивате? попитах.
Андре се покръви.
Иване, детски сад Майка се извини, разбира се
Мѝра, върви в своята стая, тихо каза аз.
Дъщеря ми се промъкна минайки ме, а ние останахме сам.
Ако сега отидеш и заведеш дъщеря си при майка ѝ, гледах Андре в очите, можеш и да останеш там с вещите си.
Той замълча, после хвърли ключовете върху масичката.
Съсипала си се ума
Може би, признх.
Седмият ден Мѝлана сама се обади. За някаква причина вдигнах слушалката.
Прибрахме се при нея точно в два след училищните занятия. Мѝра се втурна по стълбите, притеснена, разбира се Аз вървях бавно, подготвяйки се за не знам за какво, откровено.
Мѝлана отвори вратата тихо, изтощена. Прегърна Мѝра, целуна я и прошепна:
Внученце мое
На масата стояха любимите на Мѝра баници с извара, топли и готови. Баба седна дъщерята, наля ча̀й, без ни едно замислящо се забележка за мръсеното яке или лакти върху масата
Аз се захванах в креслото с кафе и мислех, ето, постигнахме. Баба се отнасяше с нещо, макар и не много педагогично.
Прекарахме два часа там, а Мѝлана не вдигна глас. Нито даде ценни съвети. Седеше до внучката и слушаше приказките ѝ за училище, приятели, новата учителка
Когато Мѝра отиде в банята да изми ръце, оставахме само ние на кухнята. Явно бабата не знаеше къде да отиде. Трябваше да поговорим. Само двамата, без Андре, без Мѝра, без свидетели.
Целият ми живот съм командвала, изведнъж изрече Мѝлана. Мъжът слушаше, синът също А сега се страхувам да кажа дума, да не отворя отново Мира. И повече никой не ме нуждае.
Не исках да ви нараня, казах. Трябваше да ме разберете.
Мѝлана погледна към мен.
Разбирам Само е страшно да живееш така, да претегляш всяка дума, да следиш всяка стъпка
Как аз живея такова десет години? Винаги пътувам при вас и се страхувам да чуя следващата критика. Защо Мѝра трябва да изпитва същото? Видяхте ли лицето ѝ с кърпата? И нищо не направихте
Изведнъж се запитах: а ако сме сходни? Двете се страхуваме да загубим контрол тя над семейството, аз над отглеждането на дъщеря от различни страни на бараката.
Ще продължа да довеждам Мѝра, както преди, казах бавно. Ако обаче дойде у дома и каже, че вместо домашното или разходка мие пода, ще има месец без посещения. Без обсъждане.
Мѝлана кима бързо, уплашено.
Добре, добре, Иване
Още едно, налях си чай, ако имате въпроси за Мѝра, за нейното отглеждане, питайте ме. Не вкарвайте дъщерята в това.
Питате? Мѝлана ме погледна, като че ли говоря на китайски.
Да. Ако смятате, че нещо е грешно кажете. Ще помисля.
Помисляш? усмихна се мрачно. Няма да се върнеш към старите си методи?
Може и да се върна, признах. Но поне ще бъдем честни една с друга.
Мѝра излезе от банята, мокра и разкъсана.
Бабо, мога ли днес да остана при теб за нощувка? Моля!
Ние се погледнахме не като врагове, а като две жени, обичащи едно дете и се опитващи да не се навредят взаимно.
Добре, казах. Но утре в осем я взимам от училище. Никакви подове. Запомни, детето ми в този дом повече не трябва да пръска и сълзи.
Всичко разбрах, Иване, обеща Мѝлана и за първи път се усмихна, макар косо и несигурно.
Мѝра извика от радост и се прегърна за баба. На следващата сутрин пристигнах точно в осем. Мѝлана стоеше до прозореца, видя ме и махна с ръка.
