Изгубване.
Роман и Яница се срещнаха за първи път в горните класове на гимназията. Той я зърна в училищния коридор по време на междучасие, докато тя срамежливо скриваше необичайните си сини очи под гъстите си мигли. Около тях момичетата шумно се смееха, дърпаха се и тайно пушеха цигари.
Клас, искам да ви представя новата ни ученичка Яница Г. представи новата класната ръководителка, позната на всички като другарката Башкамова.
Яница и Роман размениха бърз поглед и в този миг той усети, че яко се е запленил. Битката за сърцето ѝ беше трудна, ала на абитуриентския бал двамата вече бяха неразделни. Това продължи и през следващите години всичките им дни преплетени, сенките един за друг.
Всеки път, когато потънеше в сините езера на очите ѝ, Роман имах усещането, че без тях е като риба, захвърлена на сухия, чакълест бряг на някой изоставен язовир.
Минаха години, завършиха университета, откриха своето призвание, а после се ожениха. В един софийски апартамент зачакваха нов член в семейството. Но, колкото и да опитваха, Яница не забременяваше. След много безсънни нощи и неизречени сълзи, решиха накрая да опитат ин витро.
Този път нещата се получиха. След девет месеца благословеният им живот доведе едно момиченце нарекоха я Божидара. Но радостта не престоя дълго: при Яница откриха коварен рак.
Докато Божидара порастваше и започваше тревожно да прилича на своята майка, Яница повяхваше, превръщайки се в блед призрак.
На петия ѝ рожден ден, Яница тихо пое към отвъдното.
С нейното последно дихание, Роман се прекърши. Всепоглъщаща мъка го изоставяше всяка вечер в прегръдките на бутилка ракия. Злото и срамът се усукаха като змии в мислите му, че може би не дъщеря им, а процедурата е предизвикала болестта. Но той неволно обвиняваше Божидара ако не бяхме опитали…
Защо ме остави мама? питаше се детето насаме дали съм била лоша, за да я загубя? И татко сякаш вече не ме обича
В тъмното, през огледалото в мръсния коридор тя виждаше бяло личице и незнайна самота. Миризма на ракия и мърморене идваше от кухнята.
Пак ще се ядоса и ще крещи… помисли Божидара, грабна едно тъничко есенно яке, и непометната, тихо изскочи през незаключената врата.
Ранната есен бе покрила София с тежка оловна похлупак. Вечерта пълзеше по тротоарите като кално стъгдище. Вятърът освирепя, а дъжд ръсеше като ситно брашно. Минаващите по Графа бързаха, сгушени в якетата си. Никой не обърна внимание на приведеното дете, което вървеше без посока към парка.
Гладното ѝ стомахче къркореше, докато малки обувки стъпваха по зигзагообразните алеи. На двадесетина крачки пред себе си забеляза мъж с изправена яка на шлифера. Когато тя се сви по посока Борисовата градина, непознатият я последва.
Защо пак ме гледаш така? измърмори Роман, като гледаше снимката на Яница; сините ѝ очи сякаш го подканваха да я търси. Потресен, той дърпаше мръсната си коса и блъскаше глава в острите ръбове на секцията.
Тогава внезапен полъх навя свеж въздух. Роман вдигна глава пред него стоеше Яница такава, каквато я помнеше.
***
В парка имаше привидения повече, отколкото хора. Божидара се спусна на дървената пейка под уличния фенер, треперейки. Не знаеше накъде да поеме. От мрака изникна високият мъж, тя изпищя.
Не бой се, детенце, меко каза непознатият. Сама ли си? гласът му беше нежен, нямаше нищо общо с баща ѝ.
Да, едва прошепна тя, прехапвайки устна.
Петър Василев, усмихна ѝ се мъжът, подавайки ръка.
Роман сякаш още беше в сън. Яница го прегърна, ала той премина през нея като през гъста мъгла и се удари в секцията.
Романе, с тъга заговори привидението, не ви изоставих, не съм искала да ви напусна, то така се случи. Не виня никого, най-малко нашата дъщеря.
Ситеят гърч внезапно избликна от Роман в неудържим плач.
Нашата Божидара е плодовете на любовта ни. Ти си нужен на детето, тя изгуби майка си, не я оставяй да загуби и баща си. Побързай чувствам, че е в опасност!
Роман хукна към вратата, обувките скърцаха по стълбите. Когато погледна назад, само мъгла изпълваше стаята.
Вече не помнеше колко време не беше тичал сърцето му препускаше през парк Борисова градина.
Сред тъмните клони срещна сценка високият мъж, привидно сърдечен, предложи на Божидара бонбон. Тя глътна и сладкото, и утешението.
Трепериш, хайде да ти купя чай и курабийки, Петър Василев хвана ръката ѝ.
Не си спомняше кога за последно някой беше сграбчвал ръката ѝ така.
Едва ли има лоши намерения, помисли си с отпаднала сигурност. Като в сън земята замята се пред очите ѝ. Почти се строполи, но Петър Василев я улови в последния миг. Малко розово ключе-еднорог изпадна незабелязано от джоба ѝ.
Роман препусна из парка, треската кипеше в гърдите му. Нещо проблесна на мокрия асфалт ключето на Божидара. С писък на куче сърцето му замръзна. Хукна към звука.
Приберете тая бясна кучка! крещеше мъжът в шлифера, носейки дете на рамото си. Една ниска млада жена се бореше със страховит ротвайлер, песът пенеше и грачеше със зверски лай.
Простете, не знам какво го прихвана, никога не е бил така! Арчи! момичето теглеше каишката, пръстите ѝ раняваха въжето.
Стой там, гадино! викна един мъж зад ъгъла, пусни ми детето, мръсник! с всичка сила Роман връхлита върху Петър Василев.
В този миг Арчи се откъсна…
***
Божидара се събуди в болницата, а венозният разтвор я пречистваше след онзи злощастен бонбон. Разбра по-късно Петър Василев нямал чисти намерения, бил е съден за посегателства срещу деца. Но Божидара никога нямаше да узнае подробности…
Собственичката на Арчи, Елена, доведе кучето в болницата. После разказа на Роман, че докато се разхождали в парка, непозната жена с ярко-сини очи погалила Арчи и прошепнала нещо, след което той се втурнал нататък и я повел към спасението.
Скоро Божидара бе изписана. Роман завинаги остави бутилката; стана татко, който детето заслужава. Елена пък стана чест гост. От снимката в коридора Яница се усмихваше с онези спокойни очи, които жената от парка така трудно забрави.
Принцесо, излизай, имаме гости! разноцветни балони се носеха през тавана, когато Елена поднесе изненада за шестия рожден ден на Божидара.
С розова рокля и широка усмивка, тя изтича към тях.
Честит рожден ден, слънчице! Имам специален подарък за теб, намигна Елена, а в ръцете ѝ се скри пухкав ротвайлер.
Така, с лек вятър, Яница си отдъхна на онзи свят, вече сигурна, че любимите ѝ хора ще са добре.
Меката светлина на залеза изпълни апартамента. Божидара знаеше, че мама бди над нея, от място, където болест и самота нямат власт.
