Разкопали свеж гроба и вдигнаха капака, затворниците замръзнаха в немо удивление. Това, което видяха, раздели животите им на преди и след.
Студеният есенен вятър свиреше сред венците от изкуствени цветя, натрапчиво развявайки траурните ленти като души, търсещи покой. Това беше петата погребална процесия за деня, преминала по главната алея на стария софийски гробищен парк. Петият ковчег, спуснат в мократа, неприветлива земя. Петата душа, официално осъдена от света на забрава.
Йордан и Бойко седяха в полуразрушената тухлена беседка, криейки се от упорития вятър. Очите им, свикнали с вечна нащрек, мързеливо следиха церемонията. Ритуалът на скръбта за тях беше просто фон, работен процес. Станаха, отръхаха протритите си панталони и, сложили подобаващи скръбни маски, се отправиха към плачещите хора. Подхождаха към всеки, шепнейки неясни съболезнования, стискайки студени ръце. Никой не обърна внимание на двамата невзрачни мъже в износени якета. Скръбта е велик уравнител тя заличава социалните граници. В такива моменти всяко участие, дори от непознати, изглежда като топла капка в ледения океан на загубата. Никой не ги попита кой са, нито им забрани да се сбогуват. Това всеобщо сковано от мъка безмълвие беше в тяхна полза.
Последната процесия привлече особеното им внимание. Всичко тук крещеше за пари. Скъп ковчег от лъскаво тъмно дърво с масивни бронзови дръжки, разкошни венци от живи цветя, излъчващи замаяващо сладък аромат, и колите до портала не овехтели Лади, а луксозни автомобили с затемнени стъкла. Йордан беше първият, който погледна в ковчега. По лицето му пробяга трепет, перфектно имитиращ болка от загуба. Прекръсти се усърдно, прошепна наумена молитва и се отдръпна, преструвайки се, че бърше сълза. Бойко изчака и повтори същия ритуал, още по-театрално въздъхвайки. Очите им се срещнаха за миг, а в ъглите на устните им трепна леко присмех. Без да си кажат нищо, се върнаха в беседката-убежище. Днешният улов обещаваше да е повече от солиден. Оставаше само да чакат нощта.
Погребвали, както разбраха от приказливата старушка от погребалното бюро, някаква Мария Стефанова. В ковчега тя лежеше в разкошна рокля от копринен кадифен, а на избледнелите й уши блещеха масивни златни обеци с кървавочервени камъни, вероятно рубини. Трябваше да има и тежък златен кръст на безжизнената й гръд така винаги се прави, за да се изпрати човек според каноните.
Когато сивите здрач погълнаха последните цветове на деня и гробището потъна в мълчание, нарушавано само от шумоленето на падналите листа, те излязоха на работа. Небето, за нещастие, се прекри със свинцови облаци, а от тях започна да вали студен, натрапчив дъжд. Мократа, тежка земя лепнеше по лопатите, превръщайки всяко движение в мъчително усилие. Ръцете им втръпваха, гърбът бол
