Миех чиниите, когато Марин избухна във входната врата с вика. Пак майка му. Пак недоверието. Дотук ми дойде.
– Защо си говорила на майка ми за парите?!
Стоях на мивката и довършвах последната чиния, когато мъжът ми връхлетя в кухнята. Наистина връхлетя: не влезе, не погледна, а направо връхлетя с изкривено лице и стегнати юмруци. Подскочих, и чинията изпадна обратно във водата.
– Кво става, Марине?
– Как кво? Ясно ти е много добре! Обяснявай сега какво е това нещо!
Марин спря в средата на кухнята. Ризата му беше намачкана, макар че сутринта аз я бях гладилa. Винаги е така, когато се ядоса: почва да се мята, не стои на едно място, върти се излишно.
– Тъкмо говорих с майка. Тя ми цъфна: “Марине, жената ти е превела някъде парите за колата!”. Какво е това, ще ми кажеш ли най-накрая?
Изключих крана бавно, ръцете ми в жълти гумени ръкавици. Свалих ги внимателно една по една и ги сложих на края на умивалника. Сърцето ми биеше чак в гърлото.
– Марине, чакай малко. Какви пари? За какво става дума въобще?
– Не се прави на луда! Мама каза, че си теглила голяма сума. Къде са парите и за какво ги даваш?!
– От коя сметка?
– От нашата карта!
– Марине. Спокойно. Чуй ме добре.
– Аз съм спокоен!
Това го каза така, че посудата на дъното на сушилката едва не зазвъня. Погледнах го червен, очите му лоши, неподвижни. Познавам този поглед. Не го виждам често, но не го искам да го виждам никога.
– Не съм теглила нищо от нашата карта. Точка.
– А тогава какво има предвид майка ми?
Облегнах се назад до мивката. Навън беше слънчево, обикновен неделен ден, от сутринта мислех за тапетите и дали не е време най-накрая да преместя нощното шкафче до прозореца. И ето ти…
– Марине, мисля, че майка ти е разбрала нещо погрешно.
– Моята майка не греши!
– Всички хора грешат, Марине.
– Не говори така за нея! Тя говореше за движение по сметката ни, видяла цифрите!
– Какво за движение? Ти ѝ показваш ли извлеченията от картата ни?
Щом произнесох това, съжалих. Болна тема. Мария Господинова отдавна вече знае всички наши неща, а Марин намира това за съвсем нормално: все пак е майка му, не някой чужд.
– Само малко ѝ казах, като ме пита къде какво.
– Малко!
– Не сменяй темата, Таня! Защо на телефона на баща ми има твой превод?
Тогава всичко ми просветна. Седнах на стола до масата.
– Ела да поговорим нормално, седни.
– Аз ще стоя прав.
– Както искаш. Слушай сега. Преди месец татко си купи кола. Знаеш го.
– Каква кола?
– Е, разказвах ти. Лада втора ръка, да може да ходи до вилата. Стои там сам, автобусът минава веднъж на ден, понякога и не минава. Без кола не може.
– И?
– Татко е зле с тия приложения. И банките го плашат предпочита кеш, да не го излъжат. Обясних му, че продавачът приема само по банков път. Донесе ми парите кеш, сложих ги на моята карта и преведох парите по сметката на продавача. Това е цялата тайна.
Марин млъкна.
– Това са негови пари, Марине. Не нашите. Предаде ми кеш, аз направих превода. Нищо чуждо от нашата сметка не съм пипала.
– Защо не ми каза?
– Защото това са татини неща. Трябва ли да те държа отчет за всеки лев на баща ми?
– Когато минават пари през нашата сметка, искам да знам!
– Не са чужди хора. Татко ми е.
– Пак си длъжна да кажеш! Аз съм мъжът в къщата, нали?! За какъв се смяташ аз тука?
Това за какъв се смяташ увисна между нас. Дълго го гледах, спокойно. Стоеше в средата на кухнята, вече не така зачервен, но пак ядосан. И се усетих ужасно уморена. Не сега. Отдавна.
– Ти си мъжът, Марине. Но току-що влетя и ми се разкрещя, без да ме питаш. Повярва на майка си преди мен. Аз съм тук, обяснявам се.
– Не съм крещял.
– Марине.
– Може малко повиших тон.
– Извика.
Тишина. Погледна встрани към хладилника, на който седи наша снимка от морето, преди много години, сме млади, смеем се. После се загледа през прозореца.
– Добре. Малко. Преувеличих.
– Малко повторих тихо.
– Таня, не го правя нарочно. Майка ми ми се обади, наговори какво ли не, изнервих се
– Какво точно каза?
– Ами, че си превела сума. И то голяма.
– Знае ли колко струва колата на мой татко?
– Откъде да знам!
– И аз не знам. Но ето, тя знае и ти разказва. И ти веднага.
– Не съм веднага. Дойдох да проверя.
Изправих се, погледнах през прозореца. Навън хубаво, брезите току-що пускат листа, въздухът сигурно е свеж. Котката на съседите на оградата.
– Марине, ще ти кажа нещо… не се сърди.
– Казвай.
– Не ми харесва, че майка ти знае толкова за нашите пари. Ясно, обичаш я и ѝ се доверяваш. Но ние сме си семейство. Това, че тя звъни и говори за какво ли не не е редно.
– Просто не я харесваш.
– Не е до харесване, Марине.
– Само това е все аз виновна, мама така, мама онака.
Затворих очи за секунда. Издишах.
– Преди три години тя ти каза, че прахосвам пари за храна. Помниш?
– Нещо имаше
– Смяташе касовите бележки, изчисли, че купувам излишно. После ти ми заяви: Дали да не понамалим на храна?. Помниш?
– Само искаше да ни помогне
– Искаше да знае, Марине. Това беше.
– Несправедливо говориш за нея.
– А миналата година? Когато се прибрах в половин десет след работа.
– Ами…
– Майка ти ти се обади и намекна “с кой ли е Таня толкова късно?”. После ме пита “С колежката ли беше?”. За пръв път в много години.
– Просто да потвърдя…
– Преди вярваше на думите ми. Сега само на нея.
– Таня
– И друго. Майка ти видя как вървя с Валентин Петров. Помогна ми с торбите от магазина. Съсед от над петнайсет години. Знаеш какво каза?
Марин не отговори.
– Каза ти, че съм с някакъв мъж. Три дни не ми проговори после. Три дни, Марине. За това, че съсед качи торбите.
– Не съм мислел лошо
– Мислеше. Само не го каза.
Погледна ме друг, неозлобен, а объркан.
– Таня
– Не искам скандал. Не искам. Но това не е първият, не е вторият път. Ти слушаш майка си и веднага към мен. Без да попиташ, без да помислиш. Просто ѝ вярваш.
– Тя не го прави нарочно.
– Може. Но резултатът е този: гледаш ме с подозрение, обяснявам се все едно съм провинила се ученичка. Уморих се, Марине. Наистина.
– Какво искаш? Да не говоря повече с майка ми?
– Не. Първо с мен говори.
Съвсем просто го казах. Не с вик, не със сълзи. Звучеше тежко, като камък.
Марин ме гледаше. После надолу. После пак мен.
– Не знаех за татко
– Можеше да попиташ. Просто да влезеш: Таня, майка каза еди-какво си, какво става?. Само това.
– Ама
– Ти избра да крещиш. Аз вече бях виновна.
Тишина. В кухнята бе тихо, само хладилникът бучеше. Слънцето още хвърляше лъчи през прозореца.
Гледах го. Толкова години сме заедно Отгледахме син, погребахме баща му, преживяхме мизерии, болести. Познавам го как пие чай, как диша нощем. Добър е, работлив, обича ме. Всичко това знам.
А пак така стана.
– Излез, Марине.
Той се сепна.
– Моля?
– Излез от кухнята. Искам сама да остана.
– Таня, чакай
– Моля те.
Постоя секунда и излезе. Не тръшна врата, просто тихо си тръгна. Чу се как затвори вратата към хола.
Обърнах се към мивката. Вдигнах чинията, започнах да мия. Ръцете ми действаха сами, а аз гледах навън. Мислех да се обадя на Надка Надежда Петрова, приятелка още от Техникума. Тя винаги слуша, не дава съвети.
Или да не звъня. Просто да взема чантата и да изляза. Да си поема дъх, защото тук, в кухнята, с този хладилник и това слънце не мога повече.
—
Събирах се бавно, с треперещи ръце. Отворих гардероба, дълго гледах вътре. След това извадих сивия пуловер, онзи, който Надка все ми хвали. После се сетих, че зарядното остана в кухнята.
Да вляза там ми беше трудно. Не защото Марин е вътре знаех, че е в хола. Просто една неловкост, и да говорим, и да мълчим бе тежко.
Взех зарядното и обърнах да си тръгна.
– Къде отиваш? Марин беше в хола.
– При Надка.
– Защо?
– Имам нужда.
– Таня, чакай! Сега си на емоции…
– На емоции съм, да.
– Хайде поне да поговорим?
– Говорихме вече половин час. Всичко ти обясних.
– Искам наистина да поговорим.
Погледнах го. Държах чантата, още без яке, в коридора.
– След такова викане, да говорим кротко ли?
– Не съм викал!
– Марине.
Затвори очи, разтри слепоочията си.
– Добре де Ама Таня, не си тръгвай Като деца правим.
– Децата не си тръгват ли? Нашия Иван като го карахме, се затваряше в банята за часове. Същото.
– Иван е друго.
– Разбира се. Аз скоро ще се върна. Имам нужда от въздух.
– Ще се обидиш, ще излезеш, а аз тук да стоя и да мисля?
– Можеш и да не мислиш. Телевизорът върви.
– Таня!
Облякох якето вече.
– Не ми вярваш. Ти живееш с мен 26 години и пак не ми вярваш. Това боли, Марине. Не твоя вик, а недоверието.
Той не отговори.
– Лека вечер, не знам дали се връщам днес или утре.
Вече бях на вратата. Стоеше със странно лице, не съм го виждала така объркан от много време. Голям, малко напълнял, с посивели слепоочия, изгубен в коридора. Не знае какво да прави с ръцете си.
– Таня каза. Таня
Излязох.
—
Вратата се затвори. Марин постоя, после отиде в хола. Седна на дивана. После пак стана. Върна се седнал.
Погледна телефона. Две нови съобщения от майка му: Поговори ли? и Марине, обади се!.
Държа телефона дълго. После се изправи, отиде на кухнята, погледна през прозореца. Брезите навън се поклащаха, слънцето залязваше, но бе още светло. Кученцето на съседите обикаляше двора.
Избра друг номер.
– Добър ден, Петър Михайлов? Аз съм Марин.
– А, Марине! Каниш ли се за гости или нещо е станало?
– Обаждам се да питам Предната седмица купи ли кола?
– Абе, купих, как да не! Взех си Жигула старичка, хубава бе, евтино излезе. Продавачът читав, Таня уреди превода, с мен банките не се разбирам, знаеш ме.
Марин мълчеше.
– Марине, чуваш ли ме?
– Чувам, Петре. Значи с твоите пари е купена?
– Че с моите, с чии други? Таня ми сложи кеша по картата си, преведе каквото трябва. Злато момиче е. Ела, направих банички, докато не знае дъщеря ми, ще си щипнем.
– Ще дойда, благодаря, Петре.
– Хайде, чакаме те.
Марин затвори, сложи телефона на масата. Постоя над него, после бавно седна, покри с ръка лицето си.
Глупак.
Пълен глупак.
Майка му се обади, наду го с приказки, и той се юрна. Крещи на жена си, която нищо не е сторила. Която навсякъде помага, и на баща си, и на него, и на комшии защото не може другояче.
А той така.
Видя пред себе си Таня с жълтите ръкавици, как ги сваля търпеливо, как говори спокойно, а очите ѝ Изведнъж разбра тя не е обидена. Тя е уморена.
И с касовите бележки беше права.
И че три дни мълчал също. Сам се уверяваше, че е бил просто в лошо настроение, но помни как майка му половин час му говореше за Валентин, нула без огън няма, и в него закипяваше нещо мътно и гадно.
Тя се прибра, сложи торбите, изморена, а той мълча. И на другия ден също. И още ден.
А тя не го пита Защо?. Просто си живя. Може би само така разбра какво става.
Отново мобилния взе. Майка си набра.
– Марине! Най-после! Поговорихте ли? Обясни ли ти?
– Да, мама. Обясни.
– И?
– Това бяха пари на нейния баща, за колата. Той купи кола. Сам той ми каза. Всичко е наред.
Тишина.
– Това нищо не значи. Ти трябваше да знаеш за тези пари, дето минават през вашата карта
– Мамо.
– Чакай. Аз се притеснявам, тя може…
– Мамо, спри. Сега ще ти кажа, моля те не ме прекъсвай.
– Добре, кажи.
– Не беше права. Обади ми се, не знаеш нищо, наговори какво ли не, и аз като глупак крещях на жена си. Тя сега си тръгна, заради мен. Защото се държах като олигофрен.
– Нищо такова не съм
– Мамо. Често го правиш звъниш, казваш нещо за Таня, аз все към нея. После излиза, че не е така. Уморих се. На мен ми е със съпругата. Ние сме заедно, разбираш ли? Ние.
– Аз все за теб
– Знам, че за мен. Обичам те. Но спри с това. Ако забележиш нещо, само зачекни, но без сцени и изводи.
– Сега си само за нея.
– Не съм за нея, не съм против теб. За нас двамата съм. Това е правилното.
Пауза. Чу, че диша тежко.
– Свърших каза. Обичам те. Чао засега.
Не дочака отговор. Гледа телефона. Може да звънне майка му пак, може и да се сръдне тя го умее. Но щеше да й каже същото, пак и пак. Трябвало е отдавна.
Потърси Таня.
Дълги сигнали. Гласова поща.
Сложи телефона. Отиде до прозореца. Небето синьо, брезите тихи.
Облече си якето.
—
Надежда отвори и се учуди, но всичко видя веднага.
– Влизай, веднага слагам чайника.
Седнахме в нейната малка кухничка, тя с цветята по завесите, Филип котаракът на перваза, ухание на курабии. Пих чай и мълчах, а Надка също мълча можеш да разчиташ на нея, че няма да те души с приказки.
– Изтощена съм, Наде промърморих.
– Вижда се.
– Не е от караницата. Караницата минава. Това е по-дълбоко.
– Кое точно?
Държах чашата плътно.
– Не ми вярва. 26 години и не ми вярва. Майка му една дума да каже, аз вече съм виновна.
– Вярва ти, ама майка му знаеш Мария Господинова каква е.
– Знам. Но изборът е негов, Наде. Той избира: мама или жена. И все при мама.
Мълчание.
– Не искам да отказва майка си, не съм човек без съвест. Нека обича, нека помага. Само искам да сме си ние двама. Да знам първа, не да научавам, че ме коментират от виковете му.
– Каза ли му го?
– Казах.
– И?
– Излязох.
Въздишка. Долива чай.
– Може и така да е най-добре. Да размисли.
– А знаеш ли какво ме плаши?
– Какво?
Мълчах малко.
– Че нищо няма да се промени. Ще кимне, ще се извини, после майка пак ще позвъни и пак той. Не искам така докрай.
– Променят се хората, Таня.
– Да, но бавно или не се променят никога. Как да знаеш?
Надка не отговори. Някои въпроси нямат решение, просто ги поставяш и си вървиш с тях.
Котаракът Филип се завъртя на перваза. Навън мина кола.
– Отивам казах, ставайки. Имам работа.
– Обратно ли се връщаш?
– Обратно. Стига съм стояла тук.
– Звънял ли ти е?
Погледнах. Един пропуснат от Марин.
– Да.
– Значи
– Това не значи още всичко отвърнах, но си облякох якето.
—
В трамвая гледах през прозореца. София беше пролетна, малко прашна още, но жива. Хора с торби, деца с тротинетки, възрастен човек хранеше гълъбите.
Мислех за баща ми.
Трябва да му ида на гости другата седмица. Да видя как е самичък. Вече има кола, ще е по-независим. Само дано е здрав.
Мислех за Иван, сина ни далеч, но всяко обаждане е радост.
Мислех за тапетите. Жълто или бежово? Бежовото май ще е по-топло.
Моята спирка.
Слязох.
—
Апартаментът беше отключен.
Постоях на прага. Марин винаги заключва. Влязох, съблякох якето.
– Марине?
– Тук съм гласът му тих.
Влязох сидеше на дивана, не гледаше телевизора. На масичката две чаши.
Вдигна очи.
– Върна се.
– Върнах се.
Постоях вратата. Седна на края на дивана. Взех чашата кафе.
– Звъня ли на майка ти? попитах.
Малко се поколеба.
– Звънях.
– И?
– Казах ѝ, че така вече не може. Че ние сами ще си решаваме.
Погледнах го.
– Наистина?
– Наистина. Разсърди ми се знаеш този глас.
– Знам.
– Ще го преживеем. Трябваше отдавна.
Държах кафето и гледах. Седеше с леко прегърбени рамене, но беше себе си. Моето си момче не героично, а истинско.
– Прости ми, Таня. Глупак излязох. Без да мисля. Мама говори аз действам…
– Грешно беше.
– Знам. Помълча. Искала ли си ремонт? За стената, сутринта говори за тапетите…
– Марине…
– Хайде! Да направим ремонт, да избереш каквото искаш. И на почивка, на море поне седмица.
– Не ми трябва почивка.
– Знам, че в това не е работата въздъхна. Просто не знам как друго да изкупя.
Оставих чашата.
– Не ми трябват подаръци. Просто ми вярвай. Само това. Лесно е, Марине.
– Вярвам.
– Днес повярва на майка си.
Мълчание.
– Днес сбърках.
– Проблемът е, че не за пръв път. Боя се, че и не за последен.
– Няма да има повече.
– Чакай. Не искам обещания, а договор.
Погледна ме.
– Какъв договор?
– Следващия път, като майка ти каже нещо за мен, просто ме попитай: Таня, така ли е?. И аз ще ти кажа. Това е всичко. Ще можеш ли?
Гледаше ме. Дълго. Накрая кимна.
– Ще мога.
– Договорихме се?
– Договор.
Седяхме рамо до рамо. Малко разстояние между нас. Не се докосвахме, но вече не бягаме един от друг.
Навън мракът падаше бавно. Брезите зад прозореца бяха тихи.
– Тя няма да се спре, знаеш казах тихо. Майка ти. Ще замълчи месец, после пак ще звъни.
– Знам.
– Всеки път.
– Да.
– Как ще живееш с това?
Още мислеше. Оцених, че не избърза с празна фраза.
– Не знам още каза. Тя е майка. Обичам я. Но ти си права бърка се. Трябва да говоря с нея по човешки, на четири очи.
– Ще се разплаче.
– Ще се разплаче кимна. Но това не значи, че бъркам.
Гледах го и после се обърнах.
– Разбираш ли, че няма да се реши отведнъж?
– Разбирам.
– Тя ще си мисли, че съм виновна.
– Нека мисли. Ние сме да живеем заедно. Не тя.
Кимнах бавно.
Кафето вече изстиваше. Пих въпреки това.
– Мислила съм за тапетите… Бежово, може би. Или светложълто. Не съм сигурна.
Погледна ме, усмихна се едва забележимо.
– И двете ще са хубави.
– Трябва да идем до магазина.
– Когато поискаш.
Пак кимнах. Отвън се стъмни напълно, но тук, заради лампата и заради топлината, бе уютно.
Нищо не беше съвършено. Утре може пак да звънне майка му. Ще трябва пак да минаваме през това. Марин ще казва нужните думи, вече не празни, но думите и стореното са различни неща. Знаех го по-добре от всички.
Но сега, в тази минута, стояхме заедно. Това стига.
– Марине.
– Да?
– Налей пак кафе. Този път да е горещо.
Стана мълчаливо, взе чашата, отиде в кухнята. Слушах как налива вода, как машината става.
Гледах през прозореца. Мислех, че животът не е просто празник и не е просто болка. Умореност, недоизречени думи, дребни и недребни огорчения. И все пак не си сам.
Върна се с две чаши, пушещи. Седна до мен, подаде ми мойта.
– Благодаря.
– Няма защо.
Поседяхме така. Марин внимателно сложи ръка върху моята. Не я отдръпнах.
– Таня, за договора Казваш, да питам просто така Таня, вярно ли е?. А ти ще ми отговориш?
– Ще.
Кимна.
– Лесно е прошепна.
– Лесно е.
Навън фаровете пробегнаха. Кафето беше горещо и хубаво. Утре ще звънна на татко да питам как върви колата.
А тапетите ще изберем в неделя.
