Петьо – разказ

Болничният прозорец беше отворен. Медицинската сестра го отвори сутринта. Въздухът беше свеж като росата по зелените сливи, пердетата шептяха като река Янтра, листата на старите липи навън рисуваха сенки по пода и още дори не беше наближило жегата на лятото.

Петьо тъкмо бе останал без апандисит. Казваха, че операцията е минала трудно, едва са го хванали на време, но Петьо нямаше страх.

От уколите страх ли те е? засмя се сутринта сестра Райна, изпускайки въздуха от спринцовката като дух на стара чешма.

Петьо млъкна с лице към стената; още не му позволяваха да става.

С какво ли ще го плашат…

Доведоха го от една кална уличка зад пазара. Там го прихвана. Не беше той бездомен знаеше добре дрямките на сиропиталището просто с момчетата обикаляха и помагаха на сергиите нелегално, да изкарат някоя и друга стотинка лева. И точно тогава го заболя.

Само за едно съжаляваше беше издал Илия и Данчо Малкия. Те вече сигурно бяха в беля, там, в дома, директорката пак строга. Още вчера след операцията дотича баба Виолета заместник-директорката. Приведе загрижено глава над леглото му като някаква чапла и Петьо запомни само вълненията й, не думите.

Защо не му прилоша там, на територията на дома, а на улицата? Останала му бе само крачка…

Виновни бяха кайсиите. На пазара им дадоха щайга с уж развалени плодове, а те сладки като медец. Ядоха, ядоха…

Я, юнак! Как си? старият доктор Димитров с рунтави ръце му вдигна превръзката. Най-лошото мина. Не се плаши вече.

Аз и не се плаших.

О, значи си храбър! Но слушай сега: няма да ядеш нищо, не давам сладки, нито пакети. Малко ще се въздържиш, ще ти дадем компот вечерта.

Петьо само кимна от уважение. Знаеше кой ще му донесе сладко? В дома му бяха ядосани изчезването му и предателството. Бяха излезли тайно от дупка в оградата точно сега болката го покоси!

А за смелостта докторът беше прав. Петьо беше израснал смел, животът го научи. Майка му го бе родила случайно, като прозорче към света. Може би просто нямала пари за аборт. Десетгодишният Петьо разсъждаваше за това хладно, по детски.

Не се гневеше на майката. Напротив, благодареше ѝ, че го е родила. Макар веднага да се е отказала. Все пак… благодаря.

Първо беше в дома за бебета, после го пратиха във Враца, после в Търново. Каквото помнеше винаги беше борба.

В паметта му хвръкваха сцени на битки в столова. Макар времената да са на Тодор Живков, готвачките и директорите носеха храната у дома със зелени торби Булгарплод, а някои зареждаха трабанта със захар и череши.

Борби имаше не само за храна за всичко. Беше издръжлив. Чупеше ръце и крака. Веднъж пътуваща фризьорка, докато го подстригваше, се разплака главата му твърдо поле от белези.

Защо да плаче? Петьо никога не плачеше.

Нима сега белегът по корема щеше да го плаши? Или уколите…

Смях!

Възрастните бяха студени и изчисляващи. Той не беше нито сладко момиченце, нито весело хлапе, дето става за гушкане. Груб, малко ядосан, директен.

Виж сега, Вълчев! Ако не слушаш изолация! заплашваше Ирина Кирилова от педагогическия съвет.

Не ѝ възразяваше, но не мислеше да се огъва. Имаше си правила и собствени закони.

Имаше само един възрастен, за когото мислеше често. Не знаеше как децата помнят майките си, но с тази жена от миналия дом си приказваше наум, като с дъх на лавандула.

Беше на шест, когато дойде тя не още тук, а във Врачанския дом. Коя беше не знаеше. Запомнил мекия ѝ глас, сините очи, топли ръце и мириса ѝ на сапун Крем. Слагаше го в скута и му шепнеше:

Ще станеш силен, Петенце. Трябва да ядеш добре, да се пазиш и да слушаш. Ще ти е трудно, но ще успееш. Само опитай.

После му пееше песен:

Спинка, котко, спинка, сивурко опашато,
ай-луле, ай-луле.
Опашка сива, лапки бели
ай-луле, ай-луле

И колкото и да се смяташе за голям, тази проста песничка спомагаше, когато болеше душата. Затваряше очи, повтаряше си и помагаше.

Тя изчезна, разтвори се като мъгла, оставяйки само песента и една миризма. Името ѝ забрави, наричаше я мама. Може би е била просто временна леля в дома, ама мечтаеше тайно друго.

Медицинската сестра затвори прозореца, почна да оправя легло отсреща. Петьо се зарадва самотно му беше.

Влезе инвалидна количка с шум около нея лекари, сестри, бели престилки. Вършеше се суетня. От леглото не виждаше добре, но зърна крехко момче с остър нос и връзка от системи над главата му. После всички напуснаха освен сестрата и човек с бяла престилка.

Беше тихо, никой не говореше много.

Ще спи, каза сестрата.

Добре, благодаря.

Извикайте ако…

Добре.

Сестрата излезе, мъжът седеше като застинал до момчето, глава приведена, ни звук. Може би спеше.

Петьо се беше схванал от лежане обърна се. Креватът скръцна. Мъжът погледна към него между веждите гънка, под очите сенки. Но поглед добър.

Здравей, прошепна мъжът, като да го забелязва сега.

Здравейте, отвърна Петьо.

Мъжът помърда, погледна сина си, после донесе стол и се довлече при Петьо.

Оперираха ли те?

Мм, апандисит.

Добре. Не ставаш още?

Не.

Нещо искаш ли?

Не ми дават да ям. А момчето?

То… друга болест. Нямаш против да седя тук?

Не, какво може да има против?

Казва се Симеон, на единадесет. Ти?

Петьо, на десет.

Благодаря ти, Петьо, каза мъжът, а Петьо не разбра за какво.

На следващия ден стаята живееше. Сутрин Симеон получаваше системи, лекарят идваше често. Баща му нощуваше, приказваше му тихо. Симеон местеше ръцете и главата, но спеше с отворени очи.

Дойде и баба с дядо, майката стройна, с чуплива коса, червени очи. Вкараха я под мишница, легна до сина си, галеше го и му шепнеше.

Да не преместим момчето? шепнеше бащата към лекаря, към Петьо.

Ще го преместим днес, нека си почива.

Лекарят идва при Петьо.

Как си, момче? Боли ли?

Мъничко.

Тази нощ Петьо не спа, шевът го болеше и му беше страх да се обърне. Не го нахраниха. Може да са забравили.

Днес вече можеш да ставаш. Преместваме те в друга стая. Само изчакай да махнем катетъра.

Дълго чакаше сестрата, защото имаше много хора в стаята.

Едва днес Петьо осъзна, че Симеон сигурно умира. Лежи, не се буди, роднините шепнат, напрегнати.

Остана само млада жена, роднина на Симеон. Петьо се стесняваше, подаде сигнал на сестрата, но тя само отвърна.

Кой си ти, че да се стесняваш? Бързо ще съм готова.

И наистина, после лежеше, усещаше свободата. Беше гол и не знаеше къде са дрехите му. Жената нагласяше завивката на болното момче, намокряше устни. Жалеше, че не попита за облеклото.

“Кой си ти, че някой да го е грижа?”

Все пак реши да се изправи. Заспа на една страна, зави се и седна.

Помощ?

Не, свят му се завъртя, пак полегна. После пак се надигна.

Знаете ли къде са дрехите ми?

Жената не знаеше, обеща да провери.

Гледай Симо тогава, моля.

Опита да стане, но краката му трепереха, страхуваше се. Колко трудно било да прекоси стаята.

Най-накрая донесоха дрехи болнични, големи.

Ще се обърна, рече жената.

Той седна, нахлузи големи панталони, издърпа връзката и ги пристегна, панталоните бяха дълги. Когато тръгна, жената зърна проблема.

Я чакай. Огромни са! Дай да ги навия! приклекна и довършваше дълго, докато на Петьо му причерня.

Ще падна…

Ей! хвана го и го постави на стол. Ти си още болен! Яде ли? Как се казваш?

Петьо.

А аз Елица. Петьо, майка ти тук ли е? Да й се обадим?

Няма я.

А… Татко? Кого имаш?

Справям се. Оправям се. Отивам до тоалетната.

Застана пред огледалото. Лицето му сини сенки, устни бели, само очите черни, огнени. На него Вълчев казаха му, защото очите му били черни като гарванско крило. В дома му казваха Гарвана. Това му беше титла.

Изми лице. По-леко стана. След малко донесе Елица компот.

А храната? Щом ходиш, сам отивай в столовата.

Къде?

Надясно, след стълбите, пак надясно. По миризмата ще я намериш, смее се санитарка.

Той едва не падна. Каква столова? Аз ще донеса за него, скара се Елица.

Петьо ходеше из стаята, гледаше Симеона красиво хлапе, къдрокосо като момиче, прилича на майка си, но твърде слабо.

Умира ли? само сираче може е така директен.

Елица се стресна.

Не знаем. Много болен е. Четири операции… и пак… Родителите му са изтощени, сега и ние помагаме. Аз му съм леля. Но чудеса стават, нали?

Не знам, Петьо щракна на леглото си.

Мислеше за Симеона друг живот, като по телевизора мама, тате, баба, дядо, всичко. И пак умира.

Петьо не го преместиха веднага. Вечерта пак дойде бащата. Пак суета. Слушаше как за него говорят. “Цял ден никой не му идва.”

Петьо, лекарят вика, че си от дом, вярно?

М.

Можеш да идеш в друга стая, че Симо… тежко е.

А, няма нужда, добре ми е тука. Мога да остана ли?

Дните се сляха. Петьо получи температура, преместиха го при баби и дядовци, беше му скука, пак се връщаше при Симеона, никой не го гонеше.

Заради температурата му отложиха изписването.

Бащата на Симеон, Димо Евгениев, вече знаеше за Петьо всичко от разпити и от подслушване. Донесе му дрехи от Симеона.

Тези негови ли са?

Ммм…

Ами ако… не умре?

Димо го изгледа стреснато. У тях не казваха така ще умре. Страшно беше да изречеш за единствен син. Веднъж Соня изплака, че колкото и да правят, детето пак си отива.

Когато си тръгва душа, и тялото се предава. Жена му лежеше, инжекции. Не иска да живее без син.

А ако оцелее? Петьо.

Димо издиша горест.

За жалост не може да оцелее. Напуска ни, Петьо.

Боли ли да умираш? стискаше ризите и гледаше сбръчкано.

Димо видя съчувствието, съпричастността. Прекараха дни на крак до леглото, слушаха разговори с лекаря. Хлапето беше вече повече от приятел.

По-бързо е от сън. Правим всичко болката да я няма.

Но мърда…

И затова му говорим чуваме ли ни, не знаем.

Седяха при Симеона все някой. И веднъж, когато баща му излезе, Петьо седеше до ръката му и шепнеше:

… и не знам къде е майка ми. Може и да е жива, може не. Бе, ако дойде, ще ѝ простя. Ако не вярваш… а бе, не умирай. Гледай си майка си, баща… Направо ще върна ризата. Грозни неща видях, ще издържиш и ти. Стискай…

Димо се закашля. Петьо скочи.

Слуша, да знаете! Мярнах ръката стисна! Наистина!

Вярвам те, Петьо.

Семейството чакаше края на Симеон. Терапия от осемгодишен първо мускулна атрофия, после сърце, бели дробове, всичко. С лекари в София и Пловдив. До 11 да издържи кураж. Момчето прие болестта си не се оплакваше.

Тежестта бе за Соня. Тя бе с него ден и нощ, пращаше писма и се молеше по църкви. Димо стена. Когато стана ясно, че си тръгва, Соня бе сложена на инжекции.

Говори му, Петьо. Говори. Мисля, че се радва.

Разговорите на този чужд момък бяха живот. Димо стоеше на вратата, заслушан:

… Когато Скалата ми счупи ръката, ми почерня. Обаче не плаках. Направо му подадох другата айде, давай! После сам ръката зарасна.

Виж, ще се оправиш. Счупването е сатанинско, твоята болест минава!

Симеон почина през нощта. Петьо не разбра, никой не му каза. Чака сутрешния лекар, после на закуска зададе въпроса.

Къде е…? кимна към леглото, където беше Симеон.

Не знам отвърна новият в стаята.

Петьо тича към сестринския кабинет, няма я. Влетя в лекарската стая.

Симеон! Къде е? Изкараха ли го?

Симеон… Знаеш, беше много тежко…

Починал ли е?! изстреля.

Лекарят кимна.

Случва се, момко.

Петьо избяга. На сестрата изрита кофата с вода по коридора. Всички му се караха, роптаеха. Той хлопна с крак вратата към стаята, седна на леглото, тапи в ушите нищо не чуваше.

Цяла болница! Цял шум и бели престилки, а да го спасят не!

Как се случи Симеон, който лежеше омаян, стана приятел сам не знаеше. Но беше станал. Разказа му всичко за майка, за жената с песента, за бой и рани.

И една нощ, още в тази стая, насън Симеон седна на леглото, усмихнат, тъжен. Петьо хвърли тела да го хване, но Симеон каза остави. С тих, приказен глас почна да разказва своя живот.

Трудно помни детайлите, но помнеше, че му говореше, Петьо помнеше гласа му. Слушаше, когато Симеон реши да гледа през прозореца, катери се по перваза, Петьо насън се разтрепери от страх. Събуди се.

Листата навън шепотят, луната сивее. Симеон трепери в съня си, баща му заспал.

Петьо седна кротко до дребните ръце и зашепна единствената приспивна, която помнеше:

Спинка, котко, спинка, сивурко опашато,
ай-луле, ай-луле

От този миг Петьо и насън говореше със Симеон. Той му разказваше как пътували на море, за дядото генерал, училище, курсове и майка, която го будела с целувка. Все така си беше представял семейния живот по телевизията. Дори вярваше, че в апартамента всички спят в една стая, на един килим. При мама все има риба в четвъртък, а сутрин тя сипва чай с лъжица.

***

Димо, когато синът замина, издиша не от лекота, а защото беше мъка да гледа как страда. Трябваше живите да продължат напред.

И все по-често мислеше за Петьо.

Сега не беше време за осиновяване, Соня това не щеше да приеме. Какво да я утешиш? Не можеш да й върнеш сина. Портретът му сред цветя в трапезарията, тя все седи там, запалва свещи, ходи на гроба всеки ден. Веднъж беше извънматочна бременност повече деца не ще има.

А Петьо никога не ще има родители…

Различен беше, не като Симеон черноок, груб, отгледан по сиропиталищен ред. Но и сердце му светящо. Когато го слушаше да шепне до леглото, Димо изпитваше обич.

Веднъж Димо каза:

Соня, Петьо го изписаха. Държаха го дълго.

Защо ходиш там?

А, взех Семеновите медицински документи. Да знаеш, устроил е скандал като разбрал, че Симеона няма. Карал се, всички обвинявал.

Глупав!

Така е…

Не ми говори за хлапето сега.

Димо повече не спомена.

Но тръгна към дома за сираци. Там не го пуснаха при Петьо, дори се усъмниха. Директорката строг, резервиран поглед, въпроси за какво и защо.

Но това го накара да настъпи, да потърси съученичка Татяна Савова, социална работничка по осиновявания. Отиде у тях, дълго разказва, получи съдействие, но знае първо жената и детето трябва да са съгласни.

Попита и при социалните. Те не се изненадаха, обещаха подкрепа, среща.

На Соня нищо не каза. Но на тъст и леля Елица сподели. Тя прие с усмивка хлапето й харесало. Щяха да говорят със Соня.

Но тя, при всяко споменаване плачеше:

Той няма да замени Симеон, не разбираш ли!

И никой не иска да замести. Просто и той е сам сега… А ти би трябвало да чуваш как този момък окуражава нашия… Имаше кураж за двама…

Не ме притискай…

Това беше първото й може би.

Първата среща с Петьо в кабинета той стиснал ръце, пребледнял, не гледа в очи, не посяга да стисне ръка. Само Татяна бе до тях тиха, кротка.

Димо не знаеше какво да каже, Соня гледаше внимателно.

Петьо беше така напрегнат, че го изпратиха дори по-рано.

Гледам го, не би казал, че иска да дойде при нас каза тъжен Димо.

Грешиш, тихо каза Татяна. Надява се повече от всичко да го вземете. Ще се старае, но се плаши да не ви разочарова.

Страшни ли сме?

Вие сте семейство. Мечта е за него. Той просто много се страхува.

Решиха Петьо ще идва на гости. Той още не казваше да, и Соня не беше сигурна.

Когато Димо го заведе, седнаха за чай. Потяха му се ръцете, гледаше чашата, не смееше да докосне нищо, да стукне дори или да вдигне очи към огъня в кухнята. Всичко му се струваше прекалено близко.

Страхуваше се от Соня.

Когато на Димо падна лъжицата, Петьо подплашен изпуфти:

Оле, мамо Тотален кабздец.

Кабздец, точно! през смях повтори Димо. Хайде, яж картофките, юначе.

Вдигна лъжица, но стоя дъвчейки дълго.

Остави ги, братле, отпусни се!

Петьо, искаш ли да ти покажа стаята на Симеон? намери момент Соня.

И очите на Петьо светнаха. Влезе, видя портрета на Симеон по-различен и сякаш жив. Усмихнато, окуражително лице. Като че му казва: Споко, тук съм.

О! Симеоне! Здрасти! докосна рамката, погледна Соня. Малко по-пълничък е.

Не винаги беше слаб… това беше преди…

Преди да умре, а? пита Петьо, галейки портрета. Може ли да видя снимки?

Соня се поколеба, после донесе албума, седнаха заедно.