Среща на две сърца
Яна се качи на автобуса от автогарата в Плевен, точно както го правеше винаги. Вътре имаше само едно свободно място до един мъж, който изглеждаше с няколко години по-възрастен от нея. В началото Яна изобщо не обърна внимание на своя нов спътник. Пред нея имаше седем часа път до семейната къща в Русе, а в мислите ѝ кръжаха сума ти тревожни въпроси, чакащи решение.
Настани се удобно, автобусът потегли. След няколко минути носът ѝ улови лек полъх на амбра и на силно изпечено кафе. Този аромат ѝ се стори така приятен, че в съзнанието ѝ мигом изплуваха стари спомени.
Лято, горещина, беше на 17 години; до нея беше тогавашният ѝ приятел Димо, който ухаеше по същия начин. Лежаха на тревата до Дунав, целуваха се, над тях обсипано със звезди небе, а Димо от време на време ѝ шепнеше, че ще бъдат заедно завинаги и никога няма да я остави. Той беше първата ѝ любов пламенна и завладяваща. Толкова го обичаше, че бе готова да се откаже дори от мечтите за университет, само и само да е близо до него.
Но съдбата ги раздели. Димо замина в казармата и повече не се върна при нея намери си момиче в София, ожени се и заживя нов живот. Яна остана със сърце, разбито на парчета. Не пожела да се среща с други момчета и дори след десет години още го обичаше въпреки предателството му.
Изведнъж Яна погледна към спътника си. Сърцето ѝ се разтуптя по-силно. С невярващи очи видя тъмна коса, сини очи, добре оформен нос и едри устни, висок ръст Мъжът до нея приличаше поразително на Димо.
Извинявай, да не се казваш случайно Димо? попита с тих глас Яна.
Не, аз съм Петър отговори той с усмивка, обръщайки се към нея. Черти по лицето му сякаш изникнаха от спомените ѝ. А ти как се казваш?
Ъъъ, аз съм Яна. Приятно ми е смути се за миг, но се овладя.
И на мен ми е приятно, Яна. Много напомняш на бившата ми приятелка призна Петър.
Така ли?
Да, беше първата ми голяма любов. Разделихме се по нелеп начин, тя си намери друг и вече десет години не мога да я забравя. А ето, че сега пътят ме срещна с теб. Усещам как съдбата си прави шеги Петър говореше откровено, а по страните му се изписа лека руменина от спомени.
Удивително Моята история е почти същата. Приличаш на любовта ми от преди десет години. Не знам, сънувам ли?
Какво ще кажеш, Яна, да си разменим телефоните?
Хайде, да го направим.
Младите хора скоро се заговориха непринудено. Как ли ще продължи тази необичайна среща? Може би съдбата им дава втори шанс, този път с някой, който по невероятен начин напомня на загубената първа любов. В крайна сметка, нищо не е случайно. Понякога животът ни отвежда до хора, от които имаме нужда, дори и по най-неочаквани начини важното е да не се страхуваме да си дадем нов шанс.
