Пламен, баща ти иска да отидем за ден, да му помогнем с покрива сам вече не може. Радка погледна съпруга си с надежда. Хайде да отидем, и Марийка иска да види дядо си.
Бащата на Пламен живееше в село. Рядко здрав и силен мъж, но и годините го настигнаха
Та-тко, хайде да отидем! включи се четиринадесетгодишната Марийка.
Заварили ли сте се? възмути се Пламен. Имам два дни почивка, не мога ли да ги посветя на себе си?
Жена му и дъщеря му спуснаха погледи и се обърнаха. Марийка отиде в стаята си, а Радка в кухнята. *”Ето! усмихна се Пламен. Забравихте ли кой има последната дума? Ще ви напомня!”*
Всъщност не беше планирал нищо сериозно през уикенда. В събота щеше да огледа джип познат го продаваше. С километри, но стабилен. Ако се разберете на цена ще го вземе. Добра кола точно за риболов.
И парите ще стигнат спестявания имаше, ограничи семейството в разходите. Ще продаде своята, ще вземе кредит. Колко време да се вози на тази “Лада”, срам пред другарите. Вечерта щеше на риболов с нощувка старата компания се събираше. Да седне край огъня, да се посмее, разбира се, и да пийне. Идеално!
А тук да ходят в село После, някой друг път, когато има време.
Сутринта, след като се обади на продавача, Пламен уговори часа. Колата беше в гараж в къща.
Наистина ли смяташ да сменяш колата? Радка отново се месеше.
Какво те засяга? промърморя той.
Както знаеш. Радка въздъхна. Само че Марийка порасна, искахме да я облечем. Момиче е вече. Яке, хубави ботуши Аз да не говорим
Ще почака още година. Аз на нейните години започна Пламен, но премълча.
Дълбоко в себе си той знаеше, че е несправедлив, но не можеше да си го признае. *”Разглезих ги, ето какво!”* Опитваше се да се оправдае, но не му се получаваше.
Преди петнадесет години, беден студент, срещна Радка и се влюби!
Млада, стройна, с весели сини очи, тя му отвърна. Първите години бяха трудни наемаха жилище, после се роди Марийка. Живееха с едната му заплата като инженер, но тестето и тъщата помагаха. Вкъщи винаги имаше домашни продукти от село зимнина, плодове, пресни зеленчуци. Тестето идваше всяка седмица, носеше торби с храна, пиеше бързо чай, играеше си с внучката и си тръгваше, оставяйки на младите парички.
Родителите на Пламен живееха далеч, отглеждаха още четири деца и не можеха да помагат. Той не беше постигнал висоти в кариерата си, но постоянните допълнителни работи ги издигнаха до средно ниво.
Трябва ли да се каже, че неговата заплата беше основна в бюджета? Благодарение на усилията му имаха собствен апартамент, купиха втора ръка, но надеждна кола. Радка библиотекарка, не можеше да се похвали с голям доход, но успя да създаде уютен дом, грижеше се за своя Пламен. Той никога не излизаше с мръсна риза или ненагласени панталони, а готварските ѝ умения бяха известни в целия вход. Съседите завиждаха тихо на съпруга ѝ.
Кога Пламен повярва в своята изключителност? Той и сам не забеляза. От някъде нататък вкъщи имаше само едно мнение неговото. Веселият смях на Марийка звучеше все по-рядко, усмивката на Радка изчезна. Тестето вече не идваше с подаръци, не се чуваха шегите му. Мнението на съпругата вече не го интересуваше важно беше какво мислят приятелите. И смяната на колата беше тяхна идея. Да, парите бяха за друго, но такъв случай грешно е да не се възползваш!
Гаражът беше лесно намерен. Собственикът още не беше дошъл трябваше да чака. Пламен излезе, запали цигара и се огледа. Редът гараже разделяше частните къщи от панелките. Отпред път, отвъд храсти.
От тях излезе малко котенце, привлечено от шума на колата. То се приближи, но не влезе в гаража. Седна настрани и чакаше. Отдавна беше разочаровано от хората, но надеждата за чудо все още живееше в него: *”Може би ще ме забележат? Може би дори ще ми дадат храна?”*
Изчака двамата мъже да излязат, разговаряйки оживено. Стиснаха си ръце и се разделиха. Единият се замисли за момент. Погледът му случайно спря върху котенцето. То мяукна, но не се приближи.
*”Как се е озовало тук?”* мислеше Пламен, гледайки го. *”Малко е още, трябва да играе, да яде досит и да спи спокойно. Но трябва да оцелява. Какво да направиш няма късмет.”*
Затуши цигарата, качи се в колата и погледна отново котенцето. И тогава видя
Как надеждата угасна в зелените му очи.
Котенцето стана и тръгна към храстите. Да живее живота си пълен с отчаяние, страх и вечен глад. И с безразличието на хората към съдбата му. Големи, силни хора, на които нищо не им струва да спасят малкото живо топълце, да го направят щастливо и да получат в замяна любов, вярност и дори живота му. Целият, без остатък. Но на тях не им трябваше
*”Виждал съм този поглед преди.”* Пламен се мъчеше да си спомни къде. *”Радка! осъзна той. Тъкмо така угасна светлината в очите ѝ вчера, когато я прекъснах. И Марийка така спусна







