Постави ме настрана, а? каза Петър. Нека дъщеря ти живее при майка ти. Трябвало ни е време да се притиснем един до друг, а детето ни пречи. Поне за няколко дни я занеси там, а?
Пете, вече сме обсъждали това стотици пъти, въздъхнах. Не се отказвам от дъщеря си нито за час, нито за ден.
Не се отказвам! изкрещя той, с лице като след лоша шега. Боже, Кристина, ами какво? Аз не съм чудовище. Помисли си, и двете сме на тридесет и пет, най-накрая намерихме един друг А сега? Искам да пътуваме заедно, да ходим на театър, в хубави ресторанти. Да се събуждаме уикендите в дванадесет и да се валим в леглото до вечерта! А с дете това е като да се опитваш да танцуваш в обувки с клечки.
Невъзможно? подхвърлих. С дете каквото и да е, щастие е трудно, нали?
Петър не каза нищо, но изразът му съвпадна с това, което усещах попаднах в точка.
Петър се появи в живота ми преди няколко месеца. Срещнахме се (буквално) в Хипермаркет “Кауфланд” в София, пред рафтовете с кисело мляко. Неочаквано ме бутна, се опърмя, започна да се извинява и после предложи кафе като компенсация за моралнофизически щети. Приключих да кажа да. Устните му се усмихваха така, че почти ме разоружиха.
Той се грижеше за мен красиво, а с дъщеря ми Елица се разбираше доста добре. Играеше с нея настолни игри, я учеше да кара ролери и понякога дори й помагаше със задълженията.
След три години безплодно самотничество този контакт беше като глътка вода в пустиня.
Три месеца след запознанството се съгласих с неговото предложение за брак. Майка ми, разбира се, стегна устните си Не го познаваме, каза тя. Аз бях убедена, че познавам! Знаех, че е добър, грижовен, обичлив
***
Три седмици преди това Петър за пръв път предложи временно да изпратя Елица при майка ми. Първо каза, че става въпрос само за ваканционните дни, а после намекна, че би било хубаво, ако
Помисли си сама, продължи той, там е добра школа, по-чиста природа и… всичко друго.
И всичко друго, тя ти пречи, половиншутовно ми отговорих.
Той не противоречи. Погледна ме сериозно и замълча. Признавам, че ме разтърси. Влюбих се и помислих, че ще издържи, че ще свикне. Накрая, той няма свои деца
Между другото, Елица за мен е съкровище, не просто дете.
Осем години, умничка и красива. Останала е от предишния ми брак. Андрей, бившият ми съпруг, се ожени отново и има близнаци, но не забравя Елица взима я за уикенди, води в кино, балува. Всичко според правилата.
Една нощ Елица се простуди и имаше температура. Както всяко болящо дете, се правеше избаляла. Петър се ядоса. Не открито, но видях как се мръщи, когато чу кашлица от детската, как завърта очи, когато се приближавам с термометъра.
Може би майка ти ще дойде? предложи той по време на закуска. Пенсията й няма работа.
Ако я помоля да дойде да се грижи за простудената Елица, докато аз съм тук, тя ще не разбере, отговорих.
Петър се намръщи, измърмори нещо под носа. Не му обърнах особено внимание вероятно е уморен.
***
Скоро го започнаха да дразнят навсякъде Елицините неща, шумните детски анимации и нейният смях. А когато довеждаше приятелки вкъщи
Кристина, колко можеш? изригваше той. Целата седмица кървя, а искам поне неделята да си почина.
А къде ще я оставя? аз се ядосах. Да я заключа в кладенето? Да я вържа за ръце и крака и да ѝ сложа кламир в уста?
Поне в парка я занеси!
Трябваше да се организирам, за да може висшата личност да получи сън.
***
След ваканцията Елица отиде на почивка. Същата вечер Петър обяви, че е купил билети за морето за двама.
А Елица? попитах.
Ще отиде при баба, е готово!
Пете, но ние сме семейство, се опитах да вмъкна.
Той ме погледна странно и нежно каза:
Кристина, това е нашата медена седмица! Дете в медена седмица не съществува.
Накрая не тръгнахме на морето. Отказах без дъщеря, той се обиди и демонстративно върна билетите. Седмица след това се успокои.
***
Пете, искаш ли свои деца? попитах едно сутрин.
Разбира се! оживя той. Момче. Дори две!
А Елица? продължих. Тя също е твой дете сега.
Той се замисли и тихо каза:
Кристина, свойто е свое. Аз се опитвам, купувам ѝ играчки, я вкарвам в занимания
Ясно, помислих си. Той прави каквотото ударение
Няколко дни по-късно Елица донесе от училище грамота първо място в конкурс за четене. Горда беше. Цялото вечерно време чакаше Петър, за да му покаже наградата.
Той дойде в лошо настроение, имаше проблеми в работа. Елица хвърли грамота към него, а той просто отмахна:
Покъсно, Маша, ще покажеш тази глупост, каза сухо.
Виждах как изгарят очите ѝ. Тя взе грамотата и безмълвно се оттегли в стаята.
***
Пете, какво?! виках. Защо ѝ говориш така!
Кристина, да спрем с това? изкрещя той, с лице като след буря. Уморих се! Нямам време за детски дипломи!
Това не е просто диплома, а постижение на нашата дъщеря!
Тя не е моя дъщеря! изрече той и почти се спря.
Седнахме в мълчание. Гледах орнамента по стената малки розички, избрани от мен още преди него и ги броях: едно, две, три
Какво значи това? попитах спокоен.
Петър се захвана със сълзите.
Кристина, просте. Не исках да кажа Чух се, че искам да бъдем само за себе си, после да създадем свои деца общи. А Елица нека живее при баба, а ние я ще виждаме. Или а, а можеш и да я оставиш при баща й завинаги! Той също е нейният законен татко, така че
Очите ми потъмняха от това, което чух.
Махай се, прошепнах тихо.
Какво?
Излизай от моя дом. Сега.
Кристина, да се лудеш? изненада се Петър. Това е нашият апартамент!
Това е моят апартамент, каза студено. Той е наследен от майка ми. Ти повече не имаш право да живееш тук.
Той излезе, нарече ме неблагодарна и неразумна, и обеща, че ще съжаля. Аз не съжалявах, нито веднъж.
След това много мислех Как можех да се объркам толкова силно? Ставаше, че виждах само това, което исках да видя. Създадох идеалния мъж в ума си и пренебрегнах всички червени знамена Защото съм уморана от самотата, исках от време на време просто да бъда обичана.
