**Свободата се иска**
Мамо, някой чука на вратата! Ще отвориш ли, защото ние сме заети? попитаха близнаците.
Разбира се, усмихна се си Радка.
Отвори без дори да погледне през очкото. В навечерието на Коледа децата обикаляха с коледуване, така че очакваше да види някое момче или момиче на прага. Затова, щом отвори, остана като вкопчена пред нея стоеше Пламен, бившият ѝ съпруг, с поглед на измъчено куче. До краката му беше спортна чанта, явно пълна с вещи.
Пламен, какво правиш тук? изрева тя, като се опита да сдържа треперещия си глас.
Той се усмихна прекалено сладко, наведе глава и, гледайки към обувките си, отвърна:
Здравей, Ради. Липсваше ми семейството. Реших да прекарам празника с любимите си хора.
Пламен почна да влиза, но тя спря ръката му с един жест.
Не съм те канила да влизаш.
Е, започва се… Ради, върнах се! Това ли искаше? Ето ме! разтвори ръце, като че ли предлагаше подарък.
Върнал си се? Толкова ли е просто? А онова от преди година и половина забрави ли?
Пламен намръщи челото, а Радка си спомни как сърцето ѝ се срина на трохи. Напълно и безвъзвратно…
…Преди петнадесет години се омъжиха. Младото семейство се премести в нает апартамент. Живееха в съгласие като котка и куче. И двамата работеха, та че парите не бяха проблем. След година се родиха близнаците Борис и Любо. Момчетата бяха енергични и палави, изтощаваха я, но тя никога не се оплакваше обичаше ги безкрайно.
Неусетно изминаха тринадесет години. Децата пораснаха, стигнали бяха почти до нейния ръст, но останаха същите мили хлапета. Обаче Пламен се промени. Започна да се забавя по работа и да пътува с командировки. Тя си мислеше, че е заради натоварването.
Докато един ден, докато пазаруваше в супера, видя съпруга си, който трябваше да е на бизнес път. Искаше да го повика, но преди да успее, към него се приближи млада жена целуна го по бузата и сложи неща в кошницата.
Радка спря дъх, следи ги зад стелажа. Пламен не се срамеше да показва чувствата си я прегръщаше, шепнеше ѝ нещо, а тя се смееше и висеше на врата му. После платиха и се качиха в колата му.
Стоеше като закована, болката я пронизваше. Осъзнаваше, че животът ѝ се разпада. Но все пак избра да му се обади.
Здравей, скъпи. Как си стигнал? попита тя, сдържайки сълзите.
А, Радо, здравей. Всичко е наред. Работата ме затрупа Ще ти се обадя по-късно, зает съм.
Добре, не настоява тя.
Прибра се и не позволи на себе си да плаче децата я чакаха. Приготви вечеря, помогна им с домашните, изпрати ги да спят. После зяпаше телефона: Обеща да се обади
Но обаждане не дойде нито този ден, нито следващия. Минала седмица в тишина, докато тя го чакаше. Накрая взе решение.
В деня преди завръщането му изпрати децата при баба си. Знаеше, че предстои скандал.
Когато Пламен отвори вратата, тя беше на кухнята. Той влезе в спалнята и извика шеговито:
Никой ли няма да посрещне татко си? Никой ли не обича папката си?
Коя е тя, Пламен? отреагира рязко Радка.
Той се стресна, но продължи да се прави на невинен:
Коя? За какво говориш?
Видях ви в магазина. Коя е?
Влезе на кухнята и седна срещу нея.
Елица. Колега от работа.
От колко време ме изневеряваш?
Около година. Но, Радо, трябва да ме разбереш! Вкъщи е като в детска градина. Децата или болят, или крещят. Никой не ме забелязва. Ти мислиш само за тях, а аз съм сам
Аз съм майка им преди всичко! А ти си възрастен мъж и трябва да знаеш, че те се нуждаят от грижа.
Но аз се чувствам скучен! Животът с вас е сив и монотонен! Уморен съм! И Елица ме разбира, обича ме, не иска нищо
А аз какво съм искала от теб? Нещо невъзможно?
Ти? Мий чинии, закачи рафт, оправи кран Уморих се от това! Аз съм в разцвета на силите си имам нужда от някой, който ме разбира. А ти стана една квочка, която само за децата мисли. Вече не те обичам! спря се, осъзнавайки какво каза.
Добре, да кажем, че ти омръзнах. А децата? Какво ще стане с тях?
Какво ще стане? Разведени семейства има колкото искаш. Алименти, срещи през уикенда. Но аз искам свобода искам да дишам! завъртя ръка из кухнята.
За тях ще е кошмар. Не си тръгвай, Пламен. За тях цепеше се гласът ѝ.
Не ме слушаш ли? Уморих се от вас! Искам да живея нормално с Елица, не с теб. Затова си тръгвам. Развеждаме се.
Гледаше като в сън как той си пъхна вещите в чантата и излезе, без дори да се обърне…
…Сега, виждайки го отново със същата чанта, Радка не могъл да не се усмихне. Той нямаше представа през какво минаха. Децата се опитваха да намерят баща си, но той просто ги отряза. Алименти плащаше редовно, но официалната му заплата беше на прага на минимума. Тя работи повече, за да покрие разходите, и се справи.
Ти каза, че с нас е скучно, прошепна тяТой стояше с мъртв поглед, сякаш чакаше оправдание, но вятърът затвори вратата вместо него, а Радка избра да се обърне към светлината на дома си, където я чакаха новият ѝ живот и хората, които наистина я обичаха.
