Марина натъпка мръсните чинии в съдомиялната и пусна бързия режим. Петъчната вечеря беше успешна: Игор с удоволствие изяде нейната фирмена гъбена баница. Дори Настинка, която винаги си навръщаше носа при всяко ястие, сготвено от “онази претенциозна” така наричаше Марина зад гърба ѝ, излапа две филийки.
“Ще си взема душ,” извика Игор от коридора. “Утре е футбол с момчетата, трябва да си поспя добре.”
“Давай,” махна ръка Марина и започна да бърше кухненската плоча.
Настинка седеше в хола, залепена за телефона. Беше пристигнала предишната вечер както винаги, без предупреждение, с куп торби с покупки и обичайното си кисело изражение. “Само за уикенди” както обикновено.
“Искаш ли чай?” попита Марина, подавайки глава през вратата.
“Не,” отсече Настинка, без да вдигне поглед от екрана.
Марина сви рамене и се върна в кухнята. Вече беше свикнала с такова отношение. Три години брак я научиха да не обръща внимание на забележките на зълвата. Игор винаги казваше: “Настинка е трънлива, но ще се оправи. Не я приемай навътре.”
Шумът на течаща вода идваше от банята. Марина пусна чайника и отвори горния шкаф, за да вземе любимата си чаша. Тогава чу гласа на Настинка от хола:
“Мамо, как си? Да, у тях съм… Не, пак сготви някакви простотии… Слушай, говорих с адвоката.”
Марина замръзна с чашата в ръка. Настинка понижи гласа до шепот, но в тишината на апартамента думите прозвучаха ясно в кухнята.
“Да, чрез съда… Тъй като апартаментът е оставила баба на Игор, а не на двамата… Не, тая глупачка дори не знае, че може да я махнат от регистрацията… Игор ще подпише всичко, ако го попиташ както трябва…”
Чашата изпусна от ръцете на Марина и се разби на пода.
“Какво става там?” гласът на Настинка моментално се повиши.
“Изпуснах чаша,” успя да отговори Марина, чувствайки как лед се разлива вътре в нея.
Апартаментът… Тристайният в центъра, в който тя и Игор живееха вече три години. Подарък от баба му. “За младите,” беше казала тогава старата жена. И сега тая змия иска да я изхвърли?
“Както обикновено,” появи се Настинка на прага на кухнята. “Все нямаш усещане.”
“Съжалявам, разсеях се,” Марина се наведе да събере парчетата, радвайки се, че Настинка не вижда лицето ѝ.
“Защо си правиш безпорядък? Вземи лопата.”
Марина послушно взе лопатата и метличката. Ръцете ѝ трепереха.
“Защо трепериш?” Настинка я погледна подозрително. “Изпусна я, голяма работа.”
“Просто… изненадаха ме,” излъга Марина.
“А, ясно. Нашата нежна цветенце,” Настинка се подсмихна и се върна в хола.
В главата на Марина се въртеше една мисъл: Искат да ме изхвърлят. От моя дом. Затова Настинка дойде изведнъж…
Игор излезе от банята, насвирвайки някаква мелодия.
“О, счупи ли чаша?” усмихна се той. “Спокойно, ще купим още десет такива.”
“Да,” Марина се преструва, че се усмихва.
Игор целуна челото ѝ и отиде в спалнята.
През нощта Марина не затвори очи. Игор храпеше спокойно до нея, докато тя гледаше тавана, мислейки. Да каже ли на съпруга си? Но той боготвореше сестра си и винаги я защитаваше. Да се оплаче ли на свекърва си? Но тя явно беше съучастница с Настинка! Никога не беше топла към Марина, въпреки че се опитваше да го крие.
Трябва да направя нещо сама, реши Марина до зори. Но какво?
Сутринта Марина стана първа и се промъкна до кухнята. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че два пъти пропусна чашата с лъжицата.
“Добре, успокой се,” прошепна си. “Мисли.”
Погледът ѝ падна върху визитката на адвокат, лежаща на хладилника от миналия месец. Стефан Валентинов беше помогнал на съседа им с разделяне на имущество. Марина грабна телефона.
“Добро утро! Стефан Валентинов ли е? Говори Марина Колева, съседката на Олга Петрова.”
Говореше тихо, почти шепнешком, непрекъснато поглеждайки към вратата.
“Имам спешна нужда от консултация. Може ли днес? В един? Идеално!”
Игор се протърка в кухнята, сън
