Те тайно закриха новата си летна къща в Родопите от роднините. Трябваше всичко да се подготви мигом да се вземат лопатите и да се започне копаенето в градината. Те вече не се връщат.
Телефонен звън разтърси утринната тишина така неочаквано, че Наталия изпухна от уплаха. На екрана блесна името: Леля Люба.
Наталчо! викаше развълнуван глас от другата страна. Представяш ли, идваме в твоята вила!
Кафето в ръка спря в полет. Леля Люба беше тази, която беше проживала три месеца в новия им апартамент, докато ремонтираше собствения си. Тези три безкрайни месеца бяха изпълнени с въпроси като: Защо нямаш това? и Защо е направено по този начин?, а също и с типичните ѝ реплики в моето време.
Как какво? Какво идвате? Кой вие? прободнало се измъчено от нерви викаше Наталия.
Идваме с момичетата! Ще се отпускаме една седмица, отговори лелята, а на линията се чуха смях и звънтене на бутилки. Какъв проблем? Ние сме семейство!
Думата семейство винаги била за Люба магически ключ, който отключваше всяка врата. След инцидента с апартамента, Наталия и Виталий решиха да не разказват на останалите за вилата. Но някой, на когото се довериха, явно изпусна тайните дори разкри адреса.
Леле Любо, ние не, се мъчеше да каже Наталия, опитвайки се да задържи гласa си.
Вече сме на влака!, прекъсна я лелята радостно. Ще бъдем скоро!
Кратки писъци прекъснаха разговора. Сърцето на Наталия започна да бие по-бързо. Тя набра съпруга:
Виталий, Люба и момичетата идват.
О, не пак, издиша той. Не можеш ли да не им отваряш вратата?
Те няма да си тръгнат, отговори тя нервно, мачкайки ръба на престилката. Ще чакат край оградата и ще ни срамуват пред съседите. Спомняш ли си апартаментната история? Любимата племенница изгони своята леля на улицата!
До обяд Люба и трите й приятелки средновъзрастните им братовчедки вече се бе разпръснала из кухнята. Веранда, където сутринта Наталия се наслаждаваше на уединението, сега се запълни с куфари на непознати. Хладилникът се препълни не само със собствените им домашни консерви, но и с чужди покупки, а до тях подредени бяха торбички вино.
Наталия, къде са кърпите? извика средната братовчедка Людмила от банята.
И донеси тоалетна хартия! добави наймладата, Катерина.
Шампоанът ти е странен, подигра се найвъзрастната, Вероника, усуквайки бутилка с лавандулов аромат. Дай ми нормален!
Наталия стиска юмруците толкова силно, че ноктите се вкараха в длани. Шампоанът ѝ беше избран специално, личен, не за масово ползване. Сякаш дойде време да се научи да казва не, дори и на роднините.
И вижте, колко хубаво живеете тук!, обяви Люба, удобно се потегляйки в плетеното кресло, донесено от Италия. Парцелът е огромен, имате баня Защо не ни казахте? Ние сме семейство!
Точно заради това, прошепна Наталия, но в гласа й прозвуча налягане.
Каквокакво?, имитира Люба, прикривайки ухо. Не чух!
Точно заради това!, вдигна се гласът й в крик. Вие сте онези роднини, които смятат, че имат право да се появят, да заемат всичко и да ползват нашите неща!
Наталчо!, почти вдигна Люба ръка, готова да се защити. Как сме се осмелили
Точно така!, избухна Наталия. Помниш ли апартамента? Ще остана само една седмица! а се превърна в три месеца! Всеки ден критики, указания как да живееш, какво да промениш
В този момент вратата се отвори и влезоха момичетата някои с кърпи, други с чаши вино, гледайки в недоумение сцената.
Вече ще тръгваме на почивка, опита се да говори спокойно, но гласът ѝ трепереше. Вече имаме влак билети.
Не се притеснявайте, ние ще се справим сами!, махна Люба, отпускайки се в креслото. Продължавайте ваканцията си!
Не, отвърна Наталия, краката ѝ трепереха, но гласът оставаше твърд. Не оставате тук. Не за седмица, не за ден. Това е нашият дом и искаме да бъдем сами.
Люба изглеждаше, че не чува или се преструва, че не разбира.
Трите дни минаха като безкрайно напрегната гостоприемност. Сутрин непознати гласове в кухнята, следобед безкрайни забележки: Защо имаш така?, Другите правят поразличен начин. Вечерите се запълниха с китарни мелодии до полунощ, пренебрегвайки съседите. Петуните почти загинаха от липса на вода. Играчките на Маша изчезнаха от верандата са пречка за отпускането. Котката дори се премести при съседите, за да избяга от шума.
На четвъртия сутрешен час:
Леле Любо, каза твърдо Наталия, поставяйки куфарите пред роднините. Днес трябва да си тръгнете.
Какво имаш предвид трябва?, отговори лелята, отдръпвайки се от чашата вино. Съгласихме се само за седмица.
Не, отхвърли Наталия. Н
