Даяна отвори антикварната кутия от червено дърво. Пръстите й плуваха по кадифената подложка. Диамантите бликаха в утринната светлина. Сърцето й се сви от спомени. Баба й беше подарила комплекта месец преди да си отиде. Пръстен с голям камък в средата. Изящни обеци. И колие на тънка верижка.
Гласът на Борис се носеше от коридора.
“Даяно, готова ли си? Обаждат ми вече трети път!”
“Почти!” отвърна тя, затваряйки кутията.
Борис се появи на прага. Три години брак я научиха да разпознава настроението му по най-малките детайли. Днес беше напрегнат.
“Пак ли разглеждаш бабините бижута?” попита той, кимвайки към кутията. “Може би ще ги сложиш някой път?”
“Това е рожден ден на колегата ти,” възрази Даяна. “Защо да нося диаманти?”
Борис сви рамене и излезе. Тя погледна бижутата още веднъж и внимателно ги прибра в скрина.
След две седмици свекърва й Елена Иванова дойде на вечеря. Даяна готвеше в кухнята, когато чу познатия глас от всекидневната:
“Бори, покажи ми пак онези диаманти на Даяна. Такава красота да стои без работа!”
Даяна замръзна с чиния в ръка. Гнев я обзе.
“Мамо, това е наследство от баба й,” отвърна Борис. “Тя решава кога да ги носи.”
“Разбирам,” въздъхна Елена Иванова. “Но на Мария Петрова дъщеря й се омъжва след месец. Представи си какъв ефект ще направя с такъв комплект!”
Даяна влезе в стаята, поставяйки чиниите на масата с прекалена точност.
“Елена Иванова, вече казах,” започна тя спокойно. “Тези бижута са ми много скъпи.”
“Само за един вечер!” свекървата сложи ръце като за молитва. “Ще ги пазя като очите си!”
“Не, съжалявам,” отвърна твърдо Даяна.
Настъпи мрачно мълчание. Борис ядеше, избягвайки погледа й. Свекървата демонстративно отмяташе храна.
Мина месец. Елена Иванова идваше все по-често, всеки път споменавайки диамантите.
“Даяно, мила,” започваше с меден глас. “На юбилея на факултета ще е ректорът. Искам да изглеждам достойно!”
“Имате прекрасни бижута,” отвръщаше Даяна, запазвайки търпение.
“Но не такива!” възкликваше свекървата. “Бори, кажи й!”
И тогава Борис започна да се променя. Преди мълчеше, сега застана на страната на майка си.
“Какво ти струва?” казваше вечерта. “Мама няма да ги задържи.”
“Това са спомени за баба ми!” не можеше да повярва Даяна. “Тя ми ги довери!”
“Стига глупости!” махваше той. “Камъни са. Мама се ядосва заради твоята егоистичност.”
Даяна го гледаше и не го познаваше. Къде беше внимателният мъж, за когото се бе омъжила?
Един вечер, след посещение на свекървата, избухна скандал.
“Майка ти стана непоносима!” избухна Даяна.
“Ти си непоносима!” изкрещя Борис. “Скъперничиш за някакви дреболии!”
Даяна отстъпи. Дреболии? Наследството на любимата й баба беше “дреболии”? Сърцето й се скъса.
“Ако за теб са дреболии,” гласът й трепереше, “значи говорим на различни езици.”
“Мама е права,” продължи Борис. “Само за себе си мислиш!”
Сълзи застинаха в гърлото й. Стисна юмруци, за да не избухне. Не можеше да му покаже колко го боли.
Даяна се обърна и излезе,
