Валентинка Петрова с мъка поглеждаше в огледалото. Ох, старо, старо Лицето ми е като старо късче хляб вмръщено, двойна чела, бръчки навсякъде. Шестдесет и шест години, а това не е шега, особено след толкова тежък живот изпищя сълзите си и се опита да задържи падналите плетилки, които дъщеря й от сутринта бе навила. Днес в село Горна Плоска се празнува 50годишнината от откриването на средното училище, където Валентинка беше една от първите випускнички.
Училището бе украсено, пристигнаха представителите от областната дирекция и събраха се всички съседи. От града обещаха да дойдат бивши съученици, но повечето вече са изчезнали годините отминаха и мнозина вече не са сред живите. Шарко, котката на двора, изкара лай. Валентинка погледна през прозореца и видя как зад портичката се появи женска сянка. Тя се облече в старото си яке и излезе да посрещне госта. Първо не я разпозна, но щом Галина Димитрова проговори, разбра, че пред нея стои старата им приятелка Райна.
Получих покана за празника и реших да се завърна у дома. Може би повече няма да имам шанс. У мен няма къде да спя, а семейството ми отдавна не е. Ще ме пуснеш ли? попита тя.
Разбира се, влизай, отговори Валентинка, като я прегърнаха и се разплакваха едновременно от радост и от тъга.
Каква си красива и модерна, възкликна Валентинка, разглеждайки я.
Живях в София, имаше ми представителен мъж началник. Трябваше да изглеждам, както ти, в селото. Опа, не исках да те обидя усмихна се Галина.
Няма значение, не съм се обидила. Ти си по-млада поне с петнадесет години, въпреки че сме едно и също възраст прошепна Валентинка.
Вечерта жените отишоха в училището. Останаха само осем души от града, всички се познаваха трудно след толкова години. След официалната част се разположиха около масата, попиха по чашка чай и се спомниха за миналото, смяха се и разказваха истории, докато часовникът се приближи до полунощ.
Галина остана при Валентинка, защото и двамата не искаха да спят. Галина разказа как живееше в София: имаше добър съпруг, но преди три години той почина. Единственото им дете, Марина, живее в Пловдив, завърши университет и се ожени. Те са бездетни и с гордост казват, че избраха такъв начин на живот, отхвърляйки традицията за потомство. Марина посещава родителите си рядко, дори не успя да присъства на погребението му, защото работи в ръководна позиция.
Валентинка я попита: Как е, чух, че и ти си вдовица? Казват, че Николай много пиеше? Къде са децата?
Галина се засмя: Пийте, както всички мъже в селото, когато фабриката падна и работа изчезна. Моят беше трезвен, но когато се напие, се превърна в чудовищен. Аз се борих като риба в лед, карах се с прасета, продавах телата им и спестявах за старостта. Съжалявам, че не успях да спра навреме, но вече е късно.
Тя разказа за сина си, учител в местното училище, който се бори да запази деветте класа, и за близнаците, служещи в армията, които се връщат от Ванкор с добра заплата. Шест внуци, по двама деца, живеят с тях и не отричат радостта от родителството.
На следващия ден Валентинка провожда Галина до автобусната спирка, дарявайки й къса шепа колбас с червени плодове и буркан малинов сладък. Галина беше облечена в модерен пуховик, норкова шапка и обувки с ниски токчета, докато Валентинка, облечена в старо палто, валенки и пухов шал, се сбогува с тежка стъпка.
Автобусът пристигна. Двете се прегърнаха, обещаха да се чуват и Галина се качи, а Валентинка се завръща у дома. Техният общ старт беше почти еднакъв, но пътят им се разклоняваше. Случайност? Късмет? Дали някакви невидими сили управляват женските съдби? Но най-важното, което разбраха, е че истинското богатство не се измерва в левове, а в споделената топлина, приятелството и способността да се подкрепяме, дори когато животът ни отведе по различни маршрути. Това е урокът, който остават в сърцата им.
