Юра не бързаше да се прибира вкъщи след работа. Наемите не бяха истински дом, а просто временен подслон. Направи допълнителен обиколка из града. Дъждът чукаше по стъклата на колата, вятърът отскубваше листата от дърветата. Едно жълто листо заседна в чистачката от страна на пътника. Свърши се бабиното лято. Баща му винаги казваше: “Каквито са бабите, такова е и лятото.”
Бащата. Не беше ангел, обичаше да си пийне. Майка му се канеше, а Юра обичаше, когато баща му идваше пиян. Ставаше добър и даваше пари на Юрчо. На следващия ден след училище той отиваше в магазина да си купи сгъваем нож като на Стоян или бутилка кола с чипс.
Ех, бяха времена. Тогава всичко изглеждаше просто и интересно, родителите бяха наблизо, готови да защитават, обясняват, съветват. А онзи далечен спомен за момичето Ралица. Крехка, със светли коси и ясно сини очи. Сякаш по-силен вятър щеше да я отнесе далеч. Затова винаги я държеше за ръка.
Но връзката им не стигна да стане нещо сериозно. Целуна я само веднъж, леко докосна устните ѝ. Искаше само едно да върви далеч, държейки Ралица за ръка.
Баща ѝ беше военен, тя дойде в техния клас в седми. В началото на десети клас семейството ѝ се премести в Пловдив.
Колко пъти си помисли да ѝ се обади или пише. Но какво след това? Те няма да се върнат, а той едва ли ще отиде в Пловдив. Защо да си дава надежди? Сигурно и тя мислеше така, защото нито веднъж не се обади.
Но споменът за нея остана в сърцето му. Запознаваше се само с момичета, напомнящи му Ралица. Но никоя не беше като образа, който пазеше в спомените си а може би си измисляше.
Жена си избра съвсем различна от Ралица. По-скоро тя го избра него. Учеха заедно в университета в една група. Тя се срещаше с други момчета и изобщо не беше по негов вкус. След третия курс минаха стаж заедно в една фирма. Често се прибираха заедно. Оля беше от някое село, но твърдеше, че е “градче”.
През лятото общежитието изпразваше, студентите си ходеха по домовете. Оля не се прибра. Един ден го покани в стаята си сварила вкусна чорба, а няма кой да я яде.
Юра отиде. Приятелите го бяха предупредили момичета от провинцията ловят момчета, за да останат в града. Затова са така податливи. “Внимавай, че ще те хванат!”
Чорбата наистина беше добра, дори майка му не правеше такава. А после се случи неизбежното озоваха се в леглото. В последния момент Юра се опомни, но Оля каза, че е предпазила. Цялия стаж прекараха заедно. Юра не обичаше Оля, привличането му към нея беше съвсем различно от чувствата към Ралица.
Започна учебната година и се виждаха само на лекции. След месец Оля го спря в коридора и му каза, че очаква дете.
“Каза, че се предпазваше”, не повярва Юра.
“Забравих да си взема хапчетата два пъти. Преди беше без последствия, а сега не мина.” Оля искрено беше разтревожена.
Юра я пожали и свикна с нея през стажа. Разказа на родителите си, запозна ги с Оля. Тя помагаше за масата и даде някои кулинарни съвети на майка му, спечелейки одобрението ѝ.
“Каква стопанка! Сега съм спокойна за сина си, няма да го хранят само на трева.”
Преди Нова година се ожениха. С бяла рокля, торта и глупави игри. Момчетата се подиграваха: “По-широко, Юри! Така ще маршируваш цял живот.”
Оля беше здрава, не крехка Юра се поти, но се справи.
Тогава осъзна, че е хванат. Но семейният живот започна добре. Родителите му се натегнаха и купиха едностаен апартамент. Оля подготвяше дома, в хладилника винаги имаше храна. Майка му възхваляваше снаха си.
Всичко се промени с раждането на детето. Оля взе академичен отпуск. Майка му все още работеше, помагаше вечерно време. Юра премина на задочно обучение и започна работа във фирмата, където беше на стаж.
Отиваше на работа полуспал. Яна беше неспокойна, не даваше да се спи. Щом се прибираше, Оля му подаваше плачещото бебе. Но когато идваше майка му, всичко магически се успокояваше. Яна замлъкваше в ръцете ѝ, Оля си почиваше, а майка му готвеше.
“Не бързайте с второ дете”, шепнеше тя на път да си тръгне.
След женитбата и раждането Оля внезапно започна редовно да взима противозачатъчни. Дори нощем ставаше да провери дали не е забравила.
Дъщерята порастна, стана тясно в едностайния апартамент, а пари нямаше. Юра завърши и се опитваше да намери по-добра работа. Смени няколко места или плащаха малко, или го канеха на измами.
“Честно пари не се печелят. Другите се оправят, научи се и ти”, мъмреше Оля.
Но той не можеше да предаде съвестта си. Оля довърши образованието си и стана асистент на директор. Две заплати, но пак не стигаха.
“Можеше да си купуваш по-малко дрехи”, мрънкаше Юра.
“Работя в дирекцията, трябва да изглеждам добре. А ти можеше да намериш по-добра работа.”
Оля често закъсняваше срещи, съвещания. Юра ревнуваше, кавгите бяха ежедневие. Един ден Оля каза, че не вижда смисъл да живеят заедно.
“Имаме дете, няма да ни изхвърлиш, а едностайния не можем да разменим.”
“Отдавна чаках това. Държа се дълго”, призна Юра. “Намери ли н
