**Дневник на един мъж**
За Радка в селото говореха, че е извела ума си на старини. Много я заобикаляха, наричайки я вещица, но как тя загради устата на злорадните, се помни и до днес…
Радка беше обикновена селска жена възрастна и с лека странщина: помагаше на нуждаещите се, макар да живееше с мизерна пенсия, приютяваше изгубени туристи. Богатите селяни (а селото бе заможно) не пускаха непознати в къщи може да изнесат чаша студена вода, но да оставят някого за нощувка никога.
А Радка бе друга всеки пътник ще напои, ще го нахрани с проста ястия и ще го приюти, ако се смрачава. Наричаха я странна, че пуска чужди, а в къщата й мома за женитба. Заплашваха я:
Ще продължаваш да се държиш така, ще изпратим твоята Марийка в сиропиталище. Ще видим какво ще кажат социалните.
Но това беше преди. После Марийка стана пълнолетна и я оставиха на мира. Първоначално Радка беше ядосана Марийка бе нейната кръв, единственото й съкровище, надежда и опора на старини.
Тя й беше останала сама загуби всичките си. Мъжът й почина млад, от инфаркт, на 42 години. Дъщеря си, Станка, я отгледа сама. Станка бе хубава и умна, омъжи се добре, пресели се в града, роди Марийка. После дойде бедата…
Мъжът на Станка беше геолог. Постоянни командировки, понякога по половин година не се прибираше. От една такава не се завърна изчезна безследно, дори тялото му не намериха. Търсиха го с дни, но без успех.
Станка страдаше ужасно малко дете на ръце, а без баща. Радка я подкрепяше:
Аз те издигнах сама след смъртта на баща ти, и ти ще успееш ще отгледаш Марийка, аз ще ти помогна.
Отначало Станка привидно се успокои, но само за да не тревожи майка си. След две години стана нещо ужасно.
Станка започна да се опива. Първо рядко, после всеки ден.
Не ми е мил този свят без моя Иван. Няма да го върна, няма вече щастие, няма защо да живея, ревеше всеки път, когато майка й се опитваше да я утеши.
Радка опита всичко, но без успех Станка се отдаде на пиенето и умря в разцвета на силите си. Осъждаха я всички, но явно съдбата й беше такава.
Остана 15-годишната Марийка сираче. Баба й я взе в селото. Марийка се съпротивляваше свикнала бе с градския живот, но Радка я убеди:
В града не можем да живеем с моята пенсия, а тук имаме градина и животни.
Още й казваше:
Ти, мое злато, ще имаш друга съдба! Като пораснеш, ще ти намеря такъв младоженец!
Откъде ще го вземеш, бабо, в нашата дупка? Само изгубени туристи идват.
Не се тревожи, баба знае какво прави. А злите езици нека си говорят, ти не ги слушай.
Така живееха в малката къщичка в края на селото. Радка се грижеше за дома, Марийка ходеше на училище и помагаше.
Съучениците й се подиграваха, знаеха какво се бе случило с майка й. Съседите пък обичаха да клюкарстват:
Майка й беше пропаднала, а какво ли ще стане от нея? Нищо хубаво!
Радка ядосваше, че Марийка нямаше вина, че баща й и майка й починаха. Но се закле ще се погрижи за внучката си.
Съседите й вече не я бъркаха нека си говорят. Това ги ядосваше още повече старата не им обръща внимание.
Но понякога все пак не можеха да си държат езика. Ако Радка приюти някой, веднага се разнасяше:
Гледай я, търси младоженец отвън, защото от селото никой няма да я вземе с такова минало!
Не ни трябват вашите младежи, отвръщаше гордо Радка. Марийка ще има друга съдба.
Да да, ще видим, усмихваха се злобно съседите, наричайки я вещица.
Времето минаваше. Клеветите затихнаха, но това бе само затишие пред бурята.
Една зимна вечер, когато селото беше потънало в мрак, чу се шум някой се опитваше да запали заглъхнала кола. Гласове проклинаха времето, пътищата и късмета.
Съседът излезе раздразнен:
Какво викате по тъмно, хората спят!
Каква нощ, бе, едва осем часа!
А вие кои сте? Виждам, че сте градски. Какво ви носи в нашето забравено село?
Ловци сме. Заплутахме. Колата ни отказа. Може ли да помогнете?
Ех, вижте ги! А ако не сте, за когото се представяте? Чужденци не пускаме в къщи, а и не ме бива по коли.
Ловците се изненадаха.
Тогава извинете! Но да не знаете къде да пренощуваме?
Хотели няма, не сте в града! озълчи се селянинът и се завърна, но в последния момент се сети:
Една стара жена винаги приютява. Тя е малко… със странности, но пуска всеки.
Посочи към края на селото и злобно добави:
Живее с млада мома, няма да ви е скучно.
Ловците тръгнаха към къщата на Радка. Почудиха се защо селяните са толкова неприветливи, но нямаха избор.
Постучаха в старата врата.
Станете, гостенци! Влезте да се стоплите! отговори Радка, отваряйки вратата.
Откъде сте, добри млади мъже?
Ловци сме… започнаха те смутено.
Аз съм Стефан, а това е приятелят ми Тодор.
Радка ги посрещна топло:
Не ме бойте се, старица съм, но тук ще ви е уютно. Сега ще вечеряме.
Докато тя готвеше, ловците огледаха леговището на вещицата. В ъгъла имаше икона, на прозореца снимки. Вероятно дъщеря й и зет й, а до тях млада жена с тъжни очи. Может би внучката?
Радка се върна с картофи, туршии и домашен хляб.
Толкова вкусно, като при баба ми! възкликна Тодор.
Яжте, гости! Аз ще запаля самовара. Ще пием чай с мармалад от глухарче!
От глухарче? Стефан се изненада.
Моята баба го правеше! отвърна Тодор, който все повече харесваше Радка.
Из стаята се чу слаб глас:
Бабо, пиящо…
Внучката ви? Заболяла ли е?
Вчера се натовари с дърва, вечерта се разболя. Нямаме лекарства.
Тодор извади хапчета от чантата си.
Вземете, бабо, дайте й. Ако не й стане по-добре, ще помислим.
Радка благодарно взе хапчетата и се върна при Марийка.
Вие си легнете, аз ще бъда с нея.
Тодор предложи да я смени, но Радка отказа:
Докато съм жива, ще се грижа за нея.
Когато ловците легнаха, Стефан прошепна:
Защо я наричат вещица? Нормална жена е.
Хората са зли може би им е попречила.
Докато заспиваха, Тодор забеляза, че Радка взе якето му и го отнесе в стаята.
Защо ли го взе? помисли си той.
На сутринта Тодор излезе вън и видя, че разкъсаният ръкав на якето му беше ушит перфектно. Това го развълнува тя дори не знаеше, че той е собственик на ресторант в града, но се погрижи за него като за свой.
Започна да нарязва дърва. Радка го видя и се зарадва:
Браво, момче! Отдавна не сме имали мъжка ръка тук!
Не е нищо, бабо, свикнал съм.
Радка го покани да останат за Сирни заговезни.
И вие останете!
Стефан отказа:
Имам работа в града.
Аз ще остана, каза Тодор.
Съседът дойде и им съобщи, че намерен е механик. Отидоха при колата, а по пътя съседът се опита да го откаже:
Колата ви е скъпа. Вие сте богат човек. Дръжте се далеч от тази стара и внучката й нищожници са. Ако искате селска булка, ето моите дъщери.
Тодор разбра намека, но отказа:
На Сирни заговезни ще се върна.
На сутринта Марийка излезе треската й спадна. Тодор я погледна и се влюби моментално.
Бабо Радка, мога ли да поканя Марийка в града?
Само ако тя иска.
До вечерта двамата се запознаха като вековни приятели. Когато тръгнаха, Тодор прошепна:
Ще се върна след два дни. За теб.
Марийка му повярва, но вътре се съмняваше кой ще я вземе, бедна селянка?
Настана Сирни заговезни. Радка и Марийка пекоха палачинки и чакаха. Но Тодор не идваше…
На третия ден съседът се появи:
Къде е вашият градски гост? Няма да дойде той е собственик на ресторант, защо ще му трябвате вие?
Марийка избяга в къщи, а Радка го изгони. Тогава се чу шум от кола Тодор дойде с букет червени рози.
Бабо Радка, влюбих се във вашата Марийка. Давате ли ми я?
Давам, Тодоре, ако тя иска.
Марийка излезе със светещи очи. Тодор я прегърна:
Хайде вътре, мой сгодениче.
Оттогава не се разделиха.
А по селото още говореха вещицата наложила магьосничество, за да осигури съдбата на внучката си. Особено се ядосваше онзи съсед, чиито дъщери Тодор дори не погледна.
**Урокът ми:** Добротата винаги се връща, дори когато светът ти се подиграва. А истинската любов намира път дори през най-гъстите мраци.
