Бокълът в ръката на Георги хищно блесна под светлината на кристалния лустер. Вечерята, която той беше уредил за най-близките, беше в разгара си.
Скъп апартамент в центъра на София, маса с сервировка като за посолство, изискани ястия, чиито аромати едва пробиваха през студения мирис на успеха.
и така, господа, пием за моята Ралица гласът му, кадивен и властен, обхвана масата, карайки гостите Иван и Стоянка неволно да се напнат. За нейните, да кажем, многобройни таланти.
Направи премерена пауза, наслаждавайки се на властта си над момента. Иван, негов стар приятел и бизнес партньор, бавно сложи вилицата. Стоянка, нейната бивша най-добра приятелка, сви главата в раменете.
Наскоро тя реши, че е фотограф. Представяте си? Жена ми. Купи си с моите пари тази играчка.
Георги обхождаше присъстващите с поглед, а в очите му бликаше откровено, мързеливо презрение, насочено като фокусиран лъч към жена му, седяща срещу него.
Показваше ми снимките си. Някакви замъглени цветя, котки Невероятна дълбочина, нали?
Казах й скъпа, мястото ти е тук, вкъщи. Създавай уют за мъжа, който работи. Не хаби парите му за това хоби.
Думата хоби излезе от устата му като проклятие. Стоянка се изкашля нервно и отмести поглед, преструвайки се, че разглежда шевите на покривката. Иван, напротив, вдигна очи и го погледна.
В погледа на бившия му най-добър приятел се четеше нещо студено, което Ралица не беше забелязвала досега.
Но тя е с характер, продължи Георги, усмивката му ставаше все по-широка и по-грозна. Мисли си, че е нерозпознат гений. Че в това е нейното призвание.
Наведе се напред, опря лакти на масата и я погледна право в очите.
Кажи ми, Ралице. Още вярваш ли, че ще станеш нещо? Или вече разбра, че съдбата ти е просто да бъдеш красиво допълнение към успешния си мъж?
Въздухът в стаята се сгъсти до състояние на желе. Това не беше въпрос. Беше публично клеймо, присъда, изречена с ледена, садистична жестокост.
И в този момент Ралица вдигна очи към него.
Вместо сълзи, вместо обида, по лицето й се разпростря тиха, почти нежна усмивка. Не каза нищо.
Той я унижи пред всички на вечерята, а тя в отговор само се усмихна.
После, с бавен, прецизен жест, се наведе и извади от под масата малка, перфектно черна кутия, превързана с матова панделка.
И я протегна през масата към своя мъж.
Георги намръщи чело, самоувереността му за момент се пропука. Очакваше всичко истерика, мълчаливо оттегляне, сълзи. Но не това. Не спокойна усмивка и подарък.
Какво е това? попита той, и гласът му загуби кадивения си тембър.
Подарък. За теб, отвърна Ралица също тихо.
Спокойствието й беше плашещо. Неприродно, чуждо в този дом, където въздухът отдавна беше просмукан с мириса на скъпите му парфюми, изтласкали всички други аромати. Георги взе кутията с пръсти, които за първи път трепереха. Разряза панделката, вдигна капака. Вътре само една черна памучна тъкан. Не разбра. Наведе се, повдигна я. Под нея миниатюрен фотьойл, наполовина покрит от памука. И още нещо: изкуствен ембрион, запазен в прозрачен гел, приличащ на леден бодил.
Очите му се разшириха. Разпозна снимката от медицинския файл, която беше изтрил миналата седмица.
Ралица се изправи бавно, избърса ъгълчето на устата си със салфетка.
“Мястото ми не е вкъщи. Мястото ми е там, където решавам да бъда. Честита годишнина, Георги.”
После си тръгна, без да каже повече ни дума, оставяйки вратата да се затвори тихо зад нея за последно.
