Наде, такова новина чух! Иванка, която винаги беше спокойна, сега говореше трескаво, не ми се побира в главата!
Какво става? попита Надежда Иванова, изненадана от приятелката си.
Не, по телефона няма как. Идвам при теб, тук съм наблизо.
Разбира се, ела покани я Надежда, още по-любопитна.
***
Хайде, разправяй! нетърпеливо я подкани Надежда, като я покани на масата, където вече чакаше ябълкова баница, две хубави керамични чаши и прозрачен чайник с пресен билков чай.
Даже не знам откъде да започна замислено продума Иванка.
Започни отначало подсказа домакинята.
Отначало? Ще опитам
Иванка мълча няколко секунди, събирайки мислите си, и най-сетне попита:
Помниш ли, че в детската ни поликлиника работеше Люба Николова?
Да, разбира се! Чудесен лекар! Спаси ми сина възторжено каза Надежда и не само моя! Мога да ти разкажа сто истории за това как точно поставяше диагнози, от колко усложнения спаси децата! Всички я викаха на личен телефон, дори вкъщи. Никому не отказваше! Чудесен човек и педиатър от Бога!
Точно така кимна Иванка и аз ѝ благодаря за дъщеря си. Ако не беше тя, не знам какво щеше да стане с моето момиче. Застрашена беше от инвалидност.
Защо внезапно си я спомнила? попита Надежда тя отдавна е пенсионерка. Зная, че пее в църковния хор. Видях я там веднъж.
Пяла въздъхна тъжно Иванка умряла е
Какво?! Съвсем наскоро си говорихме: усмихната, приветлива, очите ѝ светеха Не изглеждаше болна. Въпреки че възрастта Колко беше й? Над седемдесет, сигурно.
Почти осемдесет. И беше почти здрава.
Тогава защо?
Няма да повярваш с горчивина каза Иванка родните й деца постараха се. Буквално я изправиха в гроба.
Не може! възкликна Надежда.
Може твърдо отговори Иванка. Лицето ѝ стана каменно, а в очите се засвети безпомощна изненада
***
Люба Николова, тогава още Любка, се омъжи за курсанта от военното училище след завършването на медицинския институт. Разбира се, след дипломирането си тръгна след съпруга си Георги на първото му място на служба. Веднага започна работа по специалността.
После често сменяха гарнизони, живееха на куфари, докато най-сетне се установиха в областен град. Люба винаги работеше, защото лекарите в малките градчета бяха много нужни.
А тук голям град, районна поликлиника По това време двойката вече имаше две деца. По-голямата Росица цялата бащина. По-малкият Боби копие на майка си.
Георги служеше, Люба поддържаше дома и лекуваше местните деца.
Какво означава да си жена на офицер, знаят само жените на офицери. И при Люба беше същото. Деца, бит, целият домашен уклад лежеше на нейните плещи. Плюс отговорната работа. Плюс доста сложният характер на Георги
Имаше си за какво, накратко
Но Люба не се отчайваше. Лесно се справяше с всичко, винаги усмихната, изглеждаше прекрасно! И никой, дори приятелките ѝ, не подозираха, че вкъщи нещата не са толкова розови. Отвън семейството живееше добре, привидно дружно. В голям тристаен апартамент. Имаха кола. Не живееха в мизерия. Децата винаги бяха добре облечени.
Люба се оказа не само талантлив лекар и прекрасен човек, но и домакиня, която рядко се среща. Накратко, спечели сърцата на жителите на военното селище и на големите, и на малките. Синът ѝ Боби беше душа на компанията, макар и истински палавник. Не му се учеше, повече брънкаше на китара и гонеше момичета.
А Росица Умна, отличничка, зряла над годините си. Не се разбираше с брат си, не дружеше много с момичетата, предпочиташе самотата. Люба се притесняваше за дъщеря си. Страхуваше се, че когато порасне, ще ѝ е трудно да се справя с хората.
И точно така стана
***
Благополучието на семейството рухна за един ден. Една сутрин, в почивен ден, Георги, бащата на семейството, без обяснения напусна и жена си, и децата. Децата вече бяха гимназисти
Че мъжът ѝ я изневерява, Люба, разбира се, подозираше. Но реши да прекара бурята, да не прави сцени. Ради дъщеря си, ради сина си. В крайна сметка те вече бяха големи, разбираха всичко. Срамеше се и страхуваше да мисли как ще възприемат ситуацията Не, това Люба не можеше да допусне. Затова мълчеше. Правеше се, че не вижда, не разбира.
И Георги усети, че е господар на положението. Дори престана да крие изневерите си. После събра вещите си и, хвърлейки Чао!, се премести в съседната къща. При вдовица с малко дете. Небесна любов или нещо друго не се знае. Хората си говореха разни неща. Военното селище беше малко, всички се познаваха Но никой не разбра какво точно става. Георги скоро излезе в пенсия вече беше на четиридесет и пет взе новата си жена с детето и замина в неизвестна посока
***
Люба Николова много страдаше. Разбираемо двадесет години заедно не са шега.
Започваха от нулата, мъкнаха се от място на място, понякога живееха в казарма. Особено трудно беше, когато се родиха децата. Той на полети, тя с две бебета в ръцете. Разликата между дъщеря и син само две години. Той в командировка тя пак сама с децата. Стана малко по-лесно, когато Росица и Боби влязоха в детската градина. Но Люба не седеше вкъщи като някои офицерски съпруги. Започна в поликлиниката, лекуваше деца.
В младостта си никога не беше си представяла, че Георги би могъл да я изневери. Дори не ѝ минаваше през ума. А тук, когато и на двамата вече имаше сивина в косите, изведнъж усети, че между тях се издигнала стена.
После видя тази стена на живо
Но не разби семейството. Не заради себе си. Пожела децата. А те после, малко по-късно, именно нея обвиниха, че баща им ги е изоставил и отишъл при друга.
Баща
Рядък гост вкъщи, затова най-добрият, най-любимият, най-най
Майка сама ги научи на това.
***
И в дома на Люба Николова започна невидима война.
Децата спряха да я приемат на сериозно. В техните очи тя падна под пода. Каквото и да кажеше, каквото и да направише всичко беше прието на нож или игнорирано.
Майката търпеше, опитваше се да смекчава конфликтите. Надяваше се, че децата ще пораснат и ще я разберат.
Но уви
Росица след гимназията влезе в столичен университет, замина и много скоро се омъжи за някакъв бизнесмен. Живееше в лукс. Купи си апартамент в града, където живееха майка ѝ и брат ѝ. Купи го, но не живееше там, а го даваше под наем.
Идваше рядко веднъж, два пъти годишно. Понякога дори не идваше при майка си. С брат си изобщо не се интересуваше.
И така живееха.
Сякаш бяха чужденци.
***
Минаха години. Постепенно Люба Николова свикна с мисълта, че дъщеря ѝ я има, ама я няма.
Чужи деца лекуваше, цялата си душа в тях влагаше.
С това и живееше.
А после весел живот ѝ устрои Боби. Любимият синок. По-малкият
На четиридесет години вече имаше два неуспешни брака и две деца. Жените фурии не понасяха палавото момче, което само брънкаше на китара като в юношеството си, почти не работеше, а и пиянстваше. И двете го изхвърлиха.
И той къде отиде? При майка си, разбира се
Нахлебник.
Друга майка може би щеше да го опомни, но не Люба Николова. Тя искрено вярваше, че е виновна за несполуката в живота на сина си, че го лиши от баща и бащино възпитание. Затова момчето се отпусна
А Боби сякаш се откачи. Първо пиеше безспирно, после избяга някъде, за да не плаща алименти
Еха поклати глава Надежда, слушайки разказа на Иванка не знаех, че Люба Николова има такива проблеми със сина си.
И това не е всичко. Продължавай да слушаш многозначително каза Иванка. След като Боби избяга от алиментите, Люба Николова, която обичаше внуците си безкрайно и беше изключително почтен човек, отиде при съдебния изпълнител и пренаписа алиментите на себе си. Представи си? Тя ги плащаше!
Защо? Надежда дори се изправи.
За да не лишава внуците си и за да не наказват сина ѝ за избягване от алименти.
Недомислие
Да. Но Люба Николова не можеше иначе. До последния си ден работеше по две смени. Когато и да влезеш в поликлиниката тя винаги е там: сутрин и вечер. И на повиквания ходеше, не отказваше, въпреки че имаше достатъчно млади лекари А когато пенсионира, Боби неочаквано се върна. Да не сама с нова приятелка. И къде според теб се настаниха? Точно така! При Люба Николова. Тя не можа да му откаже. В крайна сметка от първия ден се превърна за тях в чистачка и готвачка. Тези два наглеца не бързаха да работят, но обичаха да пият. С всичките последствия
Ужас!
Не е истина! А всички виждаха друго: Люба Николова върви по улицата, усмихната. Здравейки на всички. Чистенка, спретната, както винаги Никога никому не се оплака. След около година синът ѝ, по искане на съжителката си, събра вещите на майка си в чанта и я изхвърли от апартамента. Мол, пречи им да живеят нормално.
Не може! възкликна изненадана Надежда.
Може, Наде. Съседите чуха виковете му. После намериха Люба Николова, седнала на стълбите. Викаха я при тях, но тя отказа. Каза, че Боби ще се успокои и ще я пусне обратно. Не се успокои. Няколко дни Люба Николова живее в етажа. Не отиде при никого. Защо? Само тя знае. Най-сетне съседите не издържаха, намериха телефон на Росица, звъннаха ѝ, разказаха всичко. Тя пристигна след два дни (до столицата имаше 200 км). Откара майка си в апартамента си и, хвърлейки с презрение: Живей. Наемът плащай сама, си замина.
И просто така си тръгна? учуди се Надежда Дори ден не остана с майка си?
Да. Точно така. Доведе я, даде й ключовете и си тръгна
***
Няколко месеца Люба Николова живееше като в рай. Сама. В тишина. Без пияни викове и скандали.
Започна да ходи на църква.
Някой я чу да подпева по време на служба и я покани в църковния хор.
Животът полека започна да се подобрява.
И изведнъж
Един вечер звъннаха на вратата. Яви се Боби. Пиян. Искаше пари. Люба Николова, виждайки, че безсмислено е да говори с него, му даде всичко от портфейла си. Но на сина ѝ му се видя малко. Взе и картата, на която идваше пенсията Там имаше и спестявания.
Синко, с какво ще живея? тихо попита Люба Николова.
Нищо грубо отвърна той ще намериш някакви спестявания, а после хранят те в богаздаялото
Нямаше спестявания. Да взема на заем Люба Николова се срамуваше с какво ще връща? Започна да пести всяка крошка Издържа така почти три месеца.
И тогава изведнъж се яви Росица.
Защо не плащаш наема? крещяше тя от прага сега ще трябва да плащаш и глоба!
Щерко, прости, така се получи леко заекна Люба Николова картата ми е при Боби, а той
Какво?! преряза я Росица дала си му всичките пари? Е, ако го обичаш толкова и го глезниш като малко, ето, живейте заедно. Сготви се!
Люба Николова не успя да каже нищо
Росица бързо събра чанта и вече беше свалила палтото на майка си:
Какво чакаш? Не се шегувам. Помогнах ти, ти не ме оцени. Боби ти е по-скъп. А на мен ми е по-изгодно да давам апартамента под наем, отколкото да ти плащам глоби.
Откара майка си до апартамента, където живееше брат ѝ, натисна звънеца, сложи чантата на прага и си тръгна.
Дори не се обърна
***
Заспалият Боби отвори вратата. Виждайки майка си, автоматично я затвори отново
Люба Николова се спусна на стъпалото и се разплака.
Точно в този момент в етажа влезе нейна стара позната:
Любе, най-сетне те хванах! Както и да идвам, винаги те нямаш. А защо плачеш? Какво става?
Люба Николова, вече не в състояние да се сдържа, разказа всичко.
Ела при мене предложи познатата имам място, живея сама. Заедно ще е по-весело.
Люба Николова се съгласи. Къде другаде?
Слава Богу облегна се Надежда намери се поне един човек с сърце
Намери се кимна Иванка но не за дълго. След половин година Люба Николова й стана тежка. И тя, без да се замисли, се обади на Росица, накрещи я: Имай съвест! Не съм длъжна да издържа майка ти! Ела и решавай с нея. Кардинално. Или я вземи при себе си.
Росица дойде след седмица. Оформи майка си в социално легло в психиатрична болница. При това в затворено отделение.
Но и това не е всичко.
Не й остави дори телефон. И каза на персонала да й се обаждат само в най-крайни случаи
Краен случай не закъсня. Люба Николова почина след четири месеца. Казват, че в последните дни дори не разбираше къде е.
Повикаха Росица. Тя дойде, кремира майка си и занесе урната с праха. Никому нищо не каза
Къде изчезна майка му, Боби не знаеше и особено не се интересуваше. Само понякога в пиянските му разговори се прокрадваше, че е по-добре да живееш на готово
***
Къде е погребана уважаваният от хиляди хора лекар Люба Николова, никой не знае.
Но я помнят. Светла памет остана за нея.
А историята за нейния тъжен край се предава от уста на уста, разтърсвайки сърца.
Някои обвиняват съпруга ѝ, че неговото предателство е започнало всичко.
Много осъждат децата
Някои смятат, че самата Люба Николова е виновна: не напуснала навреме съпруга си, лошо е възпитала дъщеря и сина си, прекалено много време е отделяла на чужи деца.
И само малцина, след мълчание, казват: Какво да кажеш? Нищо не се случва просто така. Всичко си има причина. А в църквата все още пеят песента, която тя обичаше тиха, дълбока, сякаш излизаща от самото ѝ сърце. И когато вятърът мине през клоните на дърветата пред поликлиниката, някои казват, че чуват шептене като от усмивка, загубена във времето.
