Тук е така, скоро ще ни вратят гости и вие трябва да се преместите. Само вие разбирате, че с вас няма да има празник. каза Вадим, влизайки в стаята.
Синко, къде да отидем? Нямаме къде да се скрием, попита Марина Николайова.
А аз от къде да знам, вие бяхте поканени от съседка от село, така че тръгвайте.
Виктор Степанов и Марина Николайова вече сто пъти съжаляват, че послушаха сина и продадоха къщата си в центъра на София.
Тежко им беше там, но това беше техният дом. Те бяха господари на онова място. А сега?
Плаха се да излязат от спалнята, за да не предизвикат гнева на невестка Катерина. Всичко я дразнеше начина, по който ходеха с топчетата, как пиеха чай, как ядеха.
Единственият, който им беше нужен в жилището, беше внукът им Димитър.
Той беше млад, красив, но обичаше старите си до безумие. Ако майка му вдигаше глас в негово присъствие, получаваше мигновена реакция.
Вадим, обаче, никога не се намесваше, нито защото се страхуваше от жена си, нито защото му беше безразлично.
Димитър дори вечеряше с баба и дядо, но рядко се връщаше у дома беше в практическа стажантска програма, живееше в общежитие близо до работа и излизаше само уикендите.
Старците очакваха внука, като да е празник. Новата година беше на прага. Димитър се появи рано сутринта, само за да им поднесе поздрави за предстоящото.
Той влезе в стаята, къде живееха старите, и им подаде топли, красиви чорапи и ръкавици. Знаеше, че винаги им студено, затова реши да ги зарадва. На дядо обикновени ръкавици, а на баба с бродиране.
Марина Николайова притисна ръкавиците до лицето си и заплака.
Бабо, защо плачеш? Не ти харесаха?
Какво, мило дете. Те са найдобрите. Не съм имала толкова скъпи подаръци в живота си.
Тя прегърна внука и го целуна. Димитър започна да целува ръцете на баба правеше го от детството. Ръцете ѝ винаги миришеха понякога на ябълки, понякога на кнедли, но найвече на топлина и обич.
Добре, милите ми, продръжте тук три дни без мен. Ще си почина с приятелите, после ще се завърна.
Почивай, сине, каза баба. Ще те очакваме.
Димитър събра раницата, простри се от всички и излезе. Старците се върнаха в стаята си.
След час чуха как Катерина репетира на съпруга къде да поставят гостите. Някой да ги поднесе, иначе ще се срамуваме пред хората. А къде да ги лягат след това? Вадим се опита да отговори, но Катя не искаше да слуша.
Старците сидяха като мишки, дори не отидоха в кухнята за чай. Виктор Степанов извади вафли от тайника и ги сподели с жена си. Седнаха до прозореца и безмълвно дъвчат. Дори да говореха, страхуваха се. Сълзите се търкаха в очите на Марина Николайова колко болка е да живееш, когато никой не те цени.
Навън се стъмна. Влезе Вадим в стаята.
Тук е така, скоро ще ни вратят гости и вие трябва да се преместите. Само вие знаете, че няма да ви има празник.
Синко, къде да отидем? Тук никой не е, попита майката.
Какво да знам, вие бяхте поканени от съседка от село, така че тръгвайте.
Къде да отидем? Автобусът вече не тича, нямаме идея къде е гарата. И дали още е жива онази?
Не знам, казва Катя, че имате час за събиране.
Вадим излезе. Виктор и Марина се гледаха, задържайки сълзите. Събираха се, а подаръците от внука се оказаха полезни. Облечоха се топло и тихо напуснаха къщата, докато навън почти се стъмняваше. Хората се втурваха навън, бързаха по своите работи.
Марина Николайова взела мъжа за ръка и бавно се отправиха към парка. По пътя заеха малко кафене, поръчаха чай и сандвичи не бяха яли нищо целия ден. Седнаха почти час, без желание да излязат навън, където вее вятър, пада сняг, а нощта е студена. В парка имаше малка беседка, където двойката се скри в нея поне малко под покрив.
Сянаха плътно един до друг. Марина разгледа ръкавиците на ръцете си, а Виктор я погледна и каза:
Добре, че нашият внук има чисто сърце, дори когато родителите му са студени.
Да, обещахме да се държим, но не успяхме, отговори бабата.
Времето минаваше, снегът не спираше. У домовете светеха коледни елхи, много хора вече седяха на масите, посрещайки новата година. Изведнъж до краката на Марина и Виктор се появи куче малък шпаньол на име Кинг. Той скочи на коленете на бабата, тя се усмихна и го поглади.
Приятелю, какво правиш тук сам? Изгубен ли си? попита Марина.
Отдалеч едновременно се чу женски глас.
Господине, къде си? Връщаме се вкъщи. Къде си, мило дете?
Девушка, наречена Десислава, се приближи към беседката, след като чуло кучето й лай.
Извинете, къде са тези ръкавици?
Какво?
Аз ги подарих на баба си, а сега нямам нито баба, нито дядо. Не знам къде да ги търся.
Вие ли сте Дим? попита Десислава.
Да, а вие как ме познавате?
Казвам се Десислава. Хайде с мен.
Тя се обърна, повика Кинг и тръгна към къщата си, където живееше Десислава. По пътя разказа как е намерила баба и дядо в беседката, как ги е приела и е искала да ги задържи поне за малко.
Когато стигнаха, Десислава отвори вратата и от кухнята се вдигна аромат на палачинки.
Обожавам тази миризма, каза Дим.
Гледайте кого донесохме с Кинг, рече Десислава.
Дим влезе, баба се хвърли върху него и заплака. От стаята излезе дядо. Всички се настаниха около масата, пиеха чай, ядоха домашните палачинки. Дим се извини пред родителите си.
Дълго обсъждаха какво да правят след това. Десислава убеди всички, че баба и дядо могат да останат при нея, а Дим донесе вещите им. Той почти всеки ден се появяваше в къщата на Десислава.
Преди време в тази просторна тристаедна квартира живееха само Десислава и Кинг. Сега в нея винаги имаше гости, миришеше вкусно, а Кинг, найголемият, решаваше къде да спи вечерта.
А Десислава и Дим това е друга история. Главное е, че добротата е голямо чувство. Понякога просто да се усмихнеш на някого, да попиташ как е, да направиш нещо добро всичко се връща.
