Валентина Христова стоеше до прозореца и гледаше как скрежът рисува шарки по стъклото. Минус тридесет обещаваха. Може и повече.
Тя се ослуша.
Отдолу – гласове. После – вик:
– До вечерта! Чувате ли?! До вечерта котката да я няма!
Петър Иванов. Домоуправителят.
Валентина се отдръпна от прозореца, наметна шала и излезе на стълбищната площадка. Слезе на първия етаж. Там вече стояха съседите – кой по чехли, кой с разкопчано яке. Всички мълчаха и гледаха Петър Иванов, а той стоеше насред входа, червен, разгорещен, и сочеше с пръст в ъгъла.
Там, на радиатора, беше свит риж котарак.
Кльощав. С одраскано ухо. Трепереше.
– Ето! – изръмжа домоуправителят. – Ето го вашия приблудник! Вълна навсякъде! Смрад! Аз отговарям за реда, а вие сте направили приют!
– Петре Иванов – тихо каза леля Калина от третия етаж – той на никого не пречи.
– Не пречи ли?! – Петър Иванов се обърна към нея толкова рязко, че жената отстъпи крачка назад. – А кой се оплакваше, че вълната е навсякъде?! Кой казваше, че има бълхи?! Да не би да се заяждам тук?!
Леля Калина отмести поглед.
Валентина Христова сви юмруци.
Искаше да каже нещо. Искаше. Но гърлото ѝ се стегна и думите заседнаха някъде вътре.
– Накратко – отсече домоуправителят – до шест вечерта да няма и помен от него. Вие не го махнете ли – аз ще го хвърля навън. Ясно?
Той огледа всички. Никой не отговори.
– Ясно, казвам?!
– Ясно – измърмори някой от мъжете.
Петър Иванов кимна, хлопна вратата и си тръгна.
Съседите бавно се разотидоха, въздишайки.
А котаракът остана да лежи на радиатора – рижа буца, която дори не разбираше, че ще я изхвърлят на студа.
Валентина Христова се качи на четвъртия си етаж. Затвори вратата. Седна в кухнята и се вторачи в стената.
Вечерта щеше да е минус тридесет.
Той щеше да замръзне.
Тя го знаеше със сигурност.
Защото веднъж през зимата беше намерила под входа врабче – мъничко, замръзнало, с притиснати към тялото крилца. Занесе го вкъщи, стопли го, но беше късно. Твърде късно.
Валентина стана, приближи се до прозореца.
– Господи – издиша тя тихо – какво да правя.
Валентина отново седна. Ръцете ѝ трепереха.
Страхуваше се. Страхуваше се от скандала. Страхуваше се, че Петър Иванов ще почне да крещи. Че съседите ще се отдръпнат. Че ще я нарекат луда.
Но най-много се страхуваше да си представи как рижата буца лежи в преспата – скована, с отворени очи.
Валентина Христова слезе долу към вечерта.
Котаракът все още лежеше на радиатора. Вдигна глава, когато тя се приближи. Погледна я – с жълти, предпазливи очи.
– Ти какво правиш тук? – промърмори тя. – Нямаш ли къде да отидеш?
Котаракът мълчеше.
Валентина протегна ръка – погали го по одраскания гръб. Той трепна, но не си тръгна. Започна да мърка тихо.
Качи се обратно.
В половина шести час във входа отново се чуха гласове. Валентина надникна в коридора – отвори вратата съвсем леко.
Петър Иванов стоеше долу. До него – двама мъже от съседния вход. Единият държеше чувал.
– Ето го, проклетникът – рече домоуправителят и кимна към котарака. – Вземете го.
Мъжът с чувала пристъпи напред.
И тъкмо тогава от апартамента излезе съседката Калина. Видя ги, спря.
– Какво правите?
– Ами не виждаш ли? – сопна се Петър Иванов. – Махаме го, както се разбрахме.
– Петре Иванов, може ли да не го махате? – тихо каза леля Калина. – Може някой да го вземе?
– Кой ще го вземе?! – изрева той. – Ти?! Или всички тия, дето живеят във входа и мълчат?! Не! Пак аз трябва да оправям!
Леля Калина сведе поглед.
– Точно така – процеди домоуправителят.
Валентина стоеше горе и слушаше. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи.
Долу мъжът метна чувала върху котарака. Той изкрещя – диво, отчаяно. Дращеше се. Но все пак го напъхаха вътре и завързаха.
– И толкова – каза Петър Иванов. – Занесете го до контейнера. Ще излезе сам, ако е умен.
Мъжете понесоха чувала към изхода.
Вратата хлопна.
Валентина пусна дръжката. Ръцете ѝ трепереха. Краката ѝ се подгъваха.
Върна се в кухнята. Седна. Вторачи се в стената.
Но след минута – скочи.
Грабна палтото. Навлече дебелите ботуши. Наметна шала.
Изтича на стълбището.
Слезе долу – толкова бързо, че едва не падна на завоя.
Разтвори вратата на входа.
Валентина хукна към контейнера.
Чувалът лежеше в преспата до боклука.
Развърза го. Пръстите ѝ трепереха – възелът не се поддаваше.
Чувалът се отвори.
– Жив – издиша Валентина. – Жив е, слава Богу.
Тя подхвана котарака – той беше лек, почти безтегловен. Притисна го до гърдите си, покри го с полите на палтото.
Изтича обратно.
Във входа – отново гласове.
Петър Иванов стоеше до пощенските кутии. Пушеше. Видя я – с котарака на ръце – и лицето му се изкриви.
– Какво правиш?! – изкрещя той.
Валентина спря. Поема дъх.
– Вземам го у дома – каза тя. Гласът ѝ трепереше, но думите излязоха ясни.
– Къде го вземаш?! – Петър Иванов пристъпи към нея. – Казах – да няма помен от него!
– Казахте – да няма помен във входа – Валентина вдигна брадичка. – Затова го вземам. В апартамента. При мен.
– Ти полудя ли съвсем?! – бутна я с пръст в гърдите.
Валентина се качи на четвъртия етаж.
Влезе в апартамента. Затвори вратата.
Седна на пода – право с палтото и ботушите.
Котаракът лежеше в скута ѝ. Отвори едно око – погледна я.
– Всичко – прошепна Валентина. – Всичко. Вече си у дома.
Ръцете ѝ трепереха. Сълзите се стичаха по бузите.
Но вътре – за пръв път от много години – беше топло и спокойно.
След седмица Петър Иванов дойде при Валентина.
Почука на вратата – тихо, почти плахо.
Тя отвори. Изненада се.
– Вие? Какво се е случило?
Той стоеше на прага – без яке, в стар пуловер.
– Може ли? – попита.
Валентина кимна. Пусна го.
Петър Иванов влезе в кухнята. Седна. Котаракът скочи от перваза, подуши обувките му и отиде в стаята.
– Чай? – предложи Валентина.
– Не трябва.
Той помълча. После въздъхна.
– Не съм дошъл да се извинявам – Петър Иванов отново въздъхна. – Просто исках да кажа. Че постъпихте правилно.
Стана. Отиде към вратата.
– Петре Иванов – повика го Валентина.
Той се обърна.
– Ще пиете ли чай все пак?
Той замръзна. После кимна.
– Ще пия.
Седяха в кухнята – пиеха чай, мълчаха. Котаракът скочи на коленете на Валентина и започна да мърка.
– Как го кръстихте? – попита домоуправителят.
– Рижко – усмихна се Валентина. – Просто Рижко.
Петър Иванов кимна. Допи чая. Стана.
– Ами аз ще вървя.
– Петре Иванов – отново го повика Валентина. – Ако искате, заповядайте. На чай.
Той я погледна. Усмихна се.
– Ще дойда.
Мина месец. После втори.
Рижко се оправи. Козината му заблестя. Ухото зарасна. Спение на перваза – там, където слънцето грееше сутрин.
Съседите свикнаха. Леля Калина понякога носеше остатъци от риба. Румяна го черпеше със сметана. Дори мъжът от петия етаж веднъж донесе драскалка.
– Ето – рече той – намерих я до контейнера. Изглежда цяла.
Валентина Христова приемаше подаръците – и винаги се учудваше.
Отвън валеше сняг. Скрежът рисуваше шарки по стъклото.
Но в апартамента беше топло.
И на душата – също.
