Айде, Катя, тръгвам! Недей да ме изпращаш. Ще се прибера късно! И утре да ми приготвиш синята риза и панталона, не забравяй! Трябва да ги вземеш от химическото! извика от коридора Богдан, метна набързо сакото си, спря за миг пред огледалото да се огледа критично, сложи шапката и излезе, тръшкайки вратата след себе си.
Тръшна така, че прозорецът в кухнята издрънча.
Течение, помисли си Катерина Стоянова, изключи водата, избърса си ръцете в престилката и погледна към коридора. Всичко както обикновено затоплено от слънцето антре, коридор с шарени тапети на сини райета две дебели, две тънки, снимки по стените, палтото на Катя на закачалката. И
Катерина се намръщи.
Пакет! Богдан го забрави, а вътре са баничките! Катя сама още преди изгрев стана да ги приготви с лук и яйце, както Богдан обича. Специално ги прави за този ден щеше да ходи по строеж, там няма де хапне като хората, а домашното си е най-добро!
Бързо смъкна престилката, оправи си косата както си беше по домашно рокле, обикновено, с къси ръкави и петно от кафе по подгъва грабна топлия пакет и го притисна до гърдите си като бебе, изскочи от апартамента, добре че взе ключовете, че после щеше да виси пред затворената врата! Хукна по стълбите, държейки се за лъскавия парапет четвърти, трети, втори етаж
Катя можеше, като другите жени, да извика на Богдан от прозореца, докато той излиза от блока, но не ѝ идваше отвътре да вика така. Искаше сама да му го занесе, да се сбогуват, да му даде да я целуне сухо по бузата, да ѝ кимне и да си тръгне
От тичането Катя се задъха, изскочи на двора с трясък на вратата, нищо че ѝ бяха вече 49 и не й е леко да тича.
Изскочи, огледа набързо двора търсеше безпогрешния силует на Богдан сив плащ, светла шапка.
Богдан обичаше дълги палта, да се веят от вятъра, да изглеждат ефектно. И винаги с шапка. Имаше цяла колекция, Катя ги чистеше и пазеше прилежно.
Хубава шапка придава стил! настояваше Богдан, ако синът им Жоро, кръстен на дядо си, се подкаже и се смее на него. Младите не виeте, синтетика и имитация навсякъде!
Къде е сега Богдан?
Ето го, излиза вече от портала, потъва в слънчевата шумна улица. Ако Катя не се забърза, ще го изпусне ще се качи в автобуса.
Катя се втурна след него през асфалта, кимна под нос на съседките пред блока, които ги грееше слънцето. Те я изгледаха и сякаш им стана мило, че Катя така тича за мъжа си. Като че ли се радваха на щастието им.
Кво става, ма, Кате? извика баба Дона, като видя гърба на Катя.
Обед! Богдан си забрави баничките! подвикна през рамо Катя.
Баба Дона одобрително кимна банички значи има, и любов. Чудесна работа.
Катя тъкмо излезе на улицата, спря, и като погледна нататък, така се скова, че като да духнаха всичкото слънце наоколо. Стана ѝ тежко, притисна с ръка улука, за да не се строполи.
Богдан стоеше на спирката, подпрян под ръка с някаква млада госпожица с пищен бюст. Тя се кикотеше, той я гледаше отгоре надолу и и той се заливаше в смях. После тя го отблъсна, измери го презрително, а той се смири, протегна ѝ ръка, опита се да я хване даже да целуне но тя си дръпна ръката, сякаш му зашлеви шамар, Богдан се изправи, но после още веднъж се принизи, извади бонбон от джоба си и ѝ предложи. Оная (Катя в този момент в главата си не ѝ казваше по друг начин, освен “оная”) се усмихна доволно, отвори устичка почерпи ме .
Катя се почувства зле. Господи! Богдан, сериозен човек, уважаем, а така да се мота с млада фльорца?! Срамота!
Госпожицата беше с хубава лятна рокля синя на бели точки, с подходяща лента в косите, спретната прическа, сандали на краката.
Погледът на Катя се въртеше по нея и не можеше да разбере какво да прави с тъпя пакет в ръцете и цялата тази глупост
Автобусът пристигна, качиха се, Богдан подаде ръка на “точковата” си спътничка, качи я, вратите се затвориха.
Когато автобусът потегли той сякаш я погледна точно Катя. И изведнъж ѝ стана срам от домашната й рокля, износените пантофи и тази торбичка с банички.
Катерина се обърна рязко, превървя двора обратно покрай съседката баба Дона, която вече се беше разсъблякла на слънце, и почти се сблъска с нея при цветната леха.
Абе, Катя, не успя ли? попита баба Дона, изваждайки цигара от устата си и кимна към торбичката с банички.
Не, не успях отвърна разсеяно Катерина.
Жалко. Да не фърляш, ще пратя Илияна. Дома ли си днес?
Катя неуверено кимна.
Е, значи ще ги изяде. Той ги обича баничките, а аз не се занимавам с тесто. Чао.
Баба Дона побърза да се развика на пристигащ тракторист ама Катя нито чу, нито видя.
Върна се в хладния вход. Краката й отекваха по мраморните стъпала, после тихи хлипове се смесиха със скърцането на вратата и замряха някъде вътре.
Това беше всичко. Край на семейството, на уюта, на сигурността. Край на топлината, на доверието. Абе хора хората са прекалено общо понятие, ама мъжът мъжът е всичко. Единственият, на когото някога Катя е поверена, да я пази и обича. А сега?!
Катерина Стоянова се стовари безсилна на табуретката в антрето, пакетът падна и баничките се изсипаха. Котаракът Спас запрепуска до нея, трие се в краката й, мърка, проси. Ама Катя не вижда ни чува. Още е на улицата, гледа синята рокля и младата ѝ собственичка, и после Богдан И нейните сълзи текат едри, горчиви, като на стара жена, ама тя им се радва почти за пръв път не се държи изправена, не се прави на щастлива жена, а напротив да си поседи и да се пожалее, да си поплаче
Колко така е стояла не знае, но чу открехната врата. Спас офейка страхливо.
На прага се подаде главата на чичо Илиян мъжа на баба Дона. Голяма глава, червени бузи, устна като подута и къдрава косичка, червена шия Илиян беше малко не на място за този блок и кръг, ама все пак свой човек. Богдан каза: художник, директор на малка галерия! Хората на изкуството са си странни
Катя попи сълзите, погледна към сините добри очи на госта. Ако не беше художник, сигурно щеше да е поп, си помисли тя.
Г-н Илиян? Вие ли сте?
А на кого приличам? засмя се просто Илиян и се огледа. Аз, Катя, аз съм! Дона каза, че ти си имаш повече банички. У нас ремонт Дона пак мебелите сменя Не ме храни втори ден, нареди по столовете да ям. Омръзна ми вече
И ужким се разплака, влезе гръмко в антрето, стъпи в жълтомеденото петно слънчева светлина.
Само да си събуя обувките, че са мокри. И чорапите ще сваля! каза и извади огромните си крака, а Катя погледна чорапите му обикновени, галантерийни, ама на големия пръст дупка.
Тя автоматично ги пое и както не се усеща, понесе обувките му на балкона да съхнат.
Я ги върни! викна Илиян, а тя спря неуверено.
Трябва да се изсушат, ще настинете
Моето тяло си е моя работа! Връщай! нареди, пък и се усмихна със закачка.
Катя не върна сложи ги на слънце на балкона, изгони котарака Спас, въздъхна. А пък Илиян вече се шмугна в кухнята, ровичка, шумоли.
Катя! Домакиня! Я ни свари един чай! От тъмния, като елтов мед, с лимон! Ама в голямата чаша, знаеш коя! Жена ти се е разляла, а аз се изморих
Сега отвърна тя, сложи чайника на котлона, а наум беше като в мъгла, студено и усещането за болка
Богдан Как можа така?! Два крачки от вкъщи, а вече се влачи с други!
Катя се изчерви, уж да не мисли лошо може пък да е колежка, или нещо се е объркала
Не! Просто случайно са се засякли! Нищо страшно! Ще се прибере, ще види, че съм мила Ще му мине! , уговори се тя, с гласа на мама.
В това време Илиян се смръщи:
Ти на госта застоял чай ли ще сипеш? Я нова запарка, както подобава! Това излей! каза той, завъртя порцелановия чайник, надуши го през капачето, намръши се. Туй не струва. На боклука!
Е, ама тъкмо го сварих смънка Катя, ама склони глава. За нов чай си струва. Богдан, обаче
Чайникът засвири, ароматът на индийски чай се разля из кухнята.
Ей това е друго! Я донеси кобалтовата чаша, не се цигани. Тук така си пиех винаги и майка ти, и всички. И банички, дай с тях! А ти докато хапвам, ще ми зашиеш чорапа. Жена ми мебели мести, а ме боли пръстът!
Катя гледаше белега на чорапа с лека погнуса, ама вече ръката сама посяга към него
В този момент Илиян пак удари по масата и се изправи ядосано:
Алó, Катя! Ти ще се оставиш ей така, само да ти нареждат? Ама има ли достойнство в тебе? Аз те помня друга горда, красива! В двора ходеше царствено! Сега какво тичаш, носиш пакетите, переш, глезиш го Ох, да ти кажа ти си майка му, не жена! Все Веднага да угодиш на Богдан! Да не си забрави бележките, да не му се скъса чорапът, да му е топло Престани малко!
Катя първо се засегна, после ѝ стана смешно о, да, точно така си приказваха!
Куша, нали съм? Истинска! призна си Катерина. Ама обичам да се грижа. Имам нужда
Ама не убивай мъжа така! Трябва малко да го оставиш да гони. Малко тръпка. Мъжете сме ловци, не агънца! философстваше Илиян.
Катя не разбра всичко, или не искаше да разбира нима цялата й грижа вреди? Тя посвети живота си на семейството, а се оказа, че губи себе си
Преди 10 години напусна училището по-лесно е така, може да посреща и изпраща Богдан, без нерви, без тетрадки по нощите. После частните уроци остави ги, защото Богдан боледува и учениците му пречат. А пеенето спря, защото Богдан не понасял миризмата на лененото масло за четките ѝ. Платната заминаха на тавана, боите в шкафа.
Маникюр? Хич време няма, супи и кюфтета се въртят.
Рокли? За къде, като си седим винаги вкъщи.
Токчета? Какви токчета, бе, краката ти като червеи издути! изсмя се веднъж Богдан. И обувките и те на тавана.
Приятелките забравиха да звънят, а Жоро, синът, идваше веднъж в месеца, ядеше, взимаше суджуци, не звънеше после.
Всичко. Туй беше всичко. До тук.
А бе, Катя, що духна така, мила? Оправяй се! Виж се! Още си млада, красива бъди горда пак! Иначе Богдан ще си кара само с тия по автобусите! наставляваше Илиян и нагъваше баничките супер са, Катя! Ах, ако бях по-млад и аз щях да те ухажвам!
И си тръгна. Катя остана
Богдан се върна късно подпийнал и леко смачкан. Смърдеше на парфюм и вино.
Конференцията се проточи, подаде ѝ куфарчето, намръщи се от болки в кръста. Я ми сипи чай и картофки искам. С ракийка. Катя, нали ти казвам
Катя не взе куфарчето, а му нареди да се отмести, защото трябва да сложи своя куфар.
Ти накъде?! Какво става? попита ошашавен Богдан, гледайки хубавата Катя с прибрана раковина прическа, обеци, нова рокля и сандали.
В командировка съм. Сам ще се оправиш с ракия или не, ама сам, каза с рамене Катя.
А картофите? А ризата ми за утре? скара се Богдан.
Катя се закани да иде да глади, но си промени мнението.
Сам! Или да дойде оная. Не ми пука, Богдан. Ако си доволен с нея няма проблем. Айде!
И изхвърча от апартамента, замалко да се затутави с тежкия куфар, но чукането на токчета се разнесе по стълбите, роклята ѝ блесна и после в тъмното се чу само таксито във двора.
Богдан изтича на площадката, опита се да извика, но се преви от болка в кръста и заляха сълзи очите му.
Кате едва прошепна.
Къде си, Катя? Сега щеше да го намаже, натърка, обвие с шал, скрие в себе си
Мариела? Мариела ли сте? промълви Виктор в слушалката. Да, да знам, че не трябва да звъня, ама Имам нужда от мехлем И нещо за ядене Не мога до кухнята! Не сме си чужди! Какво?
Телефонът забръмча че лекарите по друг телефон, после глухи сигнали. Мариела няма да дойде, да натърка, да сготви, да му изглади ризата. Тя не е Катя. Хич!
Дотътри се до кухнята, видя изстиналите банички и стене. Това не е кошмар, катастрофа е. Сам си го направи, със собствените си ръце! Ох
Катя се върна на следващия ден с доктор и букет рози. Сама си купи розите и ги нареди във ваза. Миришеше на парфюм и малко на цигари. Да, Катя си пали понякога. Когато ѝ натежи.
Почакай, докторе! спря ръката му с инжекцията Катя.
Богдан стенеше без облекчение.
Какво? попита докторът.
Една минута. Богдане, какво ѝ обеща на онази? Такива не се срещат ей така, твърде си възрастен вече, наклонила се тя над бледото му лице.
Аз не съм стар! В разцвета на силите съм
Пенсията, казва докторът. Иначе?
Длъжност и титла. Ама няма да получи нищо! Ти си ми нужна, Катя! Само ти! Прости, прости тя няма да получи!
Ще получи. Мъж си трябва да държиш на думата си. Ще получи и длъжност, и титла. А ти напускаш работа. Къде? Намери сам. И от другата седмица излизам на работа. Ютията е на шкафа, ризите в пералнята. Ако не ти харесва развод. Разбра ли?
Богдан въздъхна тежко, изтри потта от челото със старата си пижама и кимна. Болката в кръста беше адска, Катя се гаври, докторът е на нейна страна, а чичо Илиян гледа на вратата, все едно чака развръзка!
Разбрах. Боднете най-после! Че да не издъхна изпъшка.
Катя одобри и докторът му би инжекцията
Мариела беше щастлива. О, дори пърхаше от щастие. Дисертацията мина, имаше и титла, и длъжност. Всичко благодарение на тоя смешен старец, Богдан.
Сега тя дори не му отговаряше. Защо? Жена му ясно беше показала, че може и да върне титлата, и да уреди уволнение. Мариела ще си намери друг някой.
А Богдан напусна. Всички се чудеха защо. А той дума не обели. Едва един път промърмори, че дал дума. На кой и за какво никой не знае.
На прощаване направи банкет, доведе жена си в бижута, танцува танго с нея, гледа я така Така, че нито Мариела някога бе виждала. Защо? Как така? В Катя има всичко.
Тя е въздухът, с който Богдан диша. Докато го има, не го забелязва. Останал в празното разбира загубата. И не е в кръста и топлината. Катя е все още онази непрочетена книга загадъчна и сладка като юнска ягода на село, с която храни младата си съпруга по морето. И никога няма да прелисти последната страница.
А Мариела не беше дорасла за нея. Или не може. Или още не е намерила своя читател. Така е животътБогдан всяка сутрин тихо преглеждаше новините, после подреждаше чашите на масата, купуваше цветя за Катя без повод, без дума. Търпеливо чакаше първото ѝ кафе и прокрадваше пръст по ръката ѝ, уж случайно, уж забравил.
Катя живееше като човек, който е бил дълго в чужбина и сега пак открива града библиотеката, пазара, циганското кафене в градинката. Позна нови приятелки, започна да учи чужди езици, покани на гости Жоро вече се смееха на старите истории и баничките ѝ ставаха два пъти по-хубави.
Веднъж, когато слънцето прежуряше над Бъкстон, тя срещна чичо Илиян. Той се спря, изгледа я с уважение и каза:
Катя, що така сияеш? Кое те промени?
А тя се усмихна, понадигна леко ръка към сребърната си коса и тихо отвърна:
Нищо, или всичко. Като след буря въздухът е друг.
Вечер у дома топлината беше нова, различна по-малко грижа, повече смях, две чаши вино и несдържано танго на балкона. Котаракът Спас се сгушваше на коленете ѝ, Богдан обграждаше Катя с ръце, сякаш я намираше за първи път.
Любовта им, уморена и преобърната, беше вече избор свободен, лек, споделен. И щом някой проходеше край техния прозорец, разказваше на другите: Ей, тези двамата още се държат за ръка! Навярно знаят някаква тайна
И Катя, когато някой я питаше какво е истинското семейство, винаги отговаряше:
Това е дом, в който можеш да си тръгнеш и после да поискаш да се върнеш.
Защото никога не е твърде късно да започнеш отново нито за банички, нито за прошка, нито за малко повече живот.
