**Дневник на Виктор Иванов**
Днес не мога да повярвам, че всичко свърши. Или по-скоро започна отново. Цяла година се мъчих с чувството за вина, а сега… Сега Росица е тук, до мен, и диша.
Леля Мария от съседния вход ме попита дали искам чай. Често идва – ту банички донася, ту чорба. „Сам-самичък си – казва. – Трябва да се храниш.“ Но днес само махнах с ръка. Годината. Цяла година.
Не мога да си простя онзи ден. Бързах за Пловдив, при нотариуса, да подпиша някакви документи за покойната ми жена. Нервите ми бяха опънати, главата бучеше. И тогава Росица, моето псе – обикновена улична кучка с умни очи и вечно махаща опашка. След като Анна почина, само тя ми остана. Единственото живо същество, което ме посрещаше от работа и се радваше на всяко мое завръщане.
На сутрешната разходка тя се въртеше под краката ми – ту подушваше нещо край пътя, ту се връщаше назад. Каишката ту се опъваше, ту отпускаше.
– Росице, стой! – креснах и дръпнах каишката. Силно.
Тя изскимтя.
А аз не спрях. Продължих да вървя, ядосан на целия свят и на себе си.
Спряхме на магистралата. Камиони гърмяха, коли летяха. Извадих телефона да звънна – да проверя часа. И тогава… Ръчката на карабинера се откопча, празната каишка остана в ръката ми. Росица прехвърча през пътя.
Крещях. Тичах след нея, размахвах ръце, спирах коли. Но тя изчезна в крайпътните храсти. Просто се стопи.
Търсих я три дни. Обикалях покрай магистралата, виках, свирках. После се отказах. Реших, че е загинала – под колела или замръзнала някъде в гората. Виноват бях. Аз. Че й се развиках, че я дръпнах. Ето го и наказанието.
Вчера звъннаха.
– Виктор Иванов ли сте? Имали сте куче?
Женски глас, млад, леко напрегнат.
– Имах.
– Обаждаме се от приют „Надежда“. При нас доведоха куче. По чипа ви намерихме номера. Бихте ли могли да дойдете?
Сърцето ми пропадна.
– Какво куче?
– Ръждиво уличниче. Вече старо. Куца на задния крак.
Мълчах. Стисках телефона, докато кокалчетата ми побеляха.
– Ще дойдете ли? – попита момичето.
– Ще дойда.
И сега стоях пред прозореца и не можех да помръдна. Ключовете на колата бяха на масата. Яке – в антрето. Само час път. Но ме беше страх. Страх, че не е тя. И страх, че е.
Приютът ме посрещна с лай. Десетки гласове – тънки, пресипнали, отчаяни – се сляха в един вой. Затворих вратата на колата и замръзнах. Ръцете ми трепереха. „Стар глупак – помислих си. – Какво се тресеш като лист на вятъра?“ Но краката ми сякаш бяха залепени за асфалта.
– Виктор Иванов? – от вратичката излезе момиче. Младо, с протрито яке, коса, скрита под плетена шапка. – Аз съм Милена. Вчера говорихме.
Кимнах. Гърлото ми се стегна – думи не излизаха.
– Елате. Тя е в далечния волиер.
Вървяхме покрай клетките. Кучетата се хвърляха към решетките, скимтяха, дращеха с лапи. Гледах в краката си. Снегът скърцаше под подметките.
– Знаете ли – започна Милена, – докараха я само преди два дни. Роднини на една баба, която починала. Те не можели да задържат кучето.
– Баба?
– Да, баба Цвета. Живеела край магистралата, в къщичка. Казват, че прибрала кучето преди година. Лекувала го. Лапата била счупена – явно кола я закачила. Бабата я излекувала, но не я пускала навън – страхувала се, че пак ще избяга на пътя.
Спрях.
– На нашийника имаше номер?
– Имаше, но цифрите почти се бяха изтрили. Бабата се опитвала да звъни, но не успяла – ту обърквала номера, ту… Накрая решила, че стемете я изоставили.
Стиснах ръце в джобовете. Тя е била жива. Цялото това време – жива. А аз дори не се опитах да я търся след онези три дни.
– Ето – Милена спря пред крайния волиер. – Тук е.
Вдигнах очи.
Видях я. Росица. Седеше в ъгъла върху стара дебело одеяло. Ръждивата козина беше побеляла по муцуната. Единият заден крак беше подпъхнат – още куцаше.
Тя вдигна глава. Погледна ме. И замръзна.
Направих крачка напред. Още една. Пръстите ми стиснаха студените прътове.
– Росице? – прошепнах, а гласът ми издайнически трепереше.
Кучето трепна. Ушите й щръкнаха.
– Аз съм. Момичето ми, аз съм.
Тя се изправи. Куцайки, направи няколко крачки към решетката. Спря на метър от мен.
Просто стоеше и гледаше.
Коленичих в снега. Пъхнах ръка между прътовете.
– Прости ми – издишах. – Прости, глупаво ръждиво създание. Тогава ти се развиках. Дръпнах те. После спрях да те търся. Реших, че си умряла. Изплаших се, разбираш ли?
Сълзите потекоха сами.
Кучето пристъпи напред. Още една крачка. Внимателно, сякаш проверяваше дали няма да изчезна.
Замръзнах. Дори спрях да дишам.
И тогава Росица се приближи съвсем близо. Бутна хладния си нос в дланта ми. Лизна пръстите ми.
– Да отворя? – тихо попита Милена, която стоеше до мен и дискретно бършеше сълза.
Кимнах.
Щракна ключалката. Вратата на волиера се отвори.
И Росица, куцайки, неловко, но се хвърли към мен. Притисна се до крака ми и заблъска радостно с опашка.
Прегърнах я. Зарови лице в ръждивата козина.
– Вкъщи ще се приберем – прошепнах. – Чуваш ли? Вкъщи. И никъде повече няма да те пусна. Никъде.
Росица тихо изскимтя.
И заби още по-силно с опашка.
– Яде много малко – тихо каза Милена, клекнала до мен. – Първите дни изобщо отказваше. Мислехме… знаете, понякога кучетата в приюта просто угасват. Особено старите.
– Знам – прегракнало казах. – Винаги съм знаел.
Погалих я по главата. Тя отвори очи – мътни, уморени – и ме погледна. В този поглед имаше всичко.
– Милена – вдигнах очи, – ще може ли? Да поживее още?
Тя въздъхна.
– Ветеринарят казва, че сърцето е слабо. Лапата е зараснала накриво. Зъби почти няма. Но знаете ли – аз съм тук от три години. Кучетата не умират от болести. Умират от копнеж. Ако има за кого да живеят…
Не довърши. Не беше нужно.
Разбрах.
Внимателно се изправих.
– Да вървим вкъщи, момиче – прошепнах. – Леля Мария ни е приготвила кюфтета. Ти обичаш кюфтета, нали? И на канапето ще спиш. На моето канапе, което винаги ти забранявах, помниш? Няма вече. Спи, където искаш. Само не си отивай, става ли?
Росица ме лизна по бузата.
И усетих – за пръв път от година – как нещо вътре в мен се размразява.
– Благодаря – обърнах се към Милена.
– Грижете се за нея – кимна тя. – И за себе си.
Сложих Росица на предната седалка, завих я със старо яке. Седнах зад волана.
Запалих колата и потеглих към къщи.
Леля Мария ахна, като ни видя на прага.
– Викторе! Това е… Росица?!
– Тя е – внимателно вкарах кучето вътре, оставих го на пода. – Намери се.
– Господи – жената плесна с ръце, клекна. – Момичето ми! Кльощава си. Викторе, води я в кухнята, веднага ще й дам нещо за ядене!
Росица бавно, куцайки, обиколи цялото жилище. Подуши всеки ъгъл, всяка позната вещ. После се върна при мен и легна в краката ми.
– Така е редно – кимнах. – Оставаш с мен.
Леля Мария я нахрани – малко, бавно, за да не й навреди. Росица ядеше лакомо, задавяйки се, сякаш се страхуваше, че ще й отнемат.
– Тихо, тихо – успокоявах я, галейки я по гърба. – Никъде няма да ходи. Яж спокойно.
Вечерта Росица се качи на канапето. Не я изгоних – както обещах. Просто я завих с топло одеяло и седнах до нея.
Пуснах телевизора, но не гледах. Само галех ръждивата козина и мълчах.
А тя сложи глава на коленете ми и затвори очи.
И опашката й леко помръдваше – съвсем малко, забележимо.
Гледам през прозореца. Сняг вали – същото като преди година. Същото като онзи проклет ден на магистралата.
Но сега всичко е различно.
За пръв път от година не се страхувам от утрешния ден.
Защото знам: утре Росица ще се събуди до мен. И вдругиден. И толкова дни, колкото са ни отредени.
