Нина Стефанова го вижда в половина осем сутринта.
Георги стои пред асансьора и държи котарак. Притиска го до гърдите си с две ръце. Котаракът е сив, олющен от едната страна, и от него мирише на мазе толкова силно, че Нина Стефанова отстъпва крачка назад.
– Господи – казва тя. – Какво е това сега.
Георги не отговаря. Той изобщо рядко разговаря със съседите. Натиска бутона на асансьора и гледа таблото.
– Откъде го изрови? – не пита, а констатира тя. – Той е целият мръсен. Ти какво, ще го носиш вкъщи?
– Търсих го пет месеца.
Асансьорът се отваря. Георги влиза. Натиска четвъртия.
Нина Стефанова остава да стои във входа и гледа как вратите се затварят. Но лицето на Георги е много радостно. Той не сваля очи от котарака и леко оправя лапичките му, когато той се размърда.
Тя после казва на съседката от петия, че изглеждал странно.
Но защо – тя разбира по-късно.
Обявите се появяват през септември. Малки, отпечатани на обикновена хартия, със снимка. На снимката е котаракът. Сив, на ивици, мустаците от едната страна по-къси от другата. Под снимката е написано накратко „Изгубен“ и телефонен номер.
Георги ги лепи сам. Рано сутрин, преди работа, излиза с ролка тиксо и куп листчета. Обикаля стълбове, обявителни табла, стените до магазина. Пръстите му измръзват, тиксото не лепне добре на студа, трябва да притиска по-дълго от обикновено.
Васко изчезва в края на август. Просто не идва вечерта. Прозорецът в кухнята е отворен.
Вкъщи до радиатора стои паничка. Георги не я прибира.
Обажданията идват първите две седмици.
Хората съобщават за сиви котки. За райета. За една рижа, която също решават да предложат. Георги отива на всяко обаждане. Гледа, клати глава, благодари. Връща се обратно.
Третата седмица се обажда жена от улица „Строителна“, казва, че видяла подобен до гаражите. Георги отива вечерта, след работа, вече на тъмно. Ходи между гаражите с фенерчето на телефона, свети под врати, вика. Никой не излиза. Само една чужда черна котка го поглежда изпод портата и се връща обратно в мрака.
През октомври той завежда бележник.
Записва адресите, на които отива. Имената на хората, които звънят. Датите. Понякога кратки бележки – „сив, но по-млад“, „не този цвят“, „собствениците се намериха“. Страниците стават все повече. Георги прелиства бележника понякога вечер, без да чете, просто прелиства.
Колега на работа, Виктор, го пита веднъж какво му е.
– Нищо – казва Георги.
– Ами точно – казва Виктор и повече не пита.
Ноември е влажен, смрачава се рано.
Георги разширява районите на търсене. Ходи по дворовете през квартал, през два. Влиза в чужди входове, гледа по первази, под стълбища. Понякога пита хората в двора. Повечето клатят глава, без да спират. Една възрастна жена до третия вход казва, че видяла подобен до трансформаторната будка през септември, но не помни точно.
Георги благодари. Стига до трансформаторната будка. Постоява. Няма никой, разбира се.
Нина Стефанова веднъж го прихваща във входа и му казва, че стига вече, пет месеца минали, трябва да вземе друга. Тя не го казва от злоба.
– Друга не трябва – казва Георги.
– Ами напразно – казва тя.
Той кима и тръгва към стълбите. Нина Стефанова гледа след него и си мисли, че хората си забиват клин заради едни котки.
През декември обажданията почти спират.
Обявите намокрят, пожълтяват, тук-там се отлепват. Георги ги прелепва. Печата нови, излиза сутрин с ролка тиксо. Научил се е да държи ролката под мишница и да отвива с една ръка, докато с другата притиска листа.
На трети януари той чува звук.
Тих. Едва-едва. Някъде зад вратата на мазето, тази под първия вход. Георги спира. Вслушва се. Звукът не се повтаря.
Той постоява минута. После тръгва за ключа при домоуправителя.
Домоуправителят, Стоян, дълго търси ключа, намира грешен, после намира правилния. Пита какво е изгубил Георги в мазето. Георги казва. Стоян го поглежда, както гледат човек, на когото не трябва да се пречи, и дава ключа.
Вратата се отваря с усилие, лъхва влажен бетон, старо дърво и още нещо. Георги включва фенерчето и стъпва вътре.
Мазето е дълго и ниско.
Георги върви бавно, свети под тръби, зад стари кашони, покрай стената. Лъчът на фенерчето изважда ту ръждясал велосипед без колело, ту куп дъски, ту нечия изхвърлена сгъваема кушетка с прегъната страна. Мирише на влага и вар. Някъде капе, рядко и равномерно, като часовник.
– Васко – казва Георги.
Казва го тихо. Не вика, а по-скоро проверява, както проверяват тъмнината, преди да влязат в нея.
Никой не отговаря.
Той продължава напред, покрай табло с кабели, покрай стари радиатори, струпани покрай стената. Лъчът се движи бавно. Георги не бърза. За пет месеца се е научил да не бърза там, където бързането е безполезно.
– Васко.
Отново тишина. Само капе някъде. Само тръбите бръмчат отгоре, топли, покрити с прах.
Той стига до далечната стена и спира. Свети в ъгъла. Там има кашони, три или четири, струпани един върху друг, и между тях и стената има тъмно пространство, тясно като цепнатина. Георги кляка. Свети натам.
Две очи отразяват светлината.
Той не помръдва. Просто гледа. Сърцето му прави нещо странно – не силно, но осезаемо, сякаш пропуска крачка и после я настига.
– Васко – казва той. Съвсем тихо.
Очите не изчезват. Но и котаракът не излиза. Седи в цепнатината между кашоните и стената и гледа светлината на фенерчето. Георги сваля лъча малко встрани, за да не го заслепява. После сяда на пода. Право на бетона, без да мисли за дрехите, без да мисли за нищо.
Просто сяда. И започва да чака.
Той не знае колко време минава.
Студено е. Бетонът изтегля топлината през якето бързо и равномерно. Георги не мърда. Държи фенерчето встрани, така че в цепнатината да не е съвсем тъмно, но и да не свети в очите. Понякога говори тихо. Не вика, не увещава. Просто говори, както се говори, когато трябва гласът да е наблизо.
– Студено ти е тук – казва той. – Пет месеца. Дори не помислих, че си тук.
От цепнатината не се чува нищо.
– Ходих навсякъде. До „Строителна“ ходих, нощем. Там има гаражи, ти не знаеш. Изписах целия бележник.
Някъде в тъмнината капе. Тръбите бръмчат.
– Вкъщи паничката стои. Не я прибрах.
Той чува шумолене, преди да види движение. Котаракът излиза от цепнатината бавно. Не право към Георги, а първо настрани, покрай кашоните, подушва въздуха, спира. Георги не мърда. Гледа. Котаракът е слаб. Едната страна е олющена, на места козината не е пораснала. От едната страна на муцунката мустаците са по-къси. От лявата.
Това е той.
Котаракът прави още една крачка. После още една. После отива до крака на Георги и блъска глава в коляното му. Веднъж. Сякаш проверява. И остава да стои до него.
Георги не вдига ръка веднага. Първо просто седи. После внимателно, бавно, слага длан върху котешката глава. Васко не се отдръпва. Само затваря очи, и в това има нещо толкова просто, че на Георги му свива гърлото.
Той не плаче. Просто седи на студения бетон в мазето на собствената си сграда и държи ръка върху главата на котарака, когото е търсил пет месеца. А котаракът стои до него и мълчи. Винаги е бил малкословен.
Да стане е по-трудно, отколкото да седне.
Краката му изтръпват и Георги се изправя бавно, като се държи за кашоните. Васко отстъпва крачка, наблюдава. Георги се изправя, постоява. Чел е, че котките могат да се подивеят, да отвикнат от хората дори за две седмици. А тук – пет месеца. После кляка отново и взема котарака в ръце.
Васко не се съпротивлява. Лек е, много по-лек, отколкото е бил. Георги го притиска до гърдите си и усеща как под дланта бие малко, бързо сърце.
Те вървят към изхода по същия път. Покрай кушетката, покрай ръждясалия велосипед, покрай таблото. Георги държи фенерчето с една ръка, с другата притиска котарака. Васко не мърда. Само веднъж премества лапи, настанява се по-удобно, и отново затихва.
Пред вратата Георги спира.
После бутва вратата и излиза.
Навън е утро. Сиво, януарско, без слънце. Сняг лежи стар, слегнал се, с черни следи покрай пътеката. Георги присвива очи от светлината.
Той стои пред вратата и държи Васко.
Точно тогава ги вижда Нина Стефанова.
Вкъщи е топло.
Георги се събува в антрето, без да пуска котарака. После все пак го поставя на пода, внимателно, както се поставя нещо крехко. Котаракът веднага свежда нос към пода и тръгва покрай стената. Бавно, с прекъсвания. Душейки перваза, ъгъла, крака на шкафчето. Проверява.
Георги стои и гледа.
Васко стига до кухнята. Спира на прага, движи ухо. После влиза. Георги влиза след него.
Паничката стои до радиатора, където е стояла винаги. Празна, чиста, малко прашна отстрани. Котаракът отива до нея, подушва. Постоява над нея секунда. После се отдръпва и сяда до радиатора, опрял хълбок в топлото желязо.
Георги отваря хладилника. Вътре има малко варено пиле. Той отделя парче, слага в паничката. Ръцете не му се подчиняват веднага, пръстите още са схванати от студа.
Васко яде бавно. Не лакомо, както ядат гладни, а предпазливо. Георги седи до него на пода, облегнат на стената. Гледа.
После Васко обхожда целия апартамент. Проверява всеки ъгъл, всяка стая, всеки перваз. После се връща в хола, скача на дивана и се свива там, където винаги е спал преди. Вляво от възглавницата, до подлакътника.
Георги не сваля очи от него.
Пет месеца търси, мръзне до стълбовете, ходи по чужди обаждания, обикаля с фенерче между гаражите. А Васко е седял в мазето под първия вход. Двадесет метра от вратата. С какво се е хранил? Сигурно с мишки. Колко дълго би издържал, ако по щастлива случайност не беше чул тихото му „мяу“ Георги.
Георги би могъл да мисли за това дълго. Но не го прави.
Той изгася лампата в антрето, отива в хола и сяда на дивана до котарака. Васко отваря едно око, поглежда и го затваря отново. Отвън се стъмва.
Всички са си у дома.
