Радка стоеше до прозореца и гледаше мокрия асфалт. Три нощи подред беше изтеглила пациент след тежка операция, отказваше сън и храна, само и само сърцето на този петдесетгодишен мъж да забие отново равномерно и уверено. И когато на четвъртата сутрин той отвори очи, Радка разбра – беше свършила своето. Сега искаше само едно – тишина. Бял пясък. Шум на вълни. Тя и Костадин трупаха за това пътуване година и половина, отделяйки всяка свободна стотинка. На хладилника с магнит висеше снимка на лазурна вода, изрязана от туристическо списание, и Радка всеки път се усмихваше, като я гледаше. До отпуска оставаха два месеца.
Свекървата звънна в събота сутрин и с повелителен тон съобщи, че вечерта цялото семейство се събира при нея на вечеря. Радка се опита да откаже, като се позова на умора, но Станка Василева отсече: „Това е семейна работа, не се обсъжда.“ Радка въздъхна и облече същата рокля, която Костадин й беше подарил за годишнината от сватбата. Струваше й се, че това ще вдигне настроението.
Къщата на свекървата я посрещна с мирис на баница и някакво неестествено напрежение, висящо във въздуха. Цветана, по-малката сестра на Костадин, седеше на дивана и прелистваше сватбен журнал. Бащата на семейството, Виктор Иванов, традиционно мълчеше, забил поглед в телевизора. Станка Василева се суетеше около масата, но погледът й беше студен и оценяващ, какъвто обикновено е на директорка преди извикване на родители в училище.
Когато насядаха около масата, Радка реши да разведри обстановката. Отвори снимките на телефона и показа снимка на бунгало над водата.
— Ние с Косьо огледахме едно място за отпуска — каза тя, опитвайки се гласът й да звучи леко. — Представяте ли си, сутрин се събуждаш, а под теб е океанът. Прозрачен като стъкло. Риби разноцветни плуват право пред краката.
Костадин кимна и поде:
— Да, полетът вече е резервиран. Ако всичко се получи, през юни заминаваме за десет дни.
Станка Василева бавно остави вилицата на масата. Звукът беше метален и някак окончателен. Цветана вдигна поглед от списанието и погледна майка си с очакване, в което ясно се четеше предварително репетиран сценарий.
— Много мило — произнесе Станка Василева с леден тон. — Но имаме по-важен въпрос. Цветанка се жени. И сватбата трябва да е истинска, с размах, както хората, а не в някоя кръчма.
Радка усети как всичко вътре в нея се сви. Пръстите сами се вкопчиха в края на покривката. Тя бавно премести поглед към Костадин. Той гледаше в чинията и се правеше, че много го интересува шарката на порцелана.
— Направихме предварителна сметка — продължи свекървата, и в гласа й зазвучаха делови нотки. — Банкет, водещ, фотограф, украса на залата, рокля от добър майстор, откуп на булката, разходка с корабче. Всичко заедно излиза около петдесет хиляди лева. Сумата е внушителна, но това е най-важният ден в живота на момичето. Не можем да ударим камъка пред родата на младоженеца.
— Петдесет хиляди лева? — преповтори Радка, и гласът й трепна. — Станка Василева, ама това са огромни пари.
— Разбираме — свекървата я погледна в очите. — Точно затова цялото семейство трябва да се обедини. Ние с бащата поемаме част от разходите. Младоженецът с родителите също дава своя дял. А вие с Косьо, като най-успешните и млади, трябва да внесете основния принос. Десет хиляди лева. Това е разумна сума за хора с вашите доходи.
Настана тишина. Някъде в съседната стая равномерно тиктакаха стенни часовници. Цветана гледаше Радка предизвикателно, сякаш казваше: „Хайде, опитай само да възразиш.“ Виктор Иванов продължаваше безучастно да зяпа в телевизора, макар звукът да беше изключен.
Радка пое дълбоко въздух. Тя си спомни онези безкрайни дежурства, нощни реанимации, ръце, които трепереха от умора, когато си сипваше кафе в ординаторската. Спомни си как с Костадин брояха всяка стотинка, отказвайки си дори дребни радости, за да спестят за същия онзи отпуск. И сега някой решава вместо нея накъде да отидат тези пари.
— Сватбата на вашата принцеса няма да плащам — произнесе Радка, и гласът й прозвуча толкова студено, че Костадин най-накрая вдигна глава. — Тя си има родители. Те да се разкрънкват.
Цветана ахна. Станка Василева побледня, но се овладя мигновено. Погледна Радка с изражение на дълбоко съжаление, както гледат провинило се дете, което не е оправдало надеждите.
— Мислехме, че си станала част от семейството — каза тя разделно, отмервайки всяка дума. — А ти си чужда. Така да си го запишем.
Радка стана от масата. Костадин я хвана за ръката и се опита да я накара да седне отново, но тя изтръгна длан и тръгна към антрето. Той я последва, мърморейки нещо помирително, но Радка вече навличаше палтото.
— Ще говорим вкъщи — хвърли тя на мъжа и излезе на стълбищната площадка.
Вкъщи Костадин се опита да изглади конфликта. Той ходеше след Радка из апартамента и говореше, говореше, говореше. Че майка му просто се тревожи за сестра му. Че Цветана наистина от дете мечтае за красива сватба. Че семейството трябва да се подкрепя в труден момент.
— Труден момент? — Радка спря и рязко се обърна. — Косьо, сватбата не е труден момент. Това е празник, който тя иска да направи за наша сметка. Ние година и половина спестявахме за отпуска. Плащаме ипотека. Аз работя на една и половина ставки, за да имаме финансова възглавница. Ти изобщо чуваш ли какво говориш?
Костадин замълча, но за кратко. След петнайсет минути отново запя същата песен. Радка отиде в спалнята и затвори вратата след себе си.
На следващия ден се разрази истинска буря. Цветана дойде у тях без предупреждение. Влетя в апартамента с червени от сълзи очи и още от прага започна да крещи.
— Искаш да ми съсипеш живота! — крещеше тя, размахвайки ръце. — Завиждаш ми! Просто не можеш да приемеш, че моето ще бъде красиво и както трябва, а ти имаше някакъв скромен подпис в кметството!
Радка стоеше в кухнята, скръстила ръце на гърдите, и гледаше зълва си с каменно лице.
— Цветана, успокой се — каза тя равномерно. — Никой нищо не ти дължи. Искаш сватба с размах – твое право. Но да я плащат трябва тези, които са готови да го направят доброволно. Аз не съм готова.
— Защото си алчна! — изписука Цветана. — Ти цял живот броиш чуждите пари! Нали имате спестявания! Мама каза, че сте се запътили за Малдивите! Жал ти е да се откажеш от почивката си заради щастието на роден човек?
— Роден? — преповтори Радка, и в гласа й прозвуча стомана. — Ти през цялото ни познанство нито веднъж не попита как съм. Звъниш само когато трябва да заемеш пари до заплата. Родните хора не се държат така.
Цветана избяга от апартамента, като хлопна вратата толкова силно, че стъклата затрепериха. След половин час звънна Станка Василева.
— Довела си момичето до сълзи — съобщи тя с леден тон. — Лежи в истерия. Вдигнало й се кръвното. Това ли искаше?
Радка мълчеше, знаейки, че всяка дума ще бъде използвана срещу нея.
— Очаквам ви утре вечер — продължи свекървата. — Ще решим въпроса цивилизовано. Надявам се, че си изстинала и ще вземеш правилното решение.
Радка прекъсна и погледна мъжа си. Костадин седеше пред лаптопа в ъгъла на стаята и се правеше, че работи. Тя разбра, че най-тежкият разговор предстои.
Вечерта, когато си легнаха, Костадин дълго се въртя, после седна на леглото и включи нощната лампа.
— Радке, трябва да поговорим сериозно — започна той несигурно.
— Слушам — тя също седна, оправи възглавницата зад гърба си.
— Разбираш ли, мама е права. Цветана наистина мечтае за тази сватба. И младоженецът й е добър, от прилично семейство. Ако сега не помогнем, ще излезе грозно. Хората ще ни осъдят. Ще кажат, че братът за родна сестра е зажалил пари.
— Косьо — Радка се стараеше да говори спокойно, макар отвътре да кипеше гняв, — ние не сме длъжни да отговаряме на чужди очаквания. Имаме свои планове, свои нужди. Не сме Ротшилдовци да разхвърляме такива суми.
Той сведе глава и замълча. На Радка й се стори, че разговорът приключи, и тя вече се канеше да изгаси лампата, когато Костадин произнесе фразата, която строши всичко на малки парчета.
— Аз вече взех кредит.
Радка замръзна. Въздухът в стаята стана гъст и лепкав като каша.
— Какво направи? — попита тя шепнешком.
— Изтеглих потребителски кредит — повтори той, без да вдига очи. — Десет хиляди лева. За пет години. И преведох парите на мама. Тя вече е дала предплата за банкетната зала.
Радка усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Ръцете й изстинаха. Тя гледаше мъжа си и не го познаваше. Човекът, с когото живя пет години, човекът, на когото се доверяваше безрезервно, току-що призна предателство.
— Ти взе кредит без моето съгласие? — гласът й стана тих и страшен. — Похарчи общите ни пари за сватбата на сестра си? Без да ме попиташ?
— Ами, не е завинаги — опита се да се оправдае Костадин. — Ще го изплатим. Какво толкова, десет хиляди. Имаме нормални заплати, ще се справим.
— Не става въпрос за парите — Радка стана от леглото и започна да кръстосва стаята. — Въпросът е, че взе решение за двама ни. Постави интересите на майка си и сестра си над интересите на нашето семейство. Предаде доверието ни. Просто зачеркна всичко, което градихме заедно.
— Не драматизирай — намръщи се Костадин. — Обикновена семейна ситуация. Всички помагат на роднини. Моята колежка взе ипотека, за да помогне на брат си с жилище, и нищо, живеят си нормално.
— Твоята колежка взе ипотека доброволно — отсече Радка. — А ти ме постави пред свършен факт. Дори не сметна за нужно да се посъветваш.
Тя излезе от спалнята и отиде в кабинета. Там стоеше старият й лаптоп, който използваше за работа с медицинска документация. Радка отвори банковата програма и направи няколко скрийншота. После влезе в историята на операциите и запази извлечение. Не знаеше дали ще й потрябва, но интуицията й подсказваше, че я очаква истинска война.
Сутринта Радка не закуси. Облече се и замина за града, като каза на Костадин, че има работа. Всъщност отиде при адвокат, чийто номер й даде колежка. Светлана Петрова се оказа жена около петдесетте с втренчен поглед и начин на говорене кратък и делови.
Радка изложи ситуацията, като се стараеше да не пропусне нито един детайл. Разказа за кредита, за натиска на свекървата, за истерията на зълва. Показа скрийншотовете и извлеченията. Адвокатката изслуша внимателно, записа нещо в бележника, после се облегна на стола и погледна Радка оценяващо.
— Искате ли да запазите брака или да защитите интересите си? — попита тя направо.
— Искам справедливост — отговори Радка. — И да разбера доколко е законно това, което направи мъжът ми.
Светлана Петрова кимна и започна да обяснява. Оказа се, че кредит, изтеглен от един от съпрузите без съгласието на другия, може да бъде оспорен, ако се докаже, че парите не са отишли за нуждите на семейството. Според закона такива задължения се считат за лични и по тях трябва да отговаря този, който ги е взел. Но на практика е по-сложно. Ако кредитът вече се изплаща от общия бюджет, доказването на нецелевия му характер е трудно. Освен това на банката не й пура кой точно внася вноските – за нея е важно задължението да се погасява навреме.
— Моят съвет — каза адвокатката, — съберете колкото се може повече доказателства. Записвайте разговорите с роднините на мъжа си. Запазете преписките. Фиксирайте факта, че парите отидоха за сватбата на сестра му, а не за вашето общо семейство. Ако стигне до делба или развод, тази доказателствена база ще е решаваща.
Радка излезе от кабинета на адвокатката с тежко чувство. Не искаше развод. Обичаше Костадин. Но разбираше, че обратен път няма. В момента, в който той преведе парите на майка си, без дори да се посъветва с нея, прекрачи граница. И тази граница не можеше да се изтрие.
Вечерта на същия ден в апартамента им звънна. Радка отвори и видя на прага Станка Василева и Цветана. Свекървата носеше кутия с баклава, зълвата се криеше зад гърба й с виновно изражение. Това беше спектакъл, и Радка веднага го разбра.
— Дойдохме да се помирим — обяви Станка Василева, прекрачвайки прага без покана. — Стига сте се сърдила, Радке. Семейството трябва да е заедно.
Костадин излезе от стаята и с надежда погледна жена си. Явно искаше всичко да се оправи. Радка мълчаливо пропусна гостите в хола, а самата тя незабелязано пусна диктофон на телефона, който лежеше на лавицата до книгите.
Разговорът започна мирно. Станка Василева сипваше кафе, говореше за времето, за това колко е важно да прощаваш на близките. Цветана седеше мълчаливо и човъркаше с лъжичка парче баклава. Радка чакаше да започне истинската атака.
— Разбери, Радке — гласът на свекървата придоби вкрадчиви нотки, — ние всички сме едно семейство. Трябва да си благодарна, че те приехме. Косьо можеше да си намери по-отстъпчиво момиче, но избра теб. А ти се държиш сякаш сме ти врагове.
— Не ви смятам за врагове — спокойно отговори Радка. — Просто не разбирам защо трябва да плащам сватбата на дъщеря ви от джоба си.
— Защото живееш със сина ми! — рязко каза Цветана. — Ползваш неговите пари, неговия апартамент. Апартаментът, между другото, е купен с ипотека, която той плаща. Ти изобщо коя си, та да тупаш право тук?
Радка погледна зълва си с дълъг поглед. После премести очи към Костадин. Той седеше с наведена глава и мълчеше.
— Апартаментът е купен с ипотека, която плащаме заедно — произнесе Радка бавно, сякаш обясняваше азбучна истина. — И ремонтът в него е направен с моите лични спестявания. Така че остави си домислите.
— Момичета, не се карайте! — намеси се Станка Василева. — Нека конструктивно. Радке, разбираме чувствата ти. Но и ти ни разбери. Виктор има болно сърце. Трябва му добър кардиоцентър, нужни са му лекарства, а те са скъпи. Нямаме възможност да поемем всички разходи за сватбата. А Цветанка чака дете, не трябва да нервничи. Ти си лекарка, трябва да разбираш колко е сериозно.
— Значи аз трябва да плащам за сватбата, защото мъжът ви е болен, а дъщеря ви е бременна? — уточни Радка.
— Трябва да помогнеш на семейството — отряза Станка Василева. — Или не си член на семейството?
В този момент Цветана не издържа. Тя скочи от стола и закрещи, пръскайки слюнка:
— Ти съсипа сватбата ми! Мислиш само за себе си! Ти си просто безплодна кокошка, която завижда на моето щастие! Никога няма да имаш деца, затова искаш да ми развалиш празника!
В стаята настъпи звънтяща тишина. Костадин побледня. Станка Василева се престори на шокирана, но в очите й Радка забеляза задоволство. Тази реплика явно беше репетирана предварително.
Радка бавно стана, отиде до лавицата и взе телефона. Спри записа и го прибра в джоба си.
— Разговорът приключи — каза тя с леден тон. — Моля ви да напуснете моя апартамент.
— Това е и моят апартамент! — обади се Костадин.
— Точно така — Радка се обърна към мъжа си. — Затова нека обсъдим всичко насаме. Без свидетели.
Когато вратата се затвори след гостите, Радка пусна записа. Гласовете изпълниха стаята, а Костадин слушаше, променяйки лицето си. Когато прозвуча фразата за безплодната кокошка, той трепна и погледна жена си с болка. Но когато записът свърши, каза съвсем не това, което Радка очакваше.
— Ти записваше семейството ми? Шпионираше ги? Изобщо разбираш ли как изглежда това?
— Защитавах се — спокойно отвърна Радка. — И сега имам доказателства, че роднините ти ме обиждат и изнудват за пари.
— Не изнудваха! — изкрещя Костадин. — Молеха за помощ! По човешки молеха! А ти направи от това наказателно дело!
Той се мяташе из стаята, хващаше се за главата, и Радка изведнъж разбра, че пред нея стои напълно непознат. Не онова момче, с което някога отиде на кино на първата среща. Не онзи мъж, който държеше ръката й, когато излизаше от болницата след нощна смяна. А някой друг. Сломен. Зависим от майчиното одобрение. Готов да пожертва жена си, за да остане добър син.
— Трябва да се извиниш — продължи Костадин, спирайки. — Да се извиниш и да платиш поне половината сума. Тогава мама ще омекне. Тя е отстъпчива. Ще оправим всичко.
— Няма да платя нищо — каза Радка. — И няма за какво да се извинявам.
— Тогава ще трябва да поговорим сериозно за бъдещето ни — гласът на Костадин стана твърд. — Ако не уважаваш семейството ми, не виждам смисъл да продължаваме.
В този момент на Радка й звънна телефонът. На екрана светна съобщение от Цветана. Зълва й беше изпратила линк към скъпа сватбена рокля и долу добави: „Можеше и да се отблагодариш, няма да осиромашееш. Ама да ти кажа, ще ти простя, ако направиш всичко както трябва.“
Радка показа съобщението на мъжа си. Той прочете и се обърна.
— Това са просто емоции — промърмори той. — Не е от злоба.
Тогава Радка мълчаливо отиде в спалнята, отвори гардероба и започна да вади дрехите на Костадин. Внимателно сгъна ризи, дънки, пуловери в голям пътнически чанта. Костадин стоеше на вратата и я гледаше с широко отворени от ужас очи.
— Какво правиш? — попита той.
— Приготвям ти нещата — отговори Радка, без да се обръща. — Ще отидеш при майка си. Там те обичат и ценят. А аз трябва да помисля.
— Не можеш да ме изгониш! — изкрещя Костадин. — Това е общият ни апартамент!
— Точно затова ти ще си тръгнеш — Радка закопча чантата и я остави в коридора. — А аз ще остана тук. Ако искаш, можеш да отидеш в съда и да делим имота. Но сега по-добре да си при мама.
Тя отвори входната врата и мълчаливо зачака мъжът й да се обуе. Костадин дълго стоя нерешително, после грабна чантата и излезе на стълбищната площадка.
— Ще съжаляваш за това — каза той на тръгване. — Разрушаваш семейството ни.
Вратата се захлопна. Радка се облегна на стената и затвори очи. В апартамента стана тихо. Само в кухнята капеше вода от незатворен докрай кран. Тя отиде там, затегна вентила и седна на табуретката. Мисли нямаше. Имаше само умора – дълбока, всепоглъщаща, каквато идва след реанимация, когато пациентът все пак умря, въпреки всички усилия на лекарите.
Следващите две седмици се превърнаха в истински кошмар. Станка Василева звънеше всеки ден, сменяйки тактика от заплахи до фалшиво съчувствие. Тук обещаваше, че ще постигне делба чрез съда и ще остави Радка без нищо. Там започваше да жали нещастната снаха, която уж се объркала и имала нужда от напътствие. После обещаваше, че Костадин ще си намери нормална жена, а Радка ще остане сама до живот.
Цветана не изоставаше от майка си. В социалните мрежи тя публикуваше постове за това колко тежко се готви сватбата, когато близките слагат пръти в колелата. На Радка изпращаха скрийншотове от тези публикации, и всеки нов пост беше по-болезнен от предишния. Зълва не споменаваше имена, но всички познати отлично разбираха за кого става въпрос.
Най-страшното започна след седмица. Станка Василева дойде пред апартамента на Радка в компанията на Костадин и двама непознати мъже. Изискваше да отворят вратата и да „върнат на сина й законното му жилище“. Радка не влезе в преговори. Повика полиция.
Районният пристигна след двайсет минути. Беше възрастен капитан с уморено лице и внимателен поглед. Той изслуша и двете страни и помоли всички да се успокоят. Станка Василева се опита да натиска жалката струна, разказвайки как снахата изгонила мъжа на улицата. Костадин стоеше до нея и мълчаливо кимаше. Двамата придружители, представили се за роднини, шумно възмущаваха.
Радка спокойно помоли капитана да влезе в апартамента за разговор. Тя му показа документите за ипотеката, където съдлъжници бяха и двамата съпрузи. Показа извлечения от банковата сметка, потвърждаващи, че месечните вноски се внасяха от нейната карта. А после пусна същия запис на разговора, в който Цветана крещеше за безплодна кокошка, а Станка Василева искаше пари за сватбата.
Капитанът изслуша и помръкна. Излезе на стълбищната площадка, където продължаваха да шумят роднините, и произнесе високо:
— Граждани, официално ви предупреждавам. Ако не прекратите натиска върху гражданката, действията ви могат да бъдат квалифицирани като изнудване. Наказателен кодекс, член сто шестдесет и девет. А това е реална присъда. Затова ви съветвам всички да се разотидете и да решавате въпросите цивилизовано, чрез съда.
Станка Василева отвори уста да възрази, но капитанът вдигна ръка.
— Казах — отряза той. — Всичко. Разотидете се.
Роднините си тръгнаха, хвърляйки зли погледи към Радка. Костадин си отиде последен, и в очите му тя видя объркване. Изглежда, до последно не вярваше, че нещата ще стигнат толкова далеч.
А после дойде денят на развода. Радка дойде в съда в строг син костюм. Костадин се яви с майка си, която през цялата церемония демонстративно въздишаше и клатеше глава. Въпроси за помирение никой не задаваше. Съдията бързо оформи необходимите документи, раздели имуществото според брачния договор и постанови решение. Радка запази правото си върху апартамента, като пое задължението сама да изплаща остатъка от ипотеката. На Костадин се падна колата.
Те излязоха от сградата на съда тримата. Станка Василева веднага започна да обсъжда нещо със сина си, но Радка не я слушаше. Тя се качи на автобуса и се прибра вкъщи, чувствайки едновременно празнота и невероятно облекчение.
Мина месец. Радка се потопи с глава в работата, опитвайки се да не мисли за случилото се. Отново започна да се усмихва, да се среща с приятелки и дори се записа на плуване, за което отдавна мечтаеше. Празното място на хладилника, където преди висеше снимката на лазурна вода, тя залепи със снимка от последното си пътуване до родителите.
Една събота Радка влезе в супермаркета за хранителни стоки. Стоеше до рафта с млечни продукти и избираше кисело мляко, когато чу познат глас. Обърна се и видя Цветана. Зълва стоеше на касата с кошница, пълна с евтини полуфабрикати, и изглеждаше уморена и сбръчкана. Никакви следи от сватбено великолепие.
Цветана също забеляза Радка и за миг замръзна. После решително тръгна към нея, а Радка се приготви за поредната сцена.
— Е, доволна ли си? — попита Цветана, спирайки на две крачки. Гласът й звучеше глухо и пресекливо. — Съсипа ми живота, надявам се сега да ти е добре.
Радка спокойно погледна бившата си зълва. Не чувстваше нито злоба, нито тържество. Само лека тъга, каквато идва при вида на чужда беда, която човек сам си е създал.
— Не ти съсипах живота, Цветане — отвърна тя равномерно. — Ти сама си го съсипа, когато реши, че някой ти дължи нещо.
— Не разбираш — Цветана шътна с нос. — Младоженецът си отиде. Като разбра колко пари искаше мама от вашето семейство, каза, че не иска да се замесва с такава рода. Каза, че не му трябва такава жена. Сватбата се провали. А кредитът сега виси на Косьо. И мама и татко се скараха до кръв, татко замина при брат си на село, каза, че повече не издържа тази лудница.
Радка слушаше мълчаливо. Тя си спомни думите на адвокатката: „Кредит, изтеглен без съгласие на съпруга за нецелеви нужди, се признава за лично задължение.“ Значи Костадин ще изплаща тези десет хиляди лева сам. Плюс лихвите. Пет години. И нито стотинка от Радка банката няма да може да поиска.
— Жалко, че стана така — каза тя искрено. — Но не можех да постъпя иначе. Не съм длъжна да плащам за чужди капризи.
Цветана искаше да отговори нещо, но Радка вече се обърна и тръгна към изхода. Чуваше как зълва й крещи нещо след нея, но думите не се различаваха.
След три дни Радка стоеше на летището с малък куфар. До нея сияеше с усмивка Елена, най-добрата й приятелка от студентските години. На таблото светеше номер на полет и дестинация. Бял пясък. Лазурна вода. Десет дни тишина и покой, които тя заслужаваше повече от всеки друг.
— Как си? — попита Елена, надничайки в очите на приятелката си. — Не съжаляваш ли?
Радка поклати глава. Тя си спомни всичко: нощните дежурства, скандалите с роднините, предателството на мъжа, съдебните заседания, самотните вечери в празния апартамент. И разбра, че не съжалява за нищо. Всичко това беше като операция, която трябваше да се направи, за да се отстрани болната тъкан и да се даде шанс на организма за оздравяване.
— Нито капка — отговори тя и се усмихна.
В джоба на якето й лежеше телефон с изключен звук. На екрана гореше непрочетено съобщение от Костадин: „Може ли да поговорим? Разбрах всичко.“ Радка го прочете, помисли няколко секунди и го изтри, без да отговори. А после хвана Елена под ръка, и двете заедно тръгнаха към гишето за регистрация.
Самолетът излетя точно по разписание. Под крилото преминаваха облаци, приличащи на разбит крем, а някъде далеч долу оставаха дългове, кредити, обиди и чужди сватби, които тя вече на никого нямаше да позволи да плаща.
