Росица се настани на свободното място, след като се увери, че пейката е чиста и светлата ѝ рокля не е застрашена дори от прашинка. В ръцете си държеше новата бяла дамска чанта. Тук, в санаториума, вече ѝ беше станало навик след вечеря да облича някой от празничните си тоалети и да излиза на разходка. Повечето почиващи също парадират с тоалетите си. Една жена си призна: „Къде другаде, ако не на почивка, да си изведеш роклите на разходка? Вкъщи няма къде да ходиш.“
С крайчеца на окото си Росица видя, че Георги се приближи и, не бързайки, седна до нея. — Хайде да помълчим заедно — каза той с тих и някак прочувствен глас; глас, който се вписваше в цялата тази хармония на тишината и красивия пейзаж. Под бежовото сако личеше бяла риза, панталонът беше безукорно изгладен, тъмната коса — подстригана така, сякаш току-що беше излязъл от фризьорски салон. Посивялата коса на слепоочията, сякаш посребрена, ни най-малко не вредеше на външния му вид, а напротив — придаваше му някаква увереност и солидност.
Росица още преди два дни беше забелязала, че при среща той я гледа някак особено, отделяйки я сред другите дами. — Колко красиво го казахте: да помълчим заедно — отбеляза тя харесаната фраза. — С вас, Росице, дори да мълчим е приятно, макар че винаги с радост говоря. — Георги се обърна към Росица в полупрофил, сякаш искаше изцяло да обгърне с вниманието си тази симпатична брюнетка. Росица му беше харесала от първата среща.
Тя също се обърна към Георги, излъчвайки топлина с погледа си. — Между другото, вчера ви чаках на дансинга, но не дойдохте… Не обичате ли да танцувате? — Напротив, обичам да танцувам, но вчера се разхождах — вечерният въздух е толкова свеж, че ти се иска само да дишаш и дишаш.
— Не знаех, че обичате вечерните разходки — Георги с почти незабележимо движение се докосна до ръката на Росица. Росица усети леки тръпки от допира. Кафявите очи на Георги я гледаха с надежда за нещо повече. — Каня ви довечера на разходка по мой личен маршрут — сам го открих, гледката е страхотна, планините се виждат чудесно. Но нямах с кого да споделя възхищението от красотата… а сега имам с кого — с вас. — И леко стисна ръката на Росица, сякаш даваше сигнал за по-нататъшните си настоятелни ухажвания.
„Защо не — помисли си Росица, — просто разходка. Пък и да ходиш сама надалеч е опасно, а когато до теб има мъж, е далеч по-сигурно.“ Реши тя и погледна една двойка, която минаваше покрай пейката — мъжът и жената разговаряха оживено и си личеше, че са се запознали тук, в санаториума, и сега си прекарват приятно.
— Каква хубава ръка имате, Росице — не каза, а почти прошепна Георги. Той се придвижи още по-близо, възхищавайки се на профила ѝ.
Не ѝ се искаше да пита дали е женен; по правило повечето тук не са свободни и оправдават увлеченията си с жажда за новото и нови впечатления. Просто в момента ѝ беше изненадващо приятно да седи на пейката с мъж, който явно я харесва и който е отличил точно нея сред всички.
— Хайде да се поразходим точно сега — предложи мъжът. — Ще си поговорим, а довечера ви каня на кафе. — Георги елегантно ѝ подаде ръка, за да ѝ помогне да стане.
Тя без да се церемони веднага се съгласи и, вземайки бялата чанта, хвана Георги под ръка. След пет-шест крачки, безгрижно като малко момиче, размаха чантата и я изпусна. Чантата падна в малка локвичка, останала след дъжда. Росица ахна от изненада и от контраста: снежнобялата чанта лежеше в калта.
— Нищо страшно, сега ще е като нова — Георги внимателно вдигна чантата и я остави на тревата. Росица извади кърпички и започна да търка. Но мътните петна си останаха. — Ще я измия в стаята — каза Росица. — Тогава ще те почакам — предложи Георги. — Или да направим така (той вече беше минал на „ти“): — Чакам те след вечеря на същото място… Става ли?
Тя кимна и забързано тръгна към стаята, като държеше чантата настрана, за да не се изцапа. Росица изми новата бяла чанта, която беше купила специално преди да замине за санаториума. И въпреки че всички следи от кал изглеждаха премахнати, все пак ѝ се струваше, че чантата е някак мръсна и е загубила новостта си.
Спомни си предложението на Георги за вечерната разходка, погледа му, намекващ за продължение, и усети неприятен привкус. За цялата седмица у нея за пръв път се появи чувство за нещо неприятно, което дразнеше самата нея. Изведнъж сравни отношенията си с Георги — на пръв поглед съвсем безобидни за нея — с падналата в калта чанта.
Зазвъня телефонът: — Мамо, Стоянчо и Калинчо не ми дават да си пиша домашното — чу тя гласа на по-малката си дъщеря и долитащия смях. — А вие какво правите там? — сякаш връщайки се към реалността, попита тя дъщеря си.
— Росице, аз съм — обади се гласът на мъжа ѝ. — Довели сме внуците, решихме да изпечем баница, ама Райна се противи — вика, че ще изцапаме цялата кухня. — Асене, купи от магазина нещо вкусно за децата, пък като се прибера, ще изпека баница, а може и торта.
— Прибирай се по-скоро, всички сме закопнели за теб — каза Асен. А после тихо добави: — А аз най-много. Искаш ли, ей сега ще се кача в колата и ще дойда да те взема. — Остана съвсем малко, почакайте, и на мен ми липсвате. Дай телефона на Райна.
След като поговори с дъщеря си, после с внуците и каза на мъжа си, че и тя го обича, забеляза, че закъснява за вечеря. Бързо се преоблече, взе чантата, завъртя я в ръце и се увери, че по нея не е останала и капка кал. — Ето, сега е добре — с настроение си каза тя. И съвсем не ѝ трябва да тича на разходка с някакъв си Георги — това вече го беше осъзнала, сравнявайки падналата в калта чанта със зараждащите се отношения.
Росица усети колко ѝ липсват мъжът, децата и внуците… а беше тръгнала да си почине от тях, а сега се радваше да чува гласовете им и с радост би видяла мъжа си в кухнята, който се мъчи да изпече баница на внуците. Спомни си как Асен на Осми март искаше да я изненада с кулинарен шедьовър — беше приятно и смешно от несръчните му действия. Смешно, но толкова мило и радостно.
— Няма да се прибирам с автобуса, ще кажа на Асен да дойде да ме вземе, като свърши почивката — да му покажа колко хубави места има тук и да се поразходим заедно. И не ни трябва никаква „мръсна чанта“…
