**Дневник на един мъж**
“Не я пипай!”
Мама ми се обади с тънък, детски глас:
Радо, можеш ли да дойдеш…
Сърцето ми падна някъде в стомаха. Този глас го познавах същият беше, когато почина дядо. Тогава цялото семейство се нареди в черно, защото единственият, който имаше такова дрехи, беше Венци, понеже в тийнейджърските си години не признаваше други цветове. После дълго пътувахме с влака, душно беше, и се мотаехме из мрачния апартамент на чужди хора. Дядо беше художник, имаше много познати, но за погребението му се появиха само майка ми и ние.
Какво стана? попитах нервно, мислейки как ще реагира Борис, ако сватбата отново трябва да се отложи. Първият път го направихме, защото отидох на ски с приятелки и си счупих крака. Тогава Борис ми викаше родителите му вече бяха купили билети, договорили се за отпуск, а аз… Ами, предупреждаваше ме не трябва да ходиш, ако не можеш да караш!
Но сега не бях виновна. Все пак чувствах вина.
Баба е болна. Току-що излязохме от болницата, анализите са лоши.
Знаех, че баба е ходила на изследвания, и ако мама беше започнала с това, щях да се разстроя, но сега… Сега дори ми стана по-леко щом никой не е починал, значи сватбата няма да се отлага. Обратното трябва да побързаме, докато баба…
Гърлото ми се стисна. Страшно беше да мисля за това. Колкото си спомням, баба винаги беше до нас. Мама разказваше как, когато дядо ги изостави, оставяйки ги на нищета, тя работи по три смени, само за да осигури всичко необходимо. Едва когато мама навърши седемнадесет, великият художник се снизходи да помага, но цялото ѝ детство баба я издържа сама. И до ден днешен се опитва да подпомага и мама, и мен с Венци откъде ли намира пари с тази пенсия?
Идвам сега.
Баба се държаше бодро, дори се опитваше да шегува.
Нищо, миличка, всичко ще е наред. Ще правят химиотерапия, може и да помогне. Само че ще трябва да острижа косата цял живот с тази плитка, даже не знам как ще изглеждам без нея.
Косата ѝ беше прекрасна дълга, гъста. Макар че през последните години побеляваше.
Да я боядисаме за сватбата? предложих. Ще си най-красивата!
Баба се зарадва, но веднага почна да търси пари в портмонето.
Бабо, недей! Ще ги платя аз!
Как така аз? Сватба ти е, нали знам колко всичко струва днес. Вземи, не спори. Между другото, имам подарък за теб, почакай…
Баба рови дълго в шкафа, шуртеше с торбички, докато най-накрая извади една малка розова.
Три месеца плетох, очите вече не са същите… каза тя, и усетих как се тревожи дали ще ѝ хареса.
В торбичката беше снежнобяла наметка, малко старомодна, но толкова трогателна, че веднага реших да я облека на сватбата.
Благодаря, бабо, тя е перфектна!
А Елица каза, че няма да я носиш… озлобено добави баба. Тя винаги е недоволна помня, ших ѝ жълто рокче с раглан, а тя нарочно го изцапа със зеленика, само за да не го носи…
Гласът ѝ трепна, и аз бързо я уверих, че мама го е направила случайно. Лъжата ми излезе леко.
Поговорихме, изпихме чай, боядисахме косата вече беше вечер. Телефонът беше в коридора, така че не чух обажданията. И от кого да чакам повикване? Като чух звънеца, изтичах да отворя, забелязвайки куп известия на телефона.
На прага бяха Венци и неговият най-добър приятел Камен. В ръцете си държаха кутия, а в нея рижо котенце с любопитни очи.
Бабо Мария, вижте какво ви донесохме! извика Камен.
Баба, като видя котенцето, възкликна, а после заплака.
Преди три години почина любимият ѝ кот Тошко. Риж, с нахални кехлибарови очи, беше ѝ спътник дванадесет години. Толкова страдаше, че отказа да взима друго котенце.
Камене, на мен къде ми е котка? Аз пък умирам! рече тя. Кой ще го гледа после? Ще го изхвърлите!
Обиждаш, бабо каза Венци. Първо, никой няма да го изхвърли. И второ сега ще трябва да оздравееш.
А с какво да го храня? Дори мляко нямам!
Аз ще отида! предложих.
И аз с теб каза Камен. Гладен съм, ще вземем нещо за вечеря…
Всъщност ми беше неудобно да остана сама с Камен нещо в погледа му ме притесняваше, а като му подадох покана за сватбата, той я взе и без усмивка каза:
Жалко. А аз се надявах, че имам шанс.
Но пред баба не исках да се карам, а Венци да го влечем беше глупаво. Трябваше да тръгнем сами.
Напразно се притеснявах Камен мълчаше. Само каза, че му е много жал за баба и се надява тя да оздравее. А когато го попитах дали Борис ще дойде на сватбата, отвърна:
Разбира се.
И не каза нищо повече, въпреки че видях, че иска.
Купихме торта и баници, които баба отказа и каза, че по-добре са домашни. Венци похвали цвета на косата ѝ, а Камен ме помоли да опитам наметката и ме гледаше като зашеметен. Денят беше хубав, жалко че мама липсваше тя беше на смяна и нямаТези очи, които ме гледаха тъжно през прозореца на болничната стая, ми напомниха, че истинската любов не се мери с подаръци и сватби, а с готовността да бъдеш до някого, когато му е най-тежко.
