Николина не можеше да намери своето щастие, колкото и да се стараеше. Вече наближаваше четиридесет, а още беше сама. А не че нямаше качества умна, красива, на добра позиция, с висока заплата. Но женското ѝ щастие все ѝ убягваше.
Родителите ѝ Ана Петкова и Иван Марков, страдаха за дъщеря си. Подкрепяха я, най-вече морално. С пари тя дори можеше на тях да помогне, но винаги отказваха.
Остани си, дъще, при нас място има за всички! А парите ще ти потрябват, когато намериш своето щастие умуваше Ана, а Иван клатеше глава съгласно.
И всеки ден им тежеше мъката за Николинка, когато се прибираше изморена от работа:
Никой, освен нас с баща ти, не се грижи за теб, мило дете! въздъхваше майката.
Ако ни няма нас, тежко ти ще бъде! Дори няма на кого да се оплачеш… Трябва да намериш своето щастие! добавяше Иван.
Трите сядаме вечер пред телевизора година след година, ден подир ден, все същата история: търсенето на щастието пред екрана. Скука, чак ще се прозееш!
Особено странно звучеше, когато баща ѝ започнеше: Ако ни няма някой ден…. А Николина бе родена на Ана и Иван, когато и двамата навършваха по 19 години. По любов се ожениха! Още беше рано за такива приказки.
Още в университета Николина срещна момче Владо. Едър, малко тромав, но забавен. По цял ден обръщаше, където минеше, нещо ще събори, чаша ще счупи, винаги ставаше сапънка.
Майка ѝ се шегуваше с него: Владко-Чупеното шише, или Ходещата катастрофа. А баща ѝ имитираше походката му и ловеше несъществуващи падащи неща.
Не, дъще, той е един неудачник, всичко, до което се докосне, се чупи или разваля! Това не е твоето щастие! кротко настройваха Николина срещу годеника.
Вода камък дълбае с времето Владо ѝ заприлича на най-големия неудачник.
Но бяха сбъркали Владо завърши университета, отвори своя адвокатска кантора, ожени се за жена, която намираше чара му в тромавостта. Владо имаше нужда от свобода така че живееха в къща извън града.
Николинкото щастие още е някъде, ще го намери! успокояваха сама себе си Ана и Иван.
А иначе чудесно семейство, сплотено! Наскоро бяха ходили всички до Гърция почивка, слънце, вкусна храна. После вечери наред гледаха снимки и си спомняха кой какво е ял, къде са били хубаво изкарана ваканция!
Там Николина срещна Христо мъж от Пловдив. Още един ухажор ставаше повод за шеги у родителите ѝ:
Ето, не щеш ли, падна ни се роман с Христо от Пловдив! каламбуреше Ана.
А Иван си напъхваше възглавница под ризата и създаваше представа колко едър уж бил Христо.
Николина се обиди. Жив човек си беше, макар и едричък. Интересен, знаеше много за звездите и й показваше съзвездията от плажа. Против родителската воля Николина остави телефонния си номер.
След като се прибраха, Ана научи, че Христо ѝ звъни, и заяви:
Курортните романи са пошли! Никога не свършват добре!
Все едно, че Николина и Христо нямаха семейства. Важното било, че романът е курортен път в нищото.
Намери си своето щастие, дъще! Винаги ще ти помогнем! Можеш да разчиташ на нас, обичаме те! заричаше се Иван.
Лятото излизаха тримата дружно на вилата река, зеленина, следобеди с чай под ябълката, скара до беседката. Плодове и зеленчуци от градината, съседи на приказка.
Веднъж дойде синът на съседите Мартин, с петгодишния си син Антон. И двамата русоляви, със сини очи и лунички, с едни и същи щръкнали уши.
Съседите разказаха, че жената на Мартин го напуснала заради някакъв бизнесмен. На онзи хлапето не му трябвало приличал на баща си. Щеше да го приеме, ако приличаше на майка си. Но бебе, което прилича на друг, не бил склонен да търпи.
Останаха Мартин и Антон сами.
На Николина и двамата много допаднаха, нещо в тях беше топло и човечно. Между Мартин и Николина прехвърча искра, а Антон веднага залепна към нея.
Разбира се, Ана не остави прикачването й без подигравка:
Мартин изяде цялата ни морковена реколта, само една остави! Родителите му сигурно са организирали всичко, за да се запознаете! Защо ти трябва мъж с ремарке?
Неудачник е! Жена не оставя добър мъж с дете! каза и баща й.
Тогава за първи път Николина се опълчи:
Точно добрата жена не се страхува да остави детето при истински мъж! Щом го оставя вярва, че той няма да пропадне, че ще се справи!
Не, Николинка, това не е твоето щастие! Намери си го сама! Искаме свои внуци да гледаме, не чужди! Да държим малки ръчички, да чуваме как малките крачета тупкат по пода…
Ана и Иван тутакси станаха резервирани, спряха да общуват със съседите. Казаха им какво мислят, та дори на себе си чуха неприятни неща. Вечерните събирания приключиха.
После Ана и Иван си седяха под ябълката и стенеха, че Господ не дава на Николина женско щастие. Та така измина лятото в тъга и горчивини.
А Николина обичаше и Мартин, и Антон от сърце, но обичаше и родителите си. Не искаше да ги наскърби. Дори се чувстваше виновна, че се е влюбила в човек, несъответстващ на родителските мечти. И тримата се върнаха в града, в апартамента си.
Родителите също я обичаха, затова в дъждовните есенни вечери вече не говориха за Мартин и Антон.
Един ден Николина срещна на улицата мъничко рижаво котенце, което се беше приютило от дъжда под автомобил. Мокро, мръсно, жално мяукаше, самотно, без майка, както и малкия Антон, на когото й напомни. Никой на света нямаше котето. Стоеше под колелото, което всеки миг можеше да потегли и да прекрати живота му.
Николина го вдигна, сложи го под якето си. Не я притесняваше, че е мокро и мръсно искаше само да го стопли.
Занесе го вкъщи, подсуши го, наля му мляко в паничка.
Клекна на пода и гледаше как котето лакомо примлясква. Малкият му розов език шаваше като моторче.
Горкото гладно! помисли си.
В кухнята влязоха Ана с Иван. Гледаха неканения гост без капка умиление, а по-скоро уплашени и ядосани: какво да го правят?
Котето яде, прозина се доволно, огледа се и избра място, където да остави локвичка.
Още преди Николина да посегне към салфетка, Ана изпищя:
Махни веднага това чудовище! Ще ни съсипе къщата! Мебелите, тапетите всичко ще надраска! Иване, кажи ѝ!
Ще мирише на котки у нас, няма да стъпи свестен човек! подкрепи я Иван.
Мамo, тати, малко е още! Ще му купя драскалка, ще го научим на тоалетна! Вижте колко е хубаво! опита да ги убеди Николина. Не разбираше какво пречи едно малко коте. Никой нямаше алергия, жилището бе просторно.
Не, и не! Не искаме това! изригна майката.
Вземи го в приют, те са длъжни да приемат бездомници! Ако не искат, ще пишеш във вестника! размаха Иван вестника и гласът му прокънтя.
Николина сграбчи котето, пъхна го под палтото и затръшна вратата.
Сърцето ѝ бе свито как така, на четиридесет години няма нищо свое: нито дете, нито съпруг, нито дом! Дори котка не може да гледа! На толкова години се оказва, че няма свое място под слънцето. Не, трябваше й нейна стая. Ъгъл, където да бъде себе си.
Без да мисли, отби се в първата срещната агенция за недвижими имоти.
Много скоро ѝ намериха малка гарсониера, чиито собственици изрично пишеха: Домашни животни позволени.
За пръв път Николина се почувства стопанка. Купи на котето всички нужни неща. Ветеринарят каза, че е момиченце и на около два месеца. Николина я нарече Весничка.
Изведнъж се почувства поне малко по-щастлива. Весничка често ѝ напомняше на малкия Антон и баща му.
Един ден телефонът й иззвъня! Тя не можеше да повярва нали Ана и Иван се бяха скарали с Мартин и съседите. А Мартин я търсеше! С глас, сякаш нищо не се е случило:
Здравей! Как си? Тук Антон иска нещо да ти каже!
Николина само се усмихна веднага се сети за онези сини очи и луничавата усмивка.
Николина! Липсваш ни! Ела ни на гости! И с татко ти чакаме! прозвуча детският глас.
Ще дойда, но няма да съм сама. Мога ли да взема котето си? попита тя.
Смях от другата страна Мартин се шегуваше:
Даже и цял цирк да донесеш! Сега ще дойдем да те вземем, казвай адреса!
Ето така намери Николина своето щастие. На пук на всичко и всички щастлива с Мартин, Антон и Весничка. Скоро Антон ще си има братче. Или сестриче кой ще гледа?
Родителите не забравя обича ги. Често звъни на Ана и Иван, само да каже, че вече е щастлива.
Щастието не е онова, което те си желаеха за нея. Но е нейното!
Може би някой ден Ана и Иван ще разберат, ще се примирят с нейното щастие. И ще имат шанса да стискат малките детски ръчички и да чуват тропота на малките крачета в домаВесничка вече бе царувала върху възглавницата до главата на Николина, когато една вечер на вратата се позвъни. Беше майка ѝ, Ана, с голяма торба. Без излишни думи, сложи на масата буркан сладко, няколко бурканчета лютеница и пакет домашни сладки.
Поздрави на Мартин и Антон каза тя, избягвайки да срещне очите й.
След нея пристъпи Иван, със свалена шапка и смутено изражение:
Знаеш ли, из двора има още ябълки. Донесохме ти, че спря да търси обяснение, а вместо това хвана котката, обърна я като за преглед и каза: Сякаш на нашата Мурка прилича, а, Ана?
Мурка си беше особена! усмихна се Ана, вече седнала до Антон, който я дърпаше да му покаже как се ядат домашните сладки.
И тогава Николина разбра понякога щастието идва на пръсти, неочаквано, тихо, по-сладко и от спомените за детството. Прегърна майка си и баща си, а Весничка дълго мърка в скута им, сякаш винаги им е била мястото.
Навън валеше, ябълките ухаеха, очите на Антон искряха, а Мартин целуна Николина по челото.
В този малък дом вече нямаше място за тъга. Щастието се беше настанило трайно на разсъмване, когато всички заедно родители, дете, любими хора и едно малко рижо коте, закусваха усмивки и топлина.
