Седлата глава трепери, ръцете трептят. Тя е вече в зряла възраст, но умът й остава ясен като утринно слънце. Всяка сутрин, преди да започне новия ден, старожената излиза в своята градина, обръща се към изгряващото слънце и се моли. Благодари на небето за още един ден на земята за сладкото и горчивото, за болката и изцелението.
След това варѝт ароматен билков чай, излиза навън и се садя на клупата под прозореца, като изчаква. Днес минава до къщата й, разположена край шосе СофияПловдив, човек с притиснато сърце и тежък камък от тревоги. Той спира до оградата, поглежда към старата жена, която треперещо държи чаша. Мара Петрова я погледна усмихнато и с жест покани мъжа да влезе.
Той изпие чашата горещ чай, а душата му се стопли. Мара кима одобрително и се заема с работа.
Един ден ще се събудиш и ще разбереш, че светът вече никога няма да е същият. Това, което вчера беше ценно, днес е безсмислие каза тя, докато прелистваше сухи билки. В живота има само това, което усещаш и виждаш в момента.
Мъжът, с понижена глава и тъжен усмивка, започна да говори:
Как бих искал да дам всичкото богатство, за да върна това, което вчера ценех. Как бих искал да спря настъпването на новия ден с новата си стойност. Защото това, което обичах повече от живота, остана в утрешния вчерашник.
Нямаме деца сподели той. Жена ми не може да има. Обичам я просто защото е моя. Животът ни е изпълнен с любовта един към друг.
А после ни се присъедини Бобо. Първоначално малък, смешен и немилостив. Събираше потънала вода в коридора, а вечерите си плачеше до леглото, успокоявайки се само когато жена ми го взема в прегръдка. Той, виляйки опашка, облиза лицето й и се навъси в клатушка, заспивайки между нас. Бобо беше нашето дете. Порасна пред нашите очи, обичаше безусловно и скърбеше, когато дълго отсъствахме.
Когато пътувахме, Бобо винаги беше с нас. Както е обичайно за дете, което иска да е навсякъде.
Един ден пристигнахме до прекрасно езеро в планината Родопи. Чиста вода, синьо небе и никой наоколо. Сложих палатка, разпалих огън, напомпах лодка и се спуснах в средата, за да хванa риба. Жена ми и Бобо останаха на брега да се забавляват. Най-скъпите ми съкровища!
Не чу и не видя както пристигна кола. Нищо не разбра от ревящия лай на Бобо, сметнах го за игра той винаги лаеше, когато се разстрои. Чуждото виках на жена ми ме събуди: нещо лошо се е случило.
Гоних се към брега с цялата сила, но беше късно. Бездихателно тяло на жена ми лежеше до колата, а до нея бе Бобо, който ме гледаше с тъжна погледна, кървеше от раната в корема. Успях да спася кучето, но той издържа едва половин година. Бобо, както и аз, обичаше майка си жената ми. Без нея животът му нямаше смисъл.
А без тях и моят живот е безсмислен. И вие казвате, че това, което вчера беше ценно, днес е безсмислие.
Мара продължи да прелистваше билки, докато слушаше. Тя вбираше думите му, пускаше ги на свобода, отмиваше горчивината от загубата. Влязоха в къщата и излязоха с шишенце с мътна течност.
Всичко, което се случва в живота, не е без причина. Нещо ни прави по-силни, друго по-слаби, но всичко ни учи. Нашата задача е да извлечем правилните уроци. Твоята болка е огромна и не ми е право да те поучавам, но искам да ти кажа: живееш тук и сега. Не знаеш какво ще е ценно утре, защото то вече е част от днешния ден.
Вземи капките и ги добавяй вечер в чая сънят ти ще бъде спокоен.
Мъжът скри шишенцето в джоба и се насочи към калютката. Мара се спусна на клупата и го наблюдаваше, клатейки глава.
Той почти напусна къщата, когато видя пред себе си малка торчеста форма наподобяваща Бобо. Същият малък, смешен и немилостив. Сълза се сплесна по бузата, а кученцето я изплюска, притиснато до гърдите.
Един ден ще се събудиш и ще разбереш, че светът никога няма да е същият повтори Мара, докато прелистваше сухи билки.
