Здрасти, скъпа, имам нещо да ти разкажа почти като нова къща за спомените ни.
Ти не си моя майка! Остави ме с таткото! Дръж се!
Това чуват почти всички момчета, които решат да споделят покрив, хляб и разтеглив диван с Антон Петров. Малката Веселина, красива като кристал, шипи, хвърля се с думи, плюшени зайчета и понякога с острия пластмасов къс, ако кандидатката за мащеха прекрачи прага на малката им панелна къщичка. Ще я заведеш на психолог, ако не искам да се превърне в ново нещо, което ще скочи върху всички с пяна в устата, измъчена каже една от последните жени в живота на Антон, докато Веселина разбива на стената подарената от гостинята статуетка на гълъб. Прости, моля те, не мислех, че ще падне се извинява Антон, с треперещи ръце приплъзвайки главата и опашката на гълъба в кутия. Предупредих, че тя няма да се оправи след смъртта на майка й
Чух, че наскоро загубих куче, но не викам като лудо и не мятам неща!
Куче? Сравняваш загубата на майка с куче?!
Обичах го. Дайте, оставете ме, вие от страната на дивите.
Нарисувайки си в носа нещо гадно, момичето завъртя ключа до край, после в обратната посока. Размоти заключването, натисна вратата толкова силно, че светлините на четирите етажа се запалиха като от шум.
Пичко, защо се държиш такова? Минали са почти четири години, а аз все още не се справям сама, седна Антон на коленете пред дъщеря си.
Не се безпокой, ще ти помогна. Тази тетя не ти трябва, тя е лоша, всички са лоши, прошепна Веселина и прижали таткото за гърлото.
Всеки ден Антон се затваряше все повече. Октомврийският студен вятър сякаш духаше цялата му година, докато в сърцето му не влезе Мария. Тя не само стопли сърцето, но и краката му разлее си половината кафе в метро и му стъпа три пъти по крака, а после изстреля с чадъра в окото му.
За всеки случай по-добре да не счупиш носа или да се уплатиш с боядисаното, обясни Мария, изтривайки шортовете на Антон с втора опаковка влажни кърпички.
Това ти се случва често? попита тя.
Периодично, отговори без да се замисли.
След първото кафе в метро, Антон реши да я покани на второ, а след това и на трето. Мария се оказа магнит за нелепи случки в автобус се запъна вратата, съседската котка я изцепа по лицето, а финиширайки в нарушение на пешеходния ред, тя спечели медал от местната полиция.
Тя не се притесняваше; за нея всичко беше естествено. Не се ядеше и не се ядосваше, а Антон се влюби в нея като в седмокласник. За Веселина беше трудно да си представи по-добра мащеха, дори и опасна. Когато Мария беше наблизо, всичко в радиус от пет километра се усещаше като удар.
Когато стигнем вкъщи, не обръщай внимание на нейните изяви. Тя е добра, макар да не знам как да я разчупя, подскача Мария, докато се приближават към входа. Няма да се връщаме у вас, може би се срещнем тук по улицата?
По улицата? учуди Антон.
Да, у дома тя е нервна, а по улицата по-спокойна. И обувките ми миришат като котки, се засмя Мария, споменвайки, че соседката иска надзор над нейния къдрав мейн-кун, който не я харесва.
Тя се успокои, а Антон натисна домофон и влезе. Мария търсеше нещо в интернет, когато зад нея се чу:
Това е вашият портфейл?
О, изплашена Мария се обърна и видя малко момиче с около седемосем години, държащо портфейла с пари, карти и рецепта за таблетки. Благодарим, почти го загубих, се усмихна Мария.
Трябва да бъдеш по-внимателна, напипа носа момичето.
Къде си сама? попита Мария.
Не съм сама, съм с дядо и Олег, посочи детето към старец, който шофира черен импортен автомобил, докато друг момчето събираше инструменти.
Тогава от столб се спусна пакет върху раменете на Мария.
О, над теб се е кацнала летяща плъх, се засмя момичето.
Нищо голямо, само гълъби, отговори Мария и извади кърпичка.
Дядото казва, че са плъхове, се намеси детето.
Плъхове? Не, те са пощенски гълъби, които преди носеха писма до небето, разказа Мария, като няколко гълъба се отзоваха отгоре.
Разговорът се преряза, когато се отвори вратата и излезе Антон.
Е, къде беше! Мислех, че те откраднаха. вдигна дъщерята и я прегърна.
Той й представи Мария като новата си приятелка и Веселина като онзи, който я гледа.
Следващите половин час бяха изпълнени с неловкост и напрежение.
Съжалявам, каза Антон, докато вървеше към квартирата. Всичко е наред, прошепна Мария.
След седмица Мария мине покрай входа и видя Веселина, скрита зад скамейка.
Здрасти, какво правиш? попита тя.
Ловя гълъби, отговори Веселина, без да откъсне поглед от сивата птица, която клюеше по мъхов хляб.
Как ще ги хванеш? попита Мария.
С ръце. изрече Веселина.
По-добре с мрежа. предложи Мария и се оттегли към спирката. Седем минути по-късно се върна с огромна мрежа и торба семки.
По-голяма примамка, за да имаш шанс, каза Мария, разпръскайки половината торба на асфалта пред входа.
Через няколко минути небето се запълни с гълъби, шумно кацайки.
Твоя ред, подаде Мария мрежата.
Веселина хвана гълъба, но птицата се изплъзна и се хвърли към Мария. Тя се опита да го улови, но гълъбът я удари с крила и клюнъци. Съседите се притеглиха, започна смях и викове.
След десет минути Мария избри себе си и половината етаж с влажни кърпички, а гълъбът избяга през прозореца и оттогава повече не се доверяваше на хора.
Веселина излезе от апартамента с кофа вода и моп.
Защо не използваме професионална гълена къщарница? шепна Мария, след като приключиха да мият пода.
На следващия ден ще отидем в такава, обеща Антон, след като се прибра у дома.
На следващия ден Мария и Веселина се качиха с такси до гълената къщарница.
О, колко са бели и красиви, влюби се Веселина. Мога ли да избера който и да е? Той ще достави писмото точно до получателя? Има ли навигатор? кавеше тя.
Най-важното е правилният индекс, подсети Мария.
Писмото ми е за мама, моля ви, нека стигне, настоя Веселина.
Заводчикът им даде пари и привърза писмото към лапата на гълъба, който излетя към небето.
Два дни по-късно Антон се обади.
Веселина получи от гълъба писмо с твоето име, и в него пише за теб. Искаш ли да го прочетеш? попита Мария.
Това ново известие разтърси Мария толкова, че тя напусна работа по-рано, забрави да запази проекта си и по невнимание го изтри от компютъра.
Когато се върна в апартамента, вратата се отвори стоеше Антон.
Веселина играе с момчето в двора и ти остави писмото на масата. каза той.
Мария вдигна развала листовка, написана с детски ръкопис:
Благодаря ти, дъще, за писмото. Също те обичам и ми липсваш. Виждам Мария тя е добра. Тя не е твоя майка, но може да бъдете приятелки. Това искам.
Мария преглътна сълзите, докато Антон я прегръща отзад.
Винаги мислех, че трябва да намерим майка за нея, но тя просто иска приятелка, прошепна тя.
Погледна към гълъба, който седеше на прозореца, като се усмихна, че може би той вече носи това писмо до ангелите.
Чао, приятелко, обичам те, чуй ме.
