В нашето село Дюлево, ей там край реката, живееше едно момиче. Димитриана ѝ беше името. Все такава, незабележима, скромна като сенчица. Познавате ги такива хора уж ги има, ама сякаш ги няма. Очите ѝ не вдигат поглед от калдаръма, косата ѝ рядка, тъмно-руса, вързана на плитка със стар кърпак на главата. Работеше в пощата писмата сортираше, пенсиите разнасяше от къща на къща.
На Димитриана почти никой не обръщаше внимание. Нашите момчета от селото като петлета харесват чаровните, гласовитите, засмяните моми със буен нрав. А Димитриана…
Тази пролет обаче в нашето ТКЗС дойде нов механик Петър. Едър, с широки рамене, косата му гъста и черна като катран, а в очите му нещо весело и лукаво проблясва. Па и акордеон свиреше. Вечер, като се събере народа на мегдана пред читалището и той извади акордеона, хем виното ще вкисне, хем на всички моми сърцето им се разтрепери. Димитриана не беше изключение ама при нея нещо страшно се разгоря, чак да ѝ се закриви разумът.
Каква надежда да има такива като нея пред тоз сокол? Около Петър най-красивите селски моми се въртяха като лози, а тя само надалеч гледаше и въздишаше така, че чак мен ме заболя сърцето да я гледам.
И, мили хора, започнаха едни странни неща в селото…
На Димитриана почнаха да идват писма. От града. Цветни, хубави пликове, с едър, мъжки почерк. И понеже тя самата работеше в пощата, първа ги виждаше. Обаче тайната дълго не можеше да се крие нашата пощаджийка баба Златка си беше голяма клюкарка, та веднага разнесе из селото:
Абе нашата тиха кокошчица любовна връзка върти! Градски ѝ пише и то май често! Ще я сгоди!
Димитриана тръгна с една загадъчна усмивка, бузите ѝ червени като мак, очите ѝ светеха. Абе, даже хубава стана! Притегнала гърба, сплела плитката с лента, тръгва тя из село с писмо в ръка, като че орден носи.
Петър започна да ѝ обръща внимание. От време на време хвърли поглед, крадешком. Мъжете, знаете, щом видят, че някой друг иска жената, и на тях изведнъж им става интересна.
А Димитриана все по-дълбоко залиташе. Седи на пейката пред пощата, чете писмо и се усмихва, а селото шушука: Глей какъв късмет има не е хубавица, ама на нея се падна!
Развръзката дойде като летен порой рязко и тежко.
Беше събор, народ бол пред читалището. Весело е, акордеонът свири, младите танцуват. Димитриана и тя пристигна облечена нова рокля на цветя, с торбичка през рамо.
Тогава към нея изскочиха селските палавници братята Стоянови, наквасени вече. Решили да се пошегуват, грабнаха ѝ чантата. Презрамката стара, скъса се, чантата падна, разсипа се вътрешността ѝ женските й дрънкулки, а сред тях пачка писма, вързани с панделка.
Единият, Сашо, грабна писмата и затътеняш:
Я, люди! Да видим какво градският пише на нашата мишчица!
Димитриана се спусна цялата пребледня:
Недей, върни ми!
Но де да го догониш Сашо е бързак. Извади лист от плика, зачете на глас:
Мила моя Димитриана! Очите ти са като езерата на Рила…
Народът млъкна хубаво писано. После Сашо се спъна в изречение, повъртя листа, издърпа друг вече целият надраскан, със заличени думи. Присви очи под фенера на входа:
Хо-хо! викна той, я глейте тука! Ей го на смях!
Размаха страница във въздуха:
Всичко зачеркнато! Най-напред Здравей, мила Димитриано!, после задраскано с дебел молив, по-долу Скъпа моя, и пак задраскано! Това си е чернова! Тя сама си пише, сама трие!
Само кикот тръгна, та чак воят се изви под покривите.
Сама си пише писма!
То бива лъжа, ама чак пък такова! Измислила си годеник!
Димитриана застина сред събралото се множество, закрила лицето, телцето ѝ трепери. Такъв срам и бягаш, и си в капан. Аз и сега не знаех какво да сторя, само въздух ловях с отворена уста.
Тогава изведнъж акордеонът млъкна.
Петър, който седеше на стълбите пред читалището с инструмента, стана. Тежко, като камък, лицето му сериозно ниско тръгна към Сашо. Народът се пръсна, сякаш нещо страшно виждаха в очите му.
Петър мълчаливо изтръгна писмата от ръцете на Сашо. Онзи дори не гъкна, само смешката изчезна. Петър загреба разпилените пликове от земята, изтупа ги от праха. Отиде при Димитриана тя не махаше ръце от лицето, смачкана и малка. Взе я за лакътя нежно, но здраво, и извика звучно, че всички чуха:
Какво се хилите, бе, козли? Човек не видяхте ли от раз?
После тихо ѝ каза:
Хайде, тръгвай, Дими. Ще те изпратя до вкъщи късно е вече.
И тръгнаха двамата. През селото, през тишината, тежка, болезнена и срамна. Петър държеше нейната чанта в едната ръка, а с другата внимателно ѝ стискаше лакътя.
От този ден всичко се обърна. Не стана изведнъж, разбира се. Димитриана дълго не смееше да среща погледи. Петър обаче не отстъпи вървя след нея, чакаше я след работа. След половин година сватба. Заедно живяха, гълъби. Петър я обичаше като очите си, на ръце я носеше. Дими се разцъфтя, стана работна жена, трима синове му роди. Никой повече и с думичка не й напомни онзи срамен ден. Петър имаше такъв поглед, че езикът на клюкарите си намери мястото.
Минаха години. Петър почина сърцето му подаде преди три години. Димитриана, жената, се стопи без него. Аз често я навестявам кръвното премеря, чайче да изпием.
Една есенна вечер седим в стаята ѝ вали, дървата припукват в печката. Дими рови в стария скрин, вади една дървена кутия резбована, Петър я беше направил.
Отваря, а вътре същите онези писма. Пожълтели, изгладени, с онзи детски почерк.
Знаеш ли, Ганчев казва тя и гласът ѝ трепери, мислех, че ги е изхвърлил Петър отдавна. Или че ги е изгорил. Срам ме беше да го питам. Цял живот ме глождеше лъжата ми.
Взема първото писмо, а под него лист на каре, по-свеж, не е пожълтял явно наскоро преди края Петър го е писал.
Дими слага очилата, чете, а по бръчките ѝ капят сълзи.
Подаде ми: Прочети, Ганчев. Очите ме предават.
Взех, разчитам накривения почерк:
Димито моя. Намерих кутията, местих я. Прости ми, стара главо, че целия този живот мълчах за онова. Виждах, че те боли, но не исках да ровя рани. Сега мисля нямаше да навреди, ако бях казал тогава, че знам за писмата. Още в онази нощ разбрах, че сама ги си пишеше по почерка от разписките в пощата. Знаеш ли защо тогава не се смях? Щото сърцето ми се сви. Мислех си колко трябва да болиш, че сама си пишеш ласкави думи? И какви слепци сме ние, мъжете, че не виждаме такова богатство в душата. Благодаря на тия писма, Дими, ако не бяха те, може би никога нямаше да срещна своето щастие. За мен цял живот ти беше най-красивата. Твой Петър.
Седяхме двамата и си поплакахме, миришеше на чай, сушени ябълки и онази болезнена, остра любов, дето я няма по нашите времена.
Ето, хора. Тя уж лъжеше, че някой да я забележи. А той видя не лъжата, а болката зад нея. И я стопли. През целия живот.
И като гледам тая кутия, все си мисля не съдете тежко тия, дето правят глупости. Кой знае от каква глад за обич се раждат?
