11 юни
Силите ми бяха на края още преди да удари единайсет вечерта. Две поредни смени в студентското кафе към Софийския университет, предстоящи три финални изпита по бизнес администрация и само три часа сън за последните два дни.
Когато видях черния автомобил, спрян пред библиотеката, дори не проверих номера в приложението за такси просто отворих задната врата и се стоварих на меката седалка.
Салонът беше прекалено луксозен: нежна кожа, пълна тишина, фин аромат на скъп парфюм. Дори това не ме стресна бях толкова изтощена, че затворих очи и заспах мигновено.
Събуди ме мъжки глас със закачлив тон:
Обичайно ли си почивате в чужди коли, или аз просто съм късметлия тази вечер?
Подскочих! До мен седеше мъж с перфектно сако, тъмни очи и лека усмивка.
Между другото, спите вече двадесет минути промълви той. И леко похърквахте.
Усетих, че бузите ми пламват. Огледах се: огромен дисплей, дървени панели, минибар, какъвто съм виждала само по филмите.
Вие не сте шофьорът
Не отговори спокойно. Аз съм собственикът. Казвам се Борислав Йорданов.
Името нищо не ми говореше, но в него звучеше онази сигурност, типична за хора, които са свикнали да диктуват правилата. Извинявах се надуто и поех към дръжката на вратата.
Вече е късно отбеляза той. Позволете поне да ви закарам до вкъщи.
Исках да откажа, но нощна София не вдъхва доверие. Автомобилът потегли плавно, а по пътя той ме разпита за лекциите, работата, неспирната умора.
Не може така отсече той накрая. Ще се съсипете.
До панелката ми в “Лозенец” ме изпрати без излишни приказки, но преди да тръгна, каза:
Търся личен асистент. Някой организиран и дисциплиниран, който да ми подреди графика и задачите. Заплащането е много по-добро от работата ви в кафето. Гъвкаво е. Мисля, че този шанс ви подхожда.
Не искам милостиня успях да промълвя.
Това не е милостиня. Това е предложение за работа.
Подаде ми визитка. Щом се прибрах, съквартирантката ми Мариета, щом видя името, едва не глътна въздух: Борислав Йорданов един от най-известните предприемачи в България.
Мислих три дни. После неплатеният наем и празният хладилник натежаха повече от съмненията. Звъннах му утрото.
Кога да започнете? попита той делово.
Утре прошепнах.
Офисът му приличаше на сцена от друг свят: простор, стъкло, светлина и зелен двор. Първата ми заплата надхвърли няколкомесечния доход от кафето. Веднага даде да се разбере: цената ми не е случайната среща.
Тук сте, защото сте умна и способна каза веднъж. Такива хора ми трябват.
Работата ме увлече. Систематизирах срещите, оптимизирах пътуванията, подобрих комуникациите. Той все по-често разчиташе на решенията ми. Помежду ни се настани уважение тихо, сдържано, истинско.
На един фирмен коктейл, под тежестта на чужди погледи, почувствах допира на ръката му на гърба си нещо като подкрепа, нищо повече. Но тогава разбрах, че чувствата ни вече не са само служебни.
Два месеца по-късно получих писмо покана за едногодишна стипендиална програма в Западна Европа.
Кога заминавате? попита той.
След три месеца.
Замълча за миг.
Мога да ви помоля да останете. Но няма защото ви ценя за амбицията и силата ви.
Същата вечер, докато ме изпращаше, за първи път прошепна:
Обичам те.
И аз теб отговорих.
Тогава замини. Изгради себе си. Искам да бъдеш силна, не зависима.
Годината мина без да усетя. На летището при завръщането видях само него без охрана, без показност.
Вярвам, че не си объркала колата този път? усмихна се.
Проверих всичко.
Взе куфара ми и тихо каза:
Купих апартамент в Пловдив.
Застинах.
За нас.
Клекна на едно коляно, без публика, без камери.
Светлана Иванова, би ли градяла бъдещето си заедно с мен?
Да.
Днес завърших университета и отворих собствена фирма за бизнес консултации. Той все така ръководи огромната си компания, но сме партньори не само в работата, но и в живота.
Понякога, след тежък ден, когато се качвам в неговата кола, се усмихвам и питам:
Ще провериш ли номера?
Щом си до мен, пак мога да заспя отговарям.
Сега вече не греша. Това е моят избор.
