Радостина работи до късно вечер проектът изискваше последен щрих, а времето се изплъзна безшумно. Когато се прибра у дома, София вече беше облечена в зимната си мъгла, а от небето паднаха нежни снежинки. Уморена от напрегнатия ден, тя бързо приключи домашните задължения, отиде до прозореца на втория етаж и безмълвно се възхищаваше на бялото покритие, което се натрупваше върху клоните на близките дървета.
Зимата винаги й е била любима бавните, плавни снежни падения приличаха на пухкави, безтегловни пера. В такива мигове всичко около нея изглеждаше като от приказка.
Декември почти са тук нашите детски празници, пътувания, радости мислеше тя, усмихвайки се на спомените си.
Мъжът й, Иван, вече спеше трябваше да се събуди по-рано за работа. Радостина изгасна светлината и се оттегли към леглото, надявайки се да възстанови малко енергия, предвид предстоящия натоварен ден.
Точно когато започна да се потъва в сън, алармата на колата й прозвънна. Радиоключът издаде пръстенящ звук, но всичко изглеждаше спокойно: автомобила стоеше на паркинга, около него седяха другите коли, а около тях само снежна пелена. Тя изключи алармата и се върна в леглото, но след кратко време звукът се повтори.
Разтревожена, тя схвана телефона, радиоключа и, облечена в домашен халат, се спусна надолу. При колата никой не беше, но в свежия сняг се видя дълъг след, като някой е търкал нещо, а до него бяха разположени следи от лапи.
Следите водеха под колата. Радостина отново задейства охраната. Съседите започнаха да поглеждат през прозорците, а телефонът й звънна Иван, още събуден от прозореца, попита какво се случва.
Какво е? каза той, обличайки се бързо. Сега ще се спускам!
Той се приближи, а Радостина му показа следите. Иван се сгъна, включи фенерчето на телефона и огледа под шасито.
Тук има нещо, изглежда като животно, очите блестят. Двигателят е още топъл, вероятно се затопля. Ще ни трябват ръкавици, за да извадим това, каза той и се оттегли, за да вземе нужните неща.
С ръкавици и парче печени черен дроб Иван се опита да привлече непоканения гост. Той се отдръпна, а Радостина се облече по-топло и се присъедини. Премина към снега, седна на коленете и нежно протегна ръка с лакомството:
Хайде, малко създание добре ела при мен
Под колата се чу притихнала песъчинка. Очевидно се криеше куче. Постепенно то се приближи, докато напълно се появи малко, мокро и дрожащо, покрито с кална козина.
Радостина, без да слуша съпротивлението на съпруга си, го вдигна. Състоянието му разкри, че е бездомно козината беше заплетена в тежки клочки, очите почти затворени от мръсотия. Тя не се поколеба и решително се отправи към входа на етажа.
Иван се опита да я спре:
Цял ден не сме вкъщи, Радо! Няма да успеем Не забравяй, че тръгваме за коледните празници в Гърция! Платихме билетите, хотела
Но тя твърдо отговори:
Винаги съм мечтала куче и няма да го оставя, независимо от това!
Кучето се оказа живо и енергично. След къпане, подстригване и добра храна, се превърна в чист и привлекателен домашен любимец. На разходките носеше червен каиш, а тя му даде име Гръм.
Поведението му показваше, че преди е живял в къща знаеше команди като седни, лежай, към мен, дори даваше лапи едновременно и правеше смешни заешки скачки.
Настъпи време за пътуване. Нямаше никой, на когото да остави Гръм, затова Радостина реши да го вземе със себе си. Подготви нужните документи, купи всичко необходимо и малкият турист бе готов за голямото приключение.
Влакът ги отведе до Пловдив, където се качиха на автобус към Солун, а след това до Атина. В купето цареше радост Иван и Радостина най-накрая се отправяха към почивка, а Гръм беше щастлив, защото беше до хората си.
След нощта в Атина те се настаниха в уютен хотел, нахраниха кучето и тръгнаха към вечерна разходка. Гръм беше възхитен от новите миризми, величествените сгради и светлините на коледните пазари.
След няколко дни, докато се разхождаха по улиците, минаха покрай конница с два огромни коня. Единият издаде силен къс, а Гръм, никога досега не виждал такива живи гиганти, се уплаши и изскочи от повода. Ошейникът се откъсна, а кучето изчезна в тълпата.
Радостина и Иван търсиха любимеца си цяла нощ в паркове, улички, дворове.
Моя вина! Трябваше да го държа по-близо! плачеше тя, разбита от отчаяние.
Върнаха се в хотела, където Иван, с тежък глас, каза:
Трябва да тръгваме. Нямаме избор. Той беше с нас само кратко време Ще ти купя ново куче, подобро. Обещавам.
Радостина, със сълзи в очите, отговори:
Не ще го оставя! Ще остана и ще намеря Гръм. Няма нужда от друго куче, разбра ли?
Тя се гмурна в търсенето, а в рецепцията им се появи млада българка на име Людмила. Тя изслуша отчаянието им и предложи да обади приюти и спасителни служби.
Трябва да звъним, в България няма бездомни кучета без отговорност каза тя, докато хвърляше телефонни обаждания.
След дълъг разговор, Людмила съобщи:
Намерихме куче, много приличащо на вашето. То е в приют в Пирин, на около 150 километра от тук. Времето е малко, но може да стигнете до влака.
Те повикаха такси и решиха: Радостина ще тръгне към приюта, а Иван ще изчака в Атина с куфарите.
В таксито, Радостина се молеше тихо, като се надяваше да успее. При пристигането в приюта даде 20 лв за регистрацията и влезе в малка стая, където в клетка, частично отворена, я чакаше Гръм. Сърцето й трепна като ударило барабан.
Гръм!!! вика тя, а кучето скочи от клетката, късащо се от радост, и се хвърли в нейни обятия.
Тя подписа документи, показвайки каишката с адресния му етикет, без да пуска дребната, трепереща от вълнение, късметка. На изхода ги посрещна възрастна жена с твърд поглед, но след като разбра ситуацията, му се усмихна и каза на руски:
Не бягай, Гръм! със смях, но с добросърдечие.
От приюта, в такси, в влак и отново в такси, Гръм не се отдалечаваше от Радостина, лежейки в ръцете й и шепнел успокоително. При вкъщи, той бавно се спусна на пода и се запъти към кухната за вода, като истински господар.
Годините минаха. Сградиха просторен къщен комплекс в предградие и до ден днешен живеят заедно Иван, Радостина и техният верен приятел Гръм. Тяхната история ги научи, че истинската грижа и упоритост са поценни от всякакви планове и обещания. Важно е да не оставяме това, което обичаме, зад гърба си, защото в найтрудните мигове сърцето ни намира пътя към дома.
